Джон Хенингтън се разхождаше всяка сутрин в „Хайд Парк“. Мирисът на свежест го изпълваше със спокойствие. И тази сутрин не беше по-различна. Лондонският смог от облаци беше надвиснал над града като ламя над своята жертва, скривайки топлината на слънчевите лъчи зад тъмносивата си пелерина. Джон бе свикнал с времето. Днес отново валеше. Той погледна през прозореца преди да излезе. Въздъхна и взе стария си приятел – сивия чадър от закачалката.

Разходката му по улиците го караше да се размисля за живота и неговата пъстрота. Гледаше всяка една физиономия, с която се разминаваше и всеки път се чудеше какви емоции стоят зад това каменно изражение. Дали зад усмивката на тази девойка се крие страхът от бъдещето, или пък заблудеността от успеха? Дали старецът с бастуна си спомня за някой мил спомен от младините, или брои пенитата в джоба си? Хенингтън си бе мислител. Той беше пътешественик из облаците от собствените си разсъждения. За терзания той беше достъпен от сутрин до вечер.

Тъкмо когато стигна до парка, дъждът бе спрял и Джон затваряше чадъра си, когато видя розово-бял оттенък в далечината. Той се загледа и съзря, че цветовете на японските вишни са цъфнали. Усмихна се и тръгна към тях. Същевременно една млада двойка вървеше покрай окичените дървета и им се наслаждаваше.

„Каква ирония - помисли си Хенингтън – младите процъфтели хора се радват на цъфналите млади вишни, не виждайки, че те са тяхно огледало. Сякаш се радват на себе си, без да го съзнават. Ех, младостта не се оценява от младия, а от този, който ѝ се наслаждава.“ – усмихна се Джон и продължи да върви по мокрия асфалт, за да види дърветата отблизо.

Когато стигна до едната от сакурите, Хенингтън видя как едно от цветчетата пада и го хвана в ръката си. Стисна юмрука си и пусна цветчето във външния джоб на палтото си. С усмивка на лице, англичанинът се разходи из парка. Мислите му го повдигаха над земята. Въпреки това краката му стъпваха с лекота по мокрия асфалт. Той се върна по пътеката, по която беше дошъл. На излизане от парка забеляза, че отново заваля дъжд, но това не можеше да скрие усмивката на Джон. Хенингтън отвори своя голям сив чадър и се запъти към вкъщи. Малко преди да стигне до дома си, се размина с още една млада двойка и се спря на тротоара. Извади листенцето на вишната от джоба си:

„Само ти остана от моята младост“ – Джон каза и продължи да върви към къщата си. Влизайки си вкъщи, Хенингтън седна на масата в кухнята, без да отделя очи от листчето сакура. Чудеше се как нещо толкова малко като цветчето може да го направи толкова щастлив. Как нещо толкова лесно и на пръв поглед незначително може да ощастливи деня на човек. Джон бе щастлив и осъзна, че това беше един добър ден. Един добър нов урок.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Творбата е отличена във вътрешноучилищното лителатурно състезание в 18 СОУ „Уилям Гладстон“, София