Отдалеч мълчиш

 

Мълчиш оттам,
а си толкова далече.
Мълчи и това небе,
на две разполовено.

Тишината е простряла
невидимо ръцете си
и ме прегръща тайно…
Вместо тебе.
Умъчнено.
Сега далеч си…
Толкова далеч,
че с очи дори
не мога да те стигна.

 

И ден след ден
сама се будя,
и студено ми е
тъй ужасно,
че отдалеч е трудно…
Да се обича отдалеч
е мъчно и непосилно…
До себичност...
До невъзможност...

 

Мълчиш оттам…
а те чакам всяка вечер,
и преди съня си картите нареждам,
докато сън очите ми притвори,
докато съня ми ме обсеби
и … по цяла нощ за тебе ми говори.

И все мълчиш оттам…
А си тъй далече…
вселените ще прелетя,
да чуя пак гласа ти
и в очи да те погледна,
на синьото по края им
неусетно да се скрия…
И там да си поседна.
И после пак…
до сутринта у теб ще бъда…
Без и ти да разбереш,
че у теб била съм,
че цяла нощ съм те обичала.

 

 

След деня

 

Денят си тръгва уморен
в люлякова здрачна синева.
И заря със звезди неугасени
разсипва вечерта по хладина.

 

А жълтее полегнал хоризонт,
очертал снага на женско тяло.
И говори тихо... шепнешком,
сякаш се прощава с някого.

 

И няма шепот. Няма лъх и думи.
Нищо няма. Просто се разбират.
Вечерта е скрила в свойта пазва
грижите тревожни... и заспива

 

Чак тогава със очите си те търся
и бродирам по нощта твойто име.
Че без теб в живота аз няма да съм,
без теб просто мен няма да ме има.

 

 

По „Бог събира...”

 

на Красимир Димитров
(Кресто Миров)

 

Не си случайна, знаеш ти,
при мене скрила се от дъжд...
От любовта си, нищо не спести,
и някак тихо, ме превърна в мъж.....
И мисъл бях, и обич бях,
река от страст, и в теб се вливах.

 

 

За мен не си случаен…

Не си случаен ти… За мен не си…
Отнякъде до мен се ненадейно озовал…
Аз в съня си дълго виждах твоите черти,
а в нощите над теб кръжеше гълъб бял.

 

И се превърна постепенно в моя мисъл,
облече ми със обич всички дни и нощи.
Животът ми придоби със тебе смисъл,
и невъзможно беше да съм без тебе още.

 

И ме галеше магично мекият ти глас,
а аз подадох се… така вълшебно беше.
И се чувствах млада и дълго те копнях,
и всичко в мен да знаеш как теб
зовеше.

 

И нещо зазвуча у мен като камбанен звън,
страст душата ми препълни и превзе я.
Сякаш че се превръщах пак в момиче аз,

а ти в момчето, отдавна което ме зовеше.

 

И знам, че не ще е сън и вярвам, че не е
и с път измислен в мен за теб ти не си.
Ще будувам, ще чакам, ако трябва до зори,
докато сънят ми в реалност те превърне.

 

 

След теб

 

След теб ще се завърна изцелена

в моя пъстър свят, без унилост и тъга.
Стиха тогава ще си върна вдъхновена
за птиците, морето, живота, любовта.

 

След теб отново ще изгрея във усмивка
и обич свидна ще съм някому в сърцето.
Ще търся само две очи, дето ще ме искат
след оня кален дъжд в душата. За което.

 

След теб ще забравя колко тъжен е денят,
че всеки ден ще грее слънчево за двама.
След теб ще се завърна пак с моите мечти,
от които с някого да тръгна. С любовта му.

 

 

Разплетени надежди

 

Търсих те… И миг дори не съжалявам.
Изминах толкоз много мили в нощи сънни.
Знам, че беше нейде. И тук да си призная,
за теб се движех само по пътеките нелунни.
В свойте сънища те виждах. Виках те на глас.
И тъй самотно отекваше името ти в мрака.
Но все вървях. Тръгнала аз бях. И не зная
до къде ли щях да стигна, а знам- мен очакваш.
Дирех стъпките ти по самотни пясъци ронливи,
и знаци дали по пътища за мен не бе оставил.
Създадох си илюзия. И до днес с нея си живях.
В мечтите си лелеях мои опъстрени надежди.
А така те исках… И толкоз много те копнях,
и те търсех дълго и илюзорно създавах си утеха.

 

Сега… тъжно до разплач е моето мъничко небе.
И облаци по него разплетоха крехките надежди.
Копнях те. Създадох те в ума си и във сърцето.
Но наяве нищо нямах… И светът ми се разпадна.
На невидими прашинки, но като камъчета тежки.

 

Неделя

 

Неделята тихо потропа уморена
след пир потаен с` съботната нощ.
Едно небе, безкрайно и стъжнено,
без звезди похлопа във среднощ.

 

Тишината плисна вълшебните коси
и пропусна трели по нея да се нижат.
Дълбока дрямка налегна уханните треви,
а по тях светулки се любят до насита.

 

В такава нощ сама да съм- обичам.
Да си говоря само със бялата луна.
И тя… също като мен самичка е…
навярно затова е толкоз тъжна тя.

 

Представям си пътеки в полунощ,
по тях пристъпвам- самодивско време.
И бързам… че при теб пристигам,
забравила години кога вън всичко дреме.

 

Да преживея искам нежната наслада
от прегръдката ти в нощ за двама.
И когато утрото подсказва, че напъпва,
тихо да се върна. Че сънят ме чака.

 

Неделята ми по прозорците се стича
и по миглите ми скача слънчев лъч.
По ръба на деня ми цветни сенки
очите ми с ириси опъстрят. И шептят.

 

И разбирам… пътеките ми сън били са,
и шепотът с луната също сън било е.
Но знам… сънят ми ще се сбъдне с теб,
когато ти се върнеш. По неделно време.