Полски Тръмбеш, 1949 година. Улица „Зли дол” 20. Тридесет и първи декември. В схлупената кирпичена къщичка, която се тресе денем и нощем от тропота на влаковете, една млада жена на име Дана усеща родилни болки. Един човек трябва да се роди. Той блъска вече неудържимо в света, в корема на мама. И напомня на другия, на големия свят, който е отвън, че е време вече да го посрещне. И то за съжаление на докторите в родилното, които доливат чаши, малко преди да чукне Новата година. И Стефан идва. С детски писък, както всеки човек идва на този свят. С вик. Часът е двадесет и три. На първи всички още празнуват, а някои почиват след безсънната празнична нощ. И докторите записват, че се е родил на втори януари. Та така и до днес. И тръгва още тогава това момче да гребе жадно с широко разтворени шепи от радостите и болките на нещото, наречено „живот”. И отрано загатва за себе си. Нима не е велико нещо още в първи клас да сипеш топлината на живите въглени в железния стомах на ютията и сам да си изгладиш панталоните. И то да направиш такива ръбове, че направо муха да се сцепят. Че какво като ръбовете са отстрани... И като си обул панталоните, те приличали на офицерски бричове. Ама затова пък има сестра, да спаси положението. Нима не е велико нещо цял ден, с мама и сестричката си, да пълни чували с диви круши, които татко ти брули в крушовата гора, за да има парички колкото за хляб и олио. Толкова е сладка филията с масло, сол и червен пипер...

И още, и още мога да разказвам за трудното, но все пак весело и неотразимо детство на Стефан Северин, което той е нарисувал в книгата си „Огледало за обратно виждане”. В тази книга авторът ни среща с имената на  известни наши творци – Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов, Иван Радоев, Васил Попов, Стефан Продев и Лазар Донков. Лазар е човекът, който вдъхва душа и живот на Възрожденския музей „Етъра”. Сто петдесет и две странички, които ни водят по калдаръмените пътеки на тези хора, които са се заселили и са възродили село Боженци. Тези „големи мъже на българския дух”, както казва в предговора си на книгата Тодор Божилов. И с още такива хора се е срещал Северин там – Рангел Игнатов, Слав Караславов, бащата на българската анимация Тодор Динов... С особена лекота тече разказа на автора. Бръкнал дълбоко в джоба на творческото си дарование, той ни поднася света на тези хора, обагрен с интересни сравнения и епитети. Ето, например, два цитата от разказа му за Орлин Василев:

„КОГАТО КРАКЪТ НА БАЙ ОРЛИН ожулва калдаръма на Боженци, той има бляскаво литературно бъдеще...зад гърба си...”

„ОРЕЛ В КУРНИК НЕ СТОИ, орел в дол не гнезди. Неговата къща е на най-високото място в Боженци – цялото село е в краката му,а гледката е широка и омайваща. Тя е и най-хубавата: потънала в сливаци, с прохладен чардак, резбовани клони и стар оджак, а детелината на двора е станала на кече от коситбата.”

Най-продължителни срещи Стефан Северин е имал със Станислав Сивриев. По средата на четиридесетте си години той пуска корени в Боженци. За тази възраст никак не са малко издадените вече осем книги. „Имал е опияняващата сладост да слезе от гората на 19 години с автомат, на 24 да командва полк и триста гърла вкупом и залпово да реват : здраве желаем, другарю майор! Бил е на фронта помощник-командир на дружина. От там се върнал обинтован във вагон за 8 коня и 54 човека.” И с едно око, и с два пръста по-малко на единия крак...

Една приятна топлина се усеща в разказа на автора за Андрей Германов. Споменът му започва от там, където Андрей тръгва по Бялата пътека, за да настигне Орлин Василев. Там, „където, както сам бе написал : / и дълго слънце ще ме грее./ И дълго сняг ще ме вали.../ Северин пише с болка и светла мъка за него. „След писъка на медицинската сестра майското слънце се завъртя и омота в клонаците, погледът ми потъмня от сълзи, не знаех къде стъпвам, не помня как сме оставили венеца...” Именно Андрей Германов е човекът, който има убийствена поанта в едно свое стихотворение, което е подарил навремето на Северин : "Приятели фалшиви има, / не фалшиви врагове". Ще цитирам и последния абзац от спомена за поета :

„И сега, хапе ли ме злоба и клевета, задави ли ме жестока болка и самота, посягам към книгите на Андрей. И ми олеква. А душата ми светва и лъщи като ливада край Боженци след пролетен дъжд. И преповтарям неговите стихове: „Когато се почувствате най-мръсни/ ще ви затрябва нещо недокоснато / тогава чак за мене ще си спомните...”...”

Не мога да отмина срещата, която Стефан Северин ни предоставя, с Иван Радоев. Човекът, творецът, който постоянно е сритван по кокалчетата на творческата си мощ за пиесите, които е написал. И те падат една след друга тогава: „Човекоядката”, „Криминална песен”, „Чудо”...Не се харесват на властта и някои от стихотворенията му. И Северин пише за всичко това : „Иван е хванал мазоли от ритниците, а видимо терзанията му избиват под формата на бели коси – мъченическият ореол на главата му.”...

.............................................................................................................................
„Не дириш ли отмъщение, изтърсих наивно между две глътки гроздова. На кого да отмъщавам? Достойно е, но е загуба на огромна духовна енергия и трошене на нерви. Моето отмъщение са стиховете, които трупам в чекмеджето – все ще дойде време, отвръща Радоев без никаква нотка хленч.”...

Много може да се пише за книгата на Стефан Северин. Добре е читателят сам да се докосне до увлекателния и интересно поднесен разказ на автора. Дългогодишната му работа като редактор в Габровския вестник „Балканско знаме”, както и във вестник „Работническо дело” е успяла да извае у него един изкусен разказвач. Затова страниците се четат на един дъх. И отразяват истината. Като едно огледало за обратно виждане.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Стефан Северин, "Огледало за обратно виждане", 2011