Това ли са най – добрите филми за миналата година – би попитал всеки уважаващ себе си киноман.

 

На такъв директен въпрос трябва да се отговори мотивирано и малко по – подробно.

 

С риск да доскучеят доводите.

 

Да! – това са най – представителните филми за 2011, поне тези,  които аз успях да видя.

 

При това в случая не става дума само за англоезични заглавия, тъй като поради естеството на изказа си големият победител „Артистът” , е всъщност френско предложение.

 

Светът се променя, Академията за филмово изкуство също.

 

Водещият на церемонията Били Кристъл се изявява за девети път, но не той определя отличилите се.

Вече не е толкова трудно и чуждоезиков филм – стига да е прожектиран в киносалон в САЩ, да спечели  „Оскар”.Прощъпалникът е „Чочарка”(1960) на Виторио де Сика, с който София Лорен става най – добрата актриса през 1961 г.

 

Малката подробност е ,че трябва  да е гледаем, да издава дръзко и защитено на висота креативно мислене, да е интересен за публиката, да е с добра драматургия и отлични актьорски постижения.

 

Прегледах списъка на наградените – няма празно, наистина са отличени заслужилите!

 

Лично на мен не ми допадна кой знае колко „Полунощ в Париж” на Уди Алън, тъй като сюжетът, пренесен в най – мечтания град на Европа, ако и леко обогатен с културни отпратки за големи американски писатели като Хемингуей и Фицджералд, пребиваващи в Париж през 20 – 30-те години на миналия век, е всъщност рециклирана версия на „Пурпурната роза от Кайро”(1985).

 

Но за сметка на това спектакълът е направен с вкус, финес и елегантен интелектуален хумор, което в момента е дефицитно и се харесва.

Предвидимо „Оскарът” за адаптация отиде при Алексанъдр Пейн за екранизацията на романа „Потомците” на Кауи Харт Хемингс, въпреки че най – ценното в неговата версия бе екранното присъствие на Джордж Клуни като Мат Кинг.

 

Много се изкефих на анимацията „Ранго” на Гор Вербински.

Т

емата е позната до болка, но е защитена перфектно и по много оригинален и забавен начин – обикновен хамелеон, защитник на закона, при това озвучаван от Джони Деп!

 

Творбата  се следи с непресекващ интерес, тъй като е в бясно темпо и хепи ендът си е съвсем логичен, а не изсмукан от пръстите.

 

При носителите на наградата за мъжка и женска роля също нямаше съществени изненади.

 

За главните роли бе ясно, че отличието за мъжка ще отиде при Жан Дужарден за ролята на звездата от нямото кино Джордж Валентин във филма на Мишел Азанявичус „Артистът”, така както след дълго чакане кинодивата Мерил Стрийп съвсем закономерно бе декорирана с „Оскар” за изключителното си превъплъщение на бившата британска премиерка Маргарет Тачър в „Желязната лейди” на Филида Лойд.

Октавия Спенсър логично грабна „Оскар” за поддържаща роля в епоса „Южнячки”на Тет Тайлър, политически коректна и необходима сага, с която Америка изстрива срама от челото си, спомняйки си за срамните расистки прак

тики в Юга през 60 – те години на отминалото столетие, което ме наведе на мисълта колко революционен акт е било връчването на аналогичното отличие през 1939 г. на Хати Макданиел за ролята на Мами в „Отнесени от вихъра” на Виктор Флеминг.

 

Ветеранът Кристофър Плъмър се пребори за своята награда за ролята на бащата в  семейната драма „Новаци” на Майк Милс.

 

Много се надявах прецизната екранизация на Дейвид Финчер по романа на Стиг Ларшон „Мъжете, които мразеха жените” да прибере и по – ценен приз, но сега като премислям от дистанция на времето, разбирам, че най му подхожда „Оскар” за монтаж.

 

Гледах „Хюго” на Мартин Скорсезе с огромно желание и големи надежди.

 

Признавам си, че не очаквах такава ефектна приказка от него и такова обяснение в любов към един от патриарсите на френското кино Жорж Мелиес.

 

Творбата на Скорсезе е пиршество на багри и звуци, поклон към класиците на киното – каквото е впрочем и „Артистът”, но с обратен знак – Скорсезе възхвалява творческия дух на един велик европеец, докато Азанявичус разглежда драмата на неординерен актьор и продуцент на прага на звуковото кино и сбогуването с „Великия ням”.

 

Много ми допадна кастинга, в който блестят Бен Кингсли като Мелиес и Саша Барон Коен като гаровия инспектор, въпреки че малкият Ейса Бътърфилд като Хюго открадва шоуто, но в края на краищата филмът получи „ 5 Оскара” за технически категории, мижду които изпъкват тези за сценография на Данте Ферети и Франческа Ло Шиаво и за виртуозна опреторска работа на Робърт Ричардсън.

 

В списъка ми на фаворитите има трима големи губещи – епичната семейна ретродрама на Терънс Палик „Дървото на живота”, вероятно защото спечели „Златна палма” в Кан, „Моята седмица с Мерилин” на Саймън Къртис, най – вече заради Кенет Брана, създал перфектно – убедително и житейски достоверно образа на великия Лорънс Оливие, докато се измъчва да заснеме „Принцът и балерината” през 1956 г. с Мерилин Монро (много добро попадение с избора на Мишел Уйлямс).

 

И двамата актьори са безупречни в интерпретациите си, но нямат шанс при дуела с Жан Дужарден и Мерил Стрийп.

Другият, тръгнал си с празни ръце, е великият Спилбърг.

 

Ако и да бе номиниран в шест категории неговата протяжна военна суперпродукция не успя да спечели нито едно отличие, оставайки в съзнанието ни най – вече с изявите на Джеръми Ървайн (Алберт Наракот)  и

 

Емили Уотсън като Роуз Наракот.

 

Съзнателно оставих за финала „Артистът”.

 

Този филм заслужено спечели 5 „Оскара” – за филм, режисура, главна мъжка роля, художник на костюми ( Марк Бриджес)и оригинална музика.

 

Но гледането му, ако и да е неповторимо естетическо преживяване, изисква специална нагласа, дори усилие от страна на неподготвената публика от тинейджъри, която трудно ще смели арт филм, при това чернобял, че на всичкото отгоре до финала и ням!

 

Тъжно е, но младите днес нямат сетива за подобни заглавия.

 

Те не познават класическите образци на нямото кино, нямат представа от еволюцията и развитието на седмото идкуство, че преди да излезе филмът в цвят  на 3D формат и с „Долби” стере звук,  е бил черно – бял, ням и за озвучаването му собствениците на киносалони са ползвали професионални оркестри.

 

Не познават  драматичната биография на част от звездите на нямата кино, които трудно се адаптират към звука и неговите изисквания , а в „Артистът” се визира съдбата на Дъглас Феърбанкс и отчасти на Чаплин, който , ако и да не преживява финансов крах със „Светлините на големия град”(1931), последен от големите прави звуков филм едва през 1940 г., когато пуска на екран”Великият диктатор”, та предполагам, че ще гледат на „Артистът” като на екстравагантен музеен експонат.

 

Но ако успеят да се потопят в неговия магичен свят, ако изтраят първите 15 минути, ще се насладят на истинско креативно удоволствие с хармония във всичките си  компоненти , с интелигентна и точна режисура, изящна операторска работа – Гийом Шифман и фини музикални композиции на Людовик Бурс.

Актьорите са направо безупречни – започвайки от Жан Дужарден и Беренис Бежо – Пепи Милър и завършвайки с Джеймс Кромуел – Клифтън, Пенелопи Ан Милър – Дорис и Джон Гудман – продуцентът Ал Цимър.

 

И чудно американските звезди не се сърдят, че имат поддържащи роли, а главните са дадени на техни френски колеги, давайки максимума от себе си за успеха на този дързък и рискован проект.

Съвсем накрая споменавам за очквания провал на „TILT”  на Виктор Чучков.

 

Нашето предложение не можа да стигне късия списък за номинираните за „Оскар” за чуждоезиков филм.
Това бе логично и неизбежно.

 

И не само заради оскъдните финансови средства, дадени за  лансирането му отвъд океана.

 

Още като го гледах преди повече от година бях очарован от носталгичния му аромат, но след това се сетих, че историята ми е позната, че такава творба, при това на по – високо художествено и атрактивно ниво, е лансирал още през 1981 г. покойният Артър Пен с прекрасния си опус „Приятелите на Джорджия”.

 

Защо тогава предлагаме на американците „подгряване на вчерашния обяд” в очакване на най – престижното киноотличие?

 

Или може би си мислим, че сме на „Златния Орфей”, където всеки участник си тръгваше с награда?

 

Ако е било така, значи за пореден път сме сбъркали адреса, пращайки и неправилния участник.

 

За съжаление...

                                                                                                                                                       

   
© E-LIT.INFO