Пристъпих към четенето на „Вълчан войвода и златото на Лизимах“ предпазливо и без предварителни очаквания за нещо необичайно. Това е последният роман на Антон Дончев, започнат от него в края на 2019 г. Съпругата му, Райна Василева, явяваща се и редактор на томчето, го счита за незавършен.

Моето скромно мнение е малко по-различно. „Вълчан войвода и златото на Лизимах“ е стегнат, лапидарен и кондензиран роман от типа на „Време разделно“. Нищо общо с прозаичната пищност и многословие на „Сказание за хан Аспарух“ или „Трите живота на Кракра“. За написването му авторът е прочел и осмислил огромен обем литература, в образа на повествователя отец Мартин е вкарал и черти от собствения си облик, но подобно на късния Емилиян Станев и Дончев в последния си опус демонстрира творчески ентусиазъм, както и дисциплина и хигиена на духа, което впечатлява и подпомага адекватното възприемане на романа. Естествено е тежнението му към сказанието и мита, към легендата и приказния разказ.

Резонно е Вълчан войвода и неговите войводи да си имат двойници, а той да общува с монсеньор Дюран, като тази „френска връзка“ също не е случайна, тъй като представлява орденът на тамплиерите. Но то не можа да бъде и другояче, когато описваш съдбата на такива персонажи като Черния вълк и поп Мартин Дончев.

Въпреки неизбежните налепи на сказовия наратив книгата се чете с увлечение и респект. Авторът е разкрил същността и най-значимото от характерите на основните си персонажи, повествованието е обагрено от ненатрапчив патриотизъм, засягат се общоизвестни факти, които под майсторската палка на Антон Дончев зазвучават естествено и непринудено – превземането на Созопол от българските чети по времето на войната от 1829 г., желанието на Вълчан войвода да финансира кампанията на генерал Дибич, с която да подпомогне освобождаването на родината си, участвайки и при местенето на фигурите на голямата шахматна дъска на международната политика, където вече започват да проблясват и българските искания и претенции.

Иманярската тема е лансирана в едри щрихи – откриването на съкровището на император Марк Улпий Траян и на Лизимах и одрисите, като дебело се подчертава, че със златото ще се подсигури свободата на родината ни, за която ще са необходими и жертви от страна на чети и доброволци, поради което се предприемат и бойни действия на север и юг от Балкана.

Ефективен е подходът на Дончев да движи разказа през двойна оптика – на войните от 1829 и 1877 – 1878 г., които разоряват българските земи, водейки в първия случай не само до чумна епидемия, но до преселение в Бесарабия, а във втория до разочароването от резултатите й.

Ако и да е пределно лаконичен – само 126 страници, аз смятам, че „Вълчан войвода и златото на Лизимах“ притежава своята завършеност и цялост. В него присъства най-ценното и значимото от делото на войводата и разпопения монах.

Преживелиците на българите в Русия и мирното битие на Вълчан войвода в края на неговия живот няма с какво да обогатят сюжета на романа, нито биха имали тази притегателна, атрактивна сила, каквато притежават страниците, посветени на двете руско-турски вълни, на опожаряването на Елена на Великден 1800 г., битките с турците из Балкана или на природното бедствие в Русчук, когато по брега на реката се разпилява коприната, с която българите по Дунава планират да се замогнат.

„Вълчан войвода и златото на Лизимах“ е последната дума на Антон Дончев. С нея той очертава в завършен вид своето творческо развитие, търсейки допирни точки и връзки и с предишни свои достижения като „Време разделно“, „Сказание за времето на Самуила“ и „Трите живота на Кракра“.

Книга, очаквана и значима, с която казваме „сбогом“ на големия български белетрист.

-----------------------------------------------------------------------------------

„Вълчан войвода и златото на Лизимах“, Пловдив, 2023, изд.“Нитон“, ред.Райна Василева

-----------------------------------------------------------------