откъс
Лежа по гръб на дивана в кабинета си и унило се радвам на пролетната пъстрота, окичила дървесата. Свежият ветрец откъсва отвреме-навреме по някое листенце от прецъфтялата им шарилка и го кара да танцува с него фантастични пируети. Всичко е някак свежо, подмладено, измито от вчерашния дъжд.
Всичко цъфти и се радва на новия живот – дори на масата ми, до екрана на видеофона, се кипри вишнево клонче, отрупано с цветове. Всъщност, точно това клонче послужи като последна капка в препълнената до край чаша на невъзмутимото ми търпение. Също като него и аз се кипря вече месец и половина из обширната сграда на новоизлюпения “Специален отдел”. Наистина, клончето е тук от два часа, но както се казва аналогията е налице – от него вишни няма да ядем, а както е тръгнало и от мен някаква полза не можеи да се очаква. Няма смисъл да се кипря в парадната форма на разузнавач от Големия космос, само за глупак не е ясно, че мястото на един Разузнавач с главна буква е имено всред Големия космос с главна буква. Но, както и да е. Униформата не прави човека, лошото е там, че се чувствам като дресиран папагал, затворен в курник – кокошките го мислят за петел, а той е способен на всичко, само не и на това. В случая, като специалист в чисто извънземна посока, от мен очакват да си кротувам и да си уплътнявам ежедневието с чисто формални разходки из кабинетите и лабораториите на отдела, да завързвам запознанства и леки флиртове с прелестната половина от персонала или не знам какво още. Напук на всички очаквания ежедневно се самоарестувам в кабинета си и когато се схвана от лежане се обаждам на Шефа и излизам. Не се и съмнявам, че онази част от персонала, която се чувства онеправдана в надеждите си, е проявила нужното любопитство по отношение на изчезванията ми и без съмнение е останала напълно разочарована. Ежедневните ми разходки неизменно завършват пред полигона за обучение на СПеРове, или казано по-разбираемо Специални Позитронни Роботи /единично ползване/. С много от тях бях прекарал голяма част от последните десет години, които ми даваха право да се крия сега в тази униформа, а както се казва – старата любов ръжда не хваща. Като си припомням само колко пот съм пролял покрай тях по време на тренировките през същите тези десет години, свят ми се завива. С тях по-удобно се тренира, не мислиш много-много да запазиш противника, като при това си сигурен, че собствената ти сигурност е гарантирана. Основни закони залегнали в мозъците им, гарантират това.
Вече сядам на дивана с готовност да се изправя и да помърморя в екрана намусено еднообразното “аз излизам!”, за да видя учуденото лице на шефа, да чуя баналното “Добре!”. За разлика от всеки друг път, този се отличава с нещо необикновено – още не съм натиснал бутона и екрана оживява. Слабото лице на Шефа е както винаги предвзето сериозно, рядичката му брадица – предизвикателно щръкнала, а думите подчертано официални, сякаш от него зависи съдбата на половината човечество. Всъщност това за начина на изразяване е предположение, базиращо се на изминал опит, защото още щом видя познатата козя брада, веднага изключвам говора и отново се пльосвам по гръб. Шефът, доколкото долавям с крайчеца на окото си, след като безуспешно се опитва да трогне демонстративно обърнатия към екрана ми гръб, се добира най-после до старата истина “Като си пееш, Пенке ле, кой ли те слуша” и екранът угасва. Точно това и исках. Ставам и като управям униформата си се подготвям да му кажа всичко онова, което вече месец и половина се е събрало в душата ми, а и някои други неща, които човек може да каже само в собствения си кабинет. За най-голямо мое учудване, вместо не много високата фигура на Шефа, в стаята се търкулва някакво кълбообразно човече. Казвам “търкулва”, понеже то с такава скорост движи късите си крачка, сякаш всеки момент ще се подгънат под огромната тежест на тялото му и то ще се втурне напред. Човечето, срещнало препядствието на бюрото, спира, поема дълбоко дъх и с ласкав глас бас произнася заучено:
- Вашите оплаквания?
Отварям уста да му кажа няколко истини, до които съм се докопал, докато протривах дивана през този месец и половина, но устата ми си остава затворена. Човечето, с виртуозността на фокусник, е наредило на масата цял куп медицинска апаратура и дори с най-любезна усмивка се кани да ми окичи няколко индикаторни накрайника. Благодарение на първоначалното ми сащисване и на придобитата професионална ловкост, това му се удава. Продължавам да мълча, докато някъде вътре в мен започва да кипи вулкана на възмущението.
- Всичко е в нормите – направило съответната справка с приборите заключава весело човечето Може би само малко сте възбуден – пролетта, а? И то накланя изпитателно глава.
- Не, не е пролетта – задавено изръмжавам аз и изведнъж се успокоявам.
Какво си мисли той. Домъкнал един куп автоматика и се мисли за лекар. Не, пиленце, блъскай се като мен в лабораториите с разни древни болести, като чума, холера и шарка. Учи и давай изпити по отдавна несъществуващи болести. Изучавай действието на наркотици и отрови, като никотина, хероина, за които само в някой антикварен справочник може да намериш данни и тогава, ако искаш и на челото си изпиши почетната дума “доктор”, а така и един първокурсник може да се справи. Сега, пиленце, ще изпробвам професионалната ти ерудиция.
- Не пролетта – повтарям с вече твърд глас и като се ококорвам страшно шепнешком добавям – аз пуша хашиш.
Пълничкото лице на доктора се изопна от почуда и за момент дори стана слабо, после два червени кръга избиха по бузите му.
- Какво ще да рече това? – смутено измънка той – Извинете, аз не съм специалист по космически болести.
“Този те съсипа” – злорадо се обади в мен гласът на моето второ Аз – ако, разбира се, този скрит вътрешен глас, съществуващ у всеки от нас, не се приеме за по-добрата половина от съзнанието ни – в такъв случай нему принадлежи първото място – “Този, с това космическо заболяване, направо те съсипа”. Зная, че нарочно повтаря, за да ме ядоса. Вадя от бюрото на чекмеджето си тънък лист хартия и внимателно го свивам на стегната тънка тръбичка, след това откачам един от индикаторите, измъквам от съединителния кабел тънка жичка и я увивам пред широко отворените очи на доктора около клемите на захранващото устройство. След няколко секунди медната жичка почервенява и аз пъхвам в нея края на тръбичката, смуквам голяма порция остър черен дим и го издухвам право в лицето на смаяния доктор.
- Горе-долу това ще да рече нещо подобно – ласкаво му обяснявам аз, докато той се задавя от кашлица – правя го по четири часа на ден, а освен това си бия хероин, гълтам ЛСД и дъвча тютюн.
Без да престане да кашля, докторът бързо прибира в обемистата си чанта всичката си диагностична апаратура и се изтъркулва от стаята ми.
- Пак заповядайте! – любезно извиквам след него, макар да съм сигурен, че кракът му няма да стъпи тук. “Това, братле, няма да ти се размине – укоризнено се обажда вътрешния ми глас – това не ти са лаборантките...” Остави ме да се съсредоточа – бързам да го прекъсна, понеже мнението му за лаборантките не е много ласкаво. Всъщност, ако и сега Шефът не дойде, това ще го издигне в очите ми на неописуема висота – човек с такава нервна система е достоен за уважение. В този момент някой натиска дръжката на вратата . Мигом се обръщам с гръб към нея, с такъв разчет, че влезлия, волю-неволю, почти да се блъсне в мен. Когато точно това става, свветкавично се обръщам и предвкусвайки удоволствието, да съзерцавам отгоре надолу академическата физиономия на Шефа, произнасям със злокобен глас:
- Какво значи всичко това!!!
- Това значи, че Шефът те вика – изненадано отвръща момичето, което волю-неволю се е прилепило плътно до гърдите ми.
- Лизочка!? Нима това сте Вие? – сащисвам се на свой ред аз – По какъв случай?
- Случаят се нарича “Калипсо”, а Шефът очаква вашето съдействие – тя силно се изчервява, защото аз в залисията си продължавам да стоя все така плътно опрян във високия й бюст – Космическа загадка или нещо подобно...
Тя няма време да се доизкаже, защото затварям устата й с най пламенната целувка, на която съм способен.
Как Лизочка реагира на това покушение над моминската й чест, нямам удоволствието да видя, защото се нося с трета космическа към кабинета на Шефа. Той дори не си прави труда да ме погледне и седнал зад огромното си бюро, в не по-малко огромното си кресло, разглежда някакви фотографии. По-точно, прави се, че разглежда, понеже съм сигурен, че е направил това много преди да ме повика, а и ги е хванал, сякаш държи карти за игра. Върху полираната повърхност на бюрото лежи тъничка папка с красиво написан от ръката на Шефа надпис – “Случаят Калипсо”, а до него стандартната синя подвързия на бордовия дневник с щампован надпис “Калипсо, курс 416 – Церера ІV”. Известно време с горчивина наблюдавам тази синя стандартна подвързия, после, без да чакам покана, се тръшвам в близкото кресло. Случаят “Калипсо” е изгубил вече всякакъв чар за мен – при наличието на бордовия дневник на бюрото е напълно ясно и наличието на звездолета на космодрума – с други думи ще мче използват като консултант по извънземни проблеми, но на Земята, а не в Космоса. Все пак да свършим някоя полезна работа. Не е зле – успокоявам се аз и апатично впервам поглед в тавана.
- Да не си болен? – с привидна загриженост се осведомява най-после Шефа – Бях ти изпратил лекар, защото задачата, която ни предстои да решим, изисква пълна мобилизация на фсички физически и психически сили.
Измърморвам нещо в смисъл, че аз оставям на него да се справи с психическата страна на въпроса, а аз, като човек лишен от амбиции, ще поема останалата част, но Шефът гордо вдига редичката си брадица и със замаха, на който би завидял всеки професионален комарджия, свали картите / в случая снимките / на масата. Пред мен са девет обемни фотографии стандартен образ и формат. И аз бих имал такива, ако щастието да летя в големия Космос не бе ми изневерило. С други думи – обикновени човешки снимки на обикновени космонавти, при това само двама – капитана и първия пилот са в униформа. Останалите са, така да се каже, “граждански” професии.
- Какво мислиш по този въпрос? – надуто кимва с глава по посока на фотографиите Шефа.
- Какво има толкова да мисля – меланхолично отвръщам аз – И без да отварям бордовия дневник е ясно, че това е екипажа на “Калипсо”. При това на всяка снимка, освен името, пише и длъжността. Капитанът и Пилота са възпитаници на Института за космопилоти. Останалите са с тесни специалности – това значи, че са извършвали обикновен пътнически рейс или са закарали или докарали нещо, или някого. Шефът ме поглежда с лек укор, после подрежда снимките по някаква единствено нему система и отново запитва:
- А сега какво ще кажеш?
- Абсолютно същото – слеко раздразнение отвръщам – редът не променя същността на нещата.
- Същността е там – неочаквано печално ме поглежда той – че целия екипаж е загинал. Били са умъртвени или по-точно убити по този ред, в който съм поставил фотографиите. И понеже е прочел немия ми въпрос, добавя:
- Корабът, за щастие, е бил оборудван с най-новия модел Супермозък и той именно е приземил звездолета с мъртвия екипаж. В папката са изследванията на комисията, в дневника – данните за хронологията на смъртните случаи и предхождащите ги събития – това е, така да се каже, по твоята специалност.
Правя плах опит да му обясня, че по специалност съм разузнавач в Големия Космос, а не детектив и че детективите са изчезнали преди повече от хиляда години, така че няма от кого да почерпя опит и знания в тази насока.
- Кой от всичките институти дава най универсално образование – прекъсва обяснението ми шефа - Косморазузнавателния. Така че сега дойде ред да оправдаеш униформата, която носиш. Пък и според мен разузнавач и онова другото, дето го каза, е все едно.
Последният му довод ме довърши окончателно. Вземам от масата дневника, снимките и папката и се връщам в кабинета си. Лизочка е изчезнала, но на масата, право върху полировката, е написано с огромни букви “ГЛУПАК”. Не си губя времето да изтривам тази ласкава сентенция, но все пак нареждам фотографиите, така че да покрият скъпия спомен за секретарката на Шефа. След това се просвам на дивана, но този път по корем, и разтварям дневника. Прелиствам страниците – напълно нормален рейс до Церера, кацане на четвъртата планета, разтоварване на нужната апаратура и вземане на борда трима пътници.
Така-а. Отделям трите необходими фотографии – Жорж Парие – астробиолог, Кларк Дикон – инженер-програмист и Тео Родригес – поет. Интересно племе са това поетите – навират се къде ли не, за да опишат някакъв екзотичен залез, като че ли на Земята залезите са се свършили. До колкото си спомням тези и тримата бяха накрая на пасианса, нареден от Шефа. Това донякъде придава някаква система. “Всичко е ясно- обажда се стария ми познат – тези тримата очистват екипажа, за да отвлекат кораба, но после се скарват и се самоизбиват. Класически вариант.” Не му обръщам никакво внимание и той обидено млъква. В процеса на четенето върху масата фотографиите се подреждат по вече известния ни ред. Затварям последната изписана страница и се обръщам по гръб. Обикновено най-гениалните ми хрумвания ме спохождат в това положение. За жалост нищо свястно не ми идва наум. Пред очите ми все стоят образите на деветимата мъже. Ставам, вадя от бюрото лист и като вземам първата снимка, написвам с едри букви – АЛЕКСЕЙ КАМАГИН – лекар, намерен замръзнал в хладилната камера на 15 април; ГЕОРГИ ИВАНОВ – капитан, намерен мъртъв в кабинета си на 16 априлл Лицето му било изкривено /от ужас или от болка комисията не е определила/. Данни от изследването – нормална смърт по неизвестни причини. Ама че дефиниция. Нормално ли е да умреш на тридесет и четири години, с изкривено от болка или ужас лице, за една нощ.
СВЕН ЯНСЕН – пилот, намерен извън борда. Умрял ппоради изчерпване на кислорода в скафандъра. Свързващия ремък е прерязан с нож. Касетата на резервния му пистолет е изчерпана. Смъртта е настъпила на 17 април.
КЕЙНО МАМЗЕ – бординженер, намерен в шлюзовата камера с отворен скафандър. Причини – неизяснени. Датана смъртта – 17 април.
ОЛАФ СЕП – механик и ЯНИС ЛАСКАРИС – втори пилот – убити с ракетен пистолет. Двамата са се простреряли в коридора в нощта на 18 април.
“Дуел ли е имало”? – обажда се отново невидимия ми събеседник. Продължавам да пиша.
ЖОРЖ ПАРИЗЕ – астробиолог, намерен в каюткомпанията на 19 април, с изкривено от ужас лице. Смърт, вследствие на инфаркт.
КЛАРК ДИКСЪН – инженер-програмист, намерен в кабината си. Диагноза – отравяне с приспивателно.
ТЕО РОДРИГЕС – поет. Комисията го открива в командната рубка с прострелян череп и пистолет в ръка. Пред него – девет разбити екрана.
“Това е някакъв космически кошмар” – моето второ аз избързва първо да вземе думата – “Забелязваш ли, докторът е усетил нещо и затова са го очистили.”
Дали е забелязал или не, това е неизвестно. Интересно какво е търсил в хладилната камера. “Как какво е правил. Три дни преди смъртта си той е помолил да му носят храната в кабината. Сигурно е поискал да хапне скришом нещо натурално. Синтетичната храна за хора с изтънчен вкус скоро омръзва – липсва й ДНК” Така-Така-а –заключавам аз – Влязъл е в камерата и някой е хлопнал вратата зад него и след около двадесет секунди температурата е стигнала минус сто градуса. Трябва да се направят някои справки, а сега ще се заемем с това, което имаме. Това, което имаме всъщност е същия този дневник, снимките и папката.. Отчетите от Комисията не дават нищо интересно, така че се заемам с дневника. До момента на смъртта си капитанът сухо е отбелязвал еднообразното – “Всичко е наред, настроение нормално. Произшествия – няма” и много естествено, че и най малката промяна бие на очи. Преписвам ги на чист лист.
“Първи април – постъпи оплакване от Юпи, че командата се държала неприлично с него. Прочетох го публично по време на обеда. Товаа страшно развесели момчетата.
Трети април – състоянието на Паризе внезапно се влоши. Остра сърдечна криза. Докторът се опасява от предстоящ инфаркт.
Десети април – настроението е повишено.
Единадесети април – Тео, в момент на вдъхновение, съчини ода за Юпи. Всички страшно се веселиха.
Дванадесети април – настроението е превъзходно. Докторът помоли да му се сервира в кабинета.
Тринадесети – празнувахме официалния годеж на Юпи с кухненската машина.
Четиринадесети – настроението над нормата. Това сякаш не е звездолет, а увеселителен рейс. Докторът изглежда сериозно загрижен за нещо.
Петнадесети – намерихме докторо замръзнал в хладилната камера. Всички са мълчаливи и раздразнителни. Носи се слух, че в кораба има призраци.”
Интересно е това непрекъснато веселие. Поглеждам за всеки случай в папката. Там Супермозъка Юпитер 1 се жалва от неприличното държане на командата. Детски приказки – наричали го евнуха Юпи. Предлагали му да се ожени за кухненския синтезатор, като намеквали за наличието на даден отвор, подходящ за суперидиот като него – става дума за дезинфектора. За първи път чувам машина да се оплаква. Значи, жалбата на супермозъка може да се приеме за изходна база на вълната от веселие. Десет дни след това дори прави впечатление на Капитана и той, вместо стандартното “Настроението на екипажа е нормално” записва “Настроението е повишено.”
На следващия ден една нова, неприсъща за стила на капитана думичка “страшно” в случая, употребата на веселие. На дванадесети, състоянието на екипажа продължава да е над нормата.Епитетът “превъзходно” също не е типичен за строгия шаблонен стил, присъщ на един бордов дневник. Изглежда, че и капитанът се е настроил на весело-емоционална вълна. И нещо, заслужаващо внимание – доктора започва да се храни отделно. Може би той, като специалист, е почувствал настъпващата катастрофа. Всред всеобщата фиеста той единствен остава студен към изблиците на веселие, които достигат такива норми, че дори капитана установява, че са “над нормата” и всред тази, така да се каже свръх весела компания един очебиещо сериозно загрижен човек. Същият, който на другия ден откриват в хладилната камера. Какво е търсил там? От отчета на Комисията се вижда, че всички “естествени” хранителни припаси са непокътнати. “Нали ти казах вече – влязъл е, но не е могъл да хапне нищо. За петнадесет секунди...” Това трябва да се провери – прекъсвам го и не само това. На другата сутрин намират капитана мъртъв с изкривено от болка или ужас лице. В бордовия дневник ръката на пилота е записала: 16 април – Капитана не се яви на сутрешна вахта. Намерихме го мъртъв. Лицето му беше страшно изкривено от болка. Вратата на кабината бе затворена отвътре.
ВРАТАТА БЕ ЗАТВОРЕНА ОТВЪТРЕ. В кабината би могъл да проникне само човек, притежаващ универсалния ключ, а този ключ лежи запечатан на командното табло. Никъде не е отразено, че пломбата е била повредена. Янсен категорично пише “лице изкривено от болка”, но ако се вземат предвид данните от разследването на Комисията , то може да бъде изкривено от ужас. Поглеждам снимката на първия пилот – волево, решително лице на викинг. Такъв не вярва в таласъми и за него 2+2 е винаги4, а не 5 или три и половина. Въпреки всичко този викинг, не знаещ страх, е мъртъв. Напуснал е кораба в пълно съзнание, иначе не би могъл да се справи със скафандъра, при това е взел единственото нещо, което може да служи за оръжие – ракетния пистолет. Напълно сигурен за придвижване в космоса ракетния пистолет е почти негоден като оръжие, поради голямата обратна тяга на отката. Това не ти е бластер с всепронизващия плазмен лъч. При него всеки изстрел представлява дълга струя реактивен огън. Въпреки тези недостатъци, той е изчерпил цялата касета. Стрелял е по някого. Преследвал е някого или нещо. Например призрака, който е причинил смъртта на Иванов. Същият, който е прерязал съединяващия го с кораба ремък и ако не се е изчерпала касетата на пистолета, сега Свен Янсен щеше да плава като свободен метеорит из Космоса. Същият този невидим всепроникващ демон причинява смъртта на бординижинера Мамзе, по неизвестни причини оказал се в шлюза, не в командната рубка, където трябва да бъде.
От тези кошмарни мисли, сякаш хиляди мравки полазват по тялото ми. Неволно впервам поглед в затворената врата, сякаш всеки момент там ще се появи онова странно и ужасно създание, видът на което причинява смърт. От масата тъжно ме гледат деветте сериозни мъжки физиономии и сякаш намекват, че на края на редицата има място за още една снимка – моята. Посягам и с един замах помитам тази очакваща редица на пода . На блестящата повърхност на бюрото се открива лаконичен, едронаписан “ГЛУПАК”. Известно време го гледам с недоумение и после, внезапно изтрезнял от обзелата ме психоза, виновно започвам да събирам фотографиите от пода. Наистина съм глупак. На това място бордовия дневник привършва, а откъде Комисията знае точните дати на смъртта на останалите, мястото на произшествията. Изглежда някои допълнителни източници не са приложени в папката, освен това трябва да се установи какво е търсил доктора в хладилника. Прибирам снимките и двата изписани листа във вътрешния джоб. Поглеждам още веднъж списъка на членовете на комисията и излизам.