Сатирикът Павлин Ботев е решил да анализира философско – сатиричния заряд в част от най-представителното творческо наследство на Стоян Михайловски.
Логично и рисковано.
За Ботев, авторът на „Вбесен от щастие“(1994), „Поема за Бирняка“ (2002), „Долу Големия Брат!“ (2015), „Горчиво-сладки пародии“ (2019), „Азбучна четворица“ (2020), „Абсурд в зачатие“ (2021), това е обмислено и неизбежно предизвикателство.
Той открива в Михайловски сродна душа и решава да напише неголяма студия, анализирайки и осмисляйки част от най-физиономичните творби на нашия класик – „Философически и сатирически сонети“(1895), „Поема на злото“(1889), „Божествен размирник“ (1903), „Книга за българския народ“ (1897) и „Словоборците станаха богоборци“(1908).
Като истински Неофит и вървейки след жалоните на корифеите в родната литературна критика от ранга на доктор Кръстев, Божан Ангелов, Иван Богданов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков, Николай Райнов, Димитър Михайлов, той търси своята изследователска ниша, благоговейно и скрупульозно, представяйки съдържанието и идейно-смисловото богатство на всяка от изброените творби.
Ботев изпитва разбираем пиетет към Михайловски. Не случайно го сравнява с Достоевски.
Той е респектиран от интелектуалната мощ и гражданската дързост на класика ни, от непоколебимото му желание да воюва с недъзите в обществото ни, да пази народа от грешките на управници, желаещи преди всичко неговото развращаване, за да го държат в подчинение, но и от нихилистичните амбиции на млади просветители, смятащи с един замах да премахнат вероучението от учебната програма и да оставят подрастващото поколение без нравствен ориентир и душевно упование.
За Павлин Ботев посочените опуси на Михайловски – сонети и поеми, са преди всичко философска поезия със сатирична жилка и сатирична поезия с философски подтекст.
Много прозорлив и ценен е изводът на изследователя да представи Михайловски като искрено вярващ, желаещ да предпази всеки българин от съблазните, пречещи му да бъде истински християнин, оставайки си поет, „изразител на душеспасителната идея за Бога в живота на човека, морален съдник, пледиращ пред лицето на целокупния български народ“.
Ботев съзнава, че разработва тема щекотлива и изискваща необходимите познания, че тези философско-сатирически произведения днес са слабо популярни, трудни за четене и задълбочено осмисляне, затова прибягва до мотивиран преглед, обилно включване на цитати в своето изложение и защита на авторските тези и послания.
Като познавач и ерудит поетът критик е движен от искреното желание чрез просветителски патос да върне към живот и разкрие най-ценните качества от наследството на Михайловски, осъзнавайки че то е много нужно в днешния напрегнат и комерсиализиран живот.
Същевременно е държал на краткото, ясно и точно изложение, на аргументираната защита на своите обобщения, на възможността да популяризира и оцени адекватно творби, от които сега имаме насъщна потребност.
В своите заключителни думи Павлин Ботев стига до неизбежната двуполюсност в поезията на Михайловски –„ хармонията в единението с Бога и дисхармонията на тъжната, угнетяваща действителност в България“, заключавайки правилно: „Между тези две крайни точки преминава бурната житейска, поетическа и обществено-политическа деятелност на писателя“, като „„Духовният аристократ“, мечтаещ за щастието и благоденствието на масата“ е сразен, той е раздал добрините си на света и този неблагодарен свят не му е върнал в замяна нищо друго, освен „черното тегло.““
Павлин Ботев, „Философия и сатира в поезията на Стоян Михайловски“, Силистра, 2022, 126 стр.
------------------------------------------------------------------------------
© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022