Всяка писателска къща поражда полет на въображението. От прекрачването на прага й, вътрешният ни поглед следва собствения си път, поема към думите, към книгите, към духовния свят на писателя, запазил се в светлината, атмосферата, често в самите вещи. Сетивата ни участват в това пътешестване. В някои писателски къщи, превърнати в музеи, липсва безредието, което прави очарованието на едно обитавано място. Едни са ледено студени и миришат на вехтории. В тях книгите скучаят зад стъклата на библиотеките, факсимилетата са пожълтели, а прашните възстановки ни дават желание да избягаме. Но в други влизането е истински празник! Миговете, когато настоящето се слива с миналото са най-хубавите. Илюзия за действителност? Може би! Но също и усещане за по-дълбок, почти чувствен допир с творчеството на писателя.
В една писателска къща всичко говори, стига да умеем да се вслушваме: писалището, мебелите, украсата. Естествено рядко някой живее сам и повечето къщи издават по-скоро вкусовете на семейната двойка, отколкото на един единствен човек и все пак домашната обстановка е отражение на съкровения ни свят, тя е «състояние на душата», защото не само нашата личност се проявява чрез нея, а защото нашият начин да обитаваме дадено място е единствен и неповторим. Някои неща се показват на външни лица, докато други се прикриват от погледа на посетителите; измежду първите са стаите за гости и салоните за приеми, а също и местата, където писателят се е уединявал за да работи. Ред и безредие, писалище обърнато към дневната светлина или обратно - кула от слонова кост, самотно тихо кътче, със стени уплътнени с корк и обикновена дъска за писане, долепена до стената, или голямо светло помещение, отворено към света. Така или иначе кабинетът на писателя е винаги туптящото и тайнствено сърце на къщата, тайнствено заради затворените врати и ритуалите съпътстващи раждането на творбите му. Желанието ни е да се разходим из къщите на четирима велики френски писатели от XIX век и да се опитаме да уловим нишката, която свързва всяка една от тях с почерка на нейния стопанин. А също да се полюбуваме на гледките наоколо и да вдъхнем въздуха в градината. Така малко ще се докоснем до личния свят на една велика личност.
Замъкът «Монте Кристо» на Александър Дюма в Порт-Марли
Кой от нас не пази сред книгите си, като малко съкровище, някое илюстровано издание на «Тримата мускетари» или на «Граф Монте Кристо»? Затова нищо чудно, че лицето ни се озарява от щастлива усмивка, когато научим, че в околностите на Париж, в местността Порт-Марли, до ден днешен съществува имение, кръстено «Монте Кристо», което някога е принадлежало на Александър Дюма. Повече от век след създаването му, след дългогодишни премеждия и патила, достойни за перото на неговия създател, през 1972-1985 са събрани необходимите средства за откупуване на имението от поредните му собственици и за пълното му възстановяване. По настоящем замъкът «Монте Кристо» е не само писателска къща, но и място за поклонничество на читатели от цял свят.
През 1844-а Александър Дюма издава на части «Тримата мускетари» в сп. «Сиекл» и започва издаването на "Граф Монте Кристо" и "Кралица Марго" в две други списания. Успехът на трите романа е замайващ и кара Балзак, който споделя вкуса му към великолепието както и склонността към правенето на дългове, да позеленее от завист. Получените хонорари са истинско състояние и без да се двоуми Дюма бърза да се възползва от тях. Закупува три хектара хълмиста земя в Порт-Марли и нарежда на архитект да му построи замък в неоренесансов стил, срещу него друг, по-малък, известният Шато д'Иф (Тисовия Замък) в неоготически стил, като наоколо писателят мечтае да устрои английски парк, розови градини, водопади и фонтани.
Откриването на имението през 1847-а е огромно събитие - целият парижки елит се стича да види отблизо удивителния «земен рай в умален размер», погълнал цели 500 хил. франка. В малкото Шато д’Иф, писателят работи на спокойствие, докато гостите се тълпят и гуляят на негова сметка отсреща в замъка. На външните стени на неоготическата постройка са изписани заглавията на книгите му. Фасадата е украсена с бюстовете на любимите му писатели, като неговият фигурира на видно място. Славата на замъка надхвърля границите на Франция. За жалост само четири години по-късно, през 1849 г., Дюма е разорен и принуден да продаде имението. Годините минават, собствениците се менят, имението запада. Но ето че през 1972-а е основан междуобщински дарителски комитет и с подкрепата на Дружеството на почитателите на Александър Дюма и допълнителните средства отпуснати от краля на Мароко, с цел реставриране на мавританския салон, имението е спасено от гибел. Ето как в последния момент, когато компетентните органи вече са вдигнали ръце и са се примирили с пълната му разруха, започва най-прочутото спасяване от гибел на една писателска къща. Рез
ултатът е съизмерим с усилията - паркът е преначертан, обитателите на Шато д'Иф са извадени, основната сграда е грижливо реставрирана.
При все замисленото от автора припокриване на личния му живот с този на неговите герои, полученият резултат не е музей, а къща на писател. Така че целта на нашата разходка тук е по-скоро туристическа, отколкото литературна. Замъкът привлича широк спектър посетители. Имението е побратимено с Дружеството на почитателите на Александър Дюма и в него освен всичко останало се помещават библиотека и център за документация.
Но нека не си разваляме удоволствието. Замъкът Монте Кристо в Порт-Марли е верен на духа на създателя си, той е «една кралска бонбониера» по думите на Балзак, който признава, че мечтаел ... да го откупи!
http://maisons-ecrivains.fr/2008/01/23/alexandre-dumas-le-chateau-de-monte-cristo/
Къщата на Виктор Юго в Гърнзи
«Колко жалко, че не заминах в изгнание по-рано!» Тези думи на Виктор Юго потвърждават необикновеното поле от възможности, които се откриват пред писателя с идването му през 1855 г. на британския остров Гърнзи в Ламанша. Едно от най-удивителните творения на Юго е безсъмнено тамошната му къща Отвил Хаус, която той от мига, в който става неин собственик замисля като пълноценна творческа изява. Отвил Хаус е голяма сграда, много английска по форма: четиринадесет прозореца на фасадата. На първия етаж е женската част, на втория живеят синовете му. На върха на къщата Юго е наредил да му построят кабинет-беседка, която господства над морето и откъдето ясно време се вижда френския бряг. Беседката е изцяло остъклена и прилича на оранжерия или фотографско ателие. Успехът на сборника поеми «Съзерцания» е дал на Юго възможност на 54-годишна възраст да закупи за първи път в живота си просторен дом. Попада на Отвил Хаус, построена по поръчка на някакъв корсар в началото на века и обявена за продажба на ниска цена, защото в нея витаели духове! Надали друго така би привлякло поета! Повикани са зидари, дърводелци, тапицери. Обзавеждането, смесица на Средновековието и Далечния Изток, идва отчасти от спасените от Париж мебели, отчасти от търговците на стари вещи в Гърнзи. В Гърнзи именно са закупени десетки стари сандъци, които ще бъдат използвани за ламперии, врати, бюфети, шкафове. С помощта на Жюлиет Друе Юго докарва от Лондон и Брюксел ковьори, фаянсови изделия, картини, лампи, украшения. Като се започне от градината и се стигне до терасата на върха на къщата няма кътче, няма вещ, която пряко или косвено да не носи отпечатъка на Юго. Къщата е безспорно дело на драматург, но също и на художник-декоратор, защото той чертае плановете и понякога дори сам взима четката за да нарисува нещо. Изписана с цитати, девизи и стихове Отвил Хаусе едновременно сцена и декор, но преди всичко език. Замислена като едно завършено цяло, тя трябва да бъде четена както се чете поема, като кулминационната й точка си остава наблюдателницата на покрива.
Още през 1867-а в Отвил Хаусзапочват да идват посетители. Тръгва славата й. Говори се, че Юго бил измислил понятието «писателски дом». От Емил Зола до Пиер Лоти влиянието й ще бъде огромно. Над вратата в трапезарията, където всеки вторник на бедните деца от острова се поднася същата като на членовете на семейството храна, един надпис гласи Exilium vita est (Животът е заточение). Ако действително хивотът е заточение, заточението за Виктор Юго е било живот. Според думите му «отдалечеността, самотата и съзерцанието на природата на острова правят от него нещо като свидетел на Бога».
https://www.leparisien.fr/culture-loisirs/a-guernesey-on-a-visite-la-maison-de-victor-hugo-06-04-2019-8047689.php
http://www.noblesseetroyautes.com/restauration-de-la-maison-dexil-de-victor-hugo-a-guernesey/
Къщата на Ги дьо Мопасан в Етрета
«Обичам този край и обичам да живея в него, защото тук съм пуснал корените си, тези дълбоки нежни корени, които свързват човека със земята, на която са се родили и умрели предците му, които го свързват с начина на мислене и храната, с обичаите, с местните изрази, с интонациите на селяните, с ароматите на почвата, селата и самия въздух» - пише за Етрета Ги дьо Мопасан. Всичко е казано с тези думи. Авторът на «Орла» е художник витален и поетичен, предметен в конкретността си и чувствен в своите трепети. Романтик по природа, той обича природата и земята по същия всеотдаен начин, по който обича изгревите и залезите на душата.
В Етрета, на атлантическото крайбрежие са се запазили две къщи на Мопасан - тази от детските му години, със засадените от него тисови дървета, и отделно, построената по-късно просторна къща, наречена от името му «Гийет», в която написва «Лоената топка», «Един живот», «В полето», «Пиер и Жан» и много други.
Мопасан познава крайбрежието на пръсти, той е в състояние е да нарисува очертанията му по памет. Неговата Нормандия е морска и крайбрежна. Лятото тихото рибарско селище, каквото е Етрета, се огласява от шума и глъчката на парижките курортисти. Привързаността на Мопасан към Етрета датира от 1861 г.. Същата година майката с двамата си сина се премества да живее тук в имение, устроено от бащата, преди той да напусне семейството. Десетгодишният Мопасан прекарва в нея училищните си ваканции. Като възрастен също редовно гостува на майка си. Тази къща, с нейния низ от стаи и остъклена веранда, все още съществува. През 1883 г., с парите от "Един живот", на част от земята Мопасан вдига за себе си отделна къща. Досами скалите, с лице на юг, «Гийет» извлича облаги от местния микроклимат. Стилът е по-скоро южняшки, не нормандски. Начертаването на градината и зеленчуковите насаждения писателят поверява на местен градинар. Прелестна алея обгражда имението. В днешно време изкуственото езеро го няма, червените капаци на прозорците са пребоядисани в зелено, вътрешното оформление не позволява да се определи, къде точно е бил кабинетът на писателя. Но хижата за рибари, където е спал верният му секретар, все още е на мястото си. И което за нас е важно, този кокетен макар и доста семпъл дом, където Мопасан е обичал да се осамотява, хвърля малко светлина върху личния живот на един потаен автор, чиято пълна биография още не е написана.
https://maisons-ecrivains.fr/2008/04/21/guy-de-maupassant-la-guillette-a-etretat/
Къщата на Емил Зола в Медан
Твърде голяма, твърде малка, грозна, красива, странна интересна, тъмна, светла: още по времето на Зола къщата му в местността Медан, в околностите на Париж хвърля посетителя в недоумение. Дисиметрията й е очевидна: малка квадратна сграда, «кафез за зайци» по собствените му думи до Флобер, от двете страни на която се издигат две кули, едната правоъгълна, другата шестоъгълна. Из парка са пръснати няколко малки постройки. Липсва стил. Вътре същото впечатление, по-омекотено. Изисканото смесено с банално-посредственото. Влизайки в тази полупразна къща, трябва да си я представим такава, каквато е била някога - с мебели, украшения, килими, завеси, домашни растения, лампи и китайски вази, аромат на свещи и на ябълков сладкиш току що изваден от фурната. Трябва да си представим познатите шумове, лая на кучето, прислужницата, която викат, звънеца на външната врата, пълната тишина, възцарила се в къщата: Тихо! Господинът пише.
Ето го всъщност и него, в огромния му кабинет, чиито еркерни прозорци гледат към полето, закован на писалището в средата, от девет до един, всеки ден, осем месеца в годината.
Рядко къщата на един писател е била така тясно свързана с личността му. След гладните години на младини, след мъчния дебют, когато критиката посреща творбите на начинаещия писател с определения като «кръгъл глупак», «побъркан», «гнила литература» и прочие, през 1877-а с хонорара за «Вертеп» Зола може да купи малка къща. Всяка поредна книга му дава възможност да я разшири и доустрои. Лека полека закупува околните земи чак до брега на Сена. Имението се сдобива със собствено земеделско стопанство, оранжерия, зеленчукови насаждения, овощна градина.
Как да не забележим приликата между Медан и Отвил Хауз, къщата на Юго в Гърнзи, чиито снимки са в обращение още през 1862-а? Същите готически краски, същата слабост към старинните вещи, същите фаянсови плочки от Делфт. Романтизмът на Зола се проявява главно във витражите, с които той украсява кабинета и другите помещения. Старовремска мода, разбира се, но която придобива определен смисъл в тази селска къща. Витражите са като прегради отделящи пишещия от реално-действителното. В тези витражи, за които Зора обича да говори, противопоставяйки класицизъм, романтизъм и реализъм, се изразяват не само естетическите му вкусове, но и необходимостта му от бягство от реално-действителното в света на въображаемото. За разлика от плътните завеси, които изцяло засенчват света, витражите го оставят да прозира, но така че въображението да го пресътвори, да го обърне във видение.
Къщата в Медан е истински автопортрет на сложната личност, каквато е бил Зола. Тук можем да доловим вкуса му към предметната конкретност, но също и фантазията му, модернизма но и романтизма му, голямата му скромност, а едновременно гордостта от постигнатия успех, желанието да посреща приятели, но също необходимостта от уединение, вечните му колебания и неувереност, но също и твърдото придържане към възгледите си. Тук четем как е протекла кариерата му, борбите му като основоположник на литературна школа. Истински манифест на натурализма, книгата му «Вечерите в Медан» разславя името на селото. Четем тежкия ежедневен труд. И накрая, четем изнамирането на реално-действителното, тъй като именно тук, на писалището в кабинета в Медан, в къщата между големия селския път и железопътната линия, в цветната светлина на витражите се ражда основното от творчество му.
https://maisons-ecrivains.fr/2008/01/24/emile-zola-medan/
https://actualitte.com/article/6660/television/entrez-dans-la-maison-de-medan-chez-emile-zola-la-cabane-a-lapin
* * *
Но в една къща превърната в музей писателят вече го няма. Любуваме се на една изчезнала церемония. На писалището кротко чакат моливите, перодръжката, мастилницата. Под ръка е попивателната, речникът, понякога няколко пожълтели факсимилета. Сами по себе си тези вещи са мъртви. И все пак една писателска къща привлича, защото разкрива пред очите ни атмосферата, в която писателят е творил. Създадена с желание и воля, тя ни дава възможност да открием друга непозната страна на личността му.
«Ние сме част от природата, живеем сред природата, по воля на природата и заради природата. Талантът, волята, геният са също така естествени явления като езерата, вулканите, планините, вятърът, небесните тела, облаците» - пише до Флобер съвременничката на Зола Жорж Санд. Ако случайно на излизане ви осени подобна поетична мисъл, не се колебайте да я запишете в Златната книга.
-------------------------------------------------------------------------
© Евгения Динкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021