Литературата не само представя действителността – тя създава и нова действителност, неосъществена в реалността и неосъществима другаде, създава една втора история на българския народ, която влиза във взаимодействие с реалната.
1 Никола Георгиев, "Тезиси по историята на българската литература" 1
Именно на изписания от литературата образ на Васил Левски обръща внимание излезлият преди няколко месеца сборник "Васил Левски. Из кривините на литературната иконография". Как с думи се правят икони – в тази посока в книгата разсъждават литературоведи и историци – но как се правят също и с рисуване, фотографиране, превръщане в комикс. За Левски е казано и написано толкова много, че твърдението "[д]умите за него и делото му никога няма да бъдат достатъчни" (с. 5) 2 добива тежест и убедителност преди всичко в смисъла, че гледните точки към него и делото му винаги могат да бъдат и повече. Сборникът не дава празни обещания, дори не се самообяснява в увод, а единствено в кратка анотация на задната корица набляга именно на различните любопитни гледни точки към сакрализирането на Левски. От приветствието на Ректора на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" проф. Запрян Козлуджов (с. 5 – 6) става ясно, че сборникът е следствие от научна конференция със същото име, провела се в началото на декември 2017 г. в Карлово. Нататък текстовете говорят сами за себе си, не са синтезирани или представени от съставителите редактори. Съвестната работа на последните личи отчетливо в няколко аспекта: в прекрасната подредба на текстовете, която спазва убедителна вътрешна логика и последователност; в находчивото и многопосочно заглавие; в отличната редакторска и коректорска подготовка на книгата. Графичното оформление също прави четенето по-приятно – неща като хубава хартия и качествени цветни илюстрации, които би трябвало да бъдат нещо нормално в научния ни живот, в случая са приятно изключение от по-голямата част подобни сборници.
Четейки книгата, си представих как бих коментирала всеки от текстовете, ако бях присъствала на конференцията – ще направя това писмено, надявайки се на по-нататъшен диалог с авторите. За всеки текст ще маркирам съвсем накратко какво съм научила, какво ме е заинтригувало, какво не съм разбрала и какво бих попитала автора.
От текста на Людмил Димитров разбрах, че той не приема Вазов за създател на българския епос, а настоява, че "Ботев създава инициационната митология на българската идентичност" (с. 17), и то не случайно, а в целенасочен и промислен проект. Почитателите на мистификациите и на очерталия се вкус на Димитров към тях определено ще бъдат заинтригувани и доволни от този текст. По него може да се разсъждава в много мистификационни посоки, но аз избирам да попитам автора за една от тях – приравняването от страна на Ботев на съдбата на Левски с древноегипетския Озирис (с. 17) – какви са основанията този паралел да бъде представен като реконструкция на авторово намерение, а не като като възможен читателски прочит?
Текстът на Любка Липчева-Пранджева е потвърждение на казаното по-горе за цялата книга – че спрямо явления като Левски липсват не думи, а гледни точки. Самата тя от години го доказва, изнамирайки нови и нови перспективи: от монографията си "Левски: Букви от името" (2001), през международния проект със студенти от различни европейски университети "Текстът Левски – прочити в свой и в чужд контекст" (2012 – 2014), до настоящия сборник (2018). За Липчева-Пранджева иконата на Апостола е сътворена от Вазов и представена от него като "процес на канонизация 'отдолу', като отдавна приключил избор на сплотената колективна воля" (с. 28). Необичайната гледна точка тук идва отвън: от доскоро непреведената в цялост рапсодия на словенеца Антон Ашкерц "Левски" и нейните литературни и фактологични отношения с одата на Вазов "Левски". Запитах се и обратно – дали има примери за български автори, които аналогично на Ашкерц спрямо Левски предлагат друга гледна точка към словенската колективна памет?
Написаното от Елена Гетова също е част от дългогодишен интерес към темата Левски. Конкретно в случая текстът разказва за 25-годишнината от обесването на Васил Левски, в която юбилеят бива подменен от страна на медиите със злободневно политическо говорене (практика, добре позната и до днес). Едно извикано от д-р Кръстев "долу!" предизвиква скандал и изправя един срещу друг философския и поборническия модел. Дали не можем да видим този частен случай като изобщо подриващ патоса на юбилеите по принцип?
В текста на Благовест Златанов за иконизирането на Васил Левски в британската преса в периода 1867 – 1908 г. се потвърждава настояването на текста на Любка Липчева-Пранджева – че външната гледна точка е важна и интересна. Любопитно е и това, че авторът също проявява вкус към мистиката и мистификациите. Не разбрах обаче защо е по-вероятно в рамките на 13 години в България един и същи царедворец да "дирижира" външния пиар, отколкото е вероятно в британската преса да работи един и същи кореспондент за нашия регион (с. 56).
Горан Благоев настоява в текста си, че за него е важно да се акцентира върху християнската нагласа на Левски, който може да се е размонашил, но е останал предан на Бога и православнохристиянските ценности. Бих задала въпрос към един интересен извод на автора – защо фактът, че Левски е ял хляб, маслини, ябълки, рапон през определени пролетни дни, да е доказателство, че той "несъмнено" е спазвал Великия пост (с. 81)?
За Тодор Радев ключът към Левски е неговият специфичен, зает от Джузепе Мацини и индивидуално модифициран спрямо България национализъм. Не успях да проумея защо според автора космополитизмът е нещо лошо – удобно по негово мнение за пролетарския интернационализъм и в днешно време за реклама на глобализма (с. 99). С какво национализмът е по-добър и по-полезен?
Във връзка с известната фотография от Букурещ на Левски в униформа, Григор Григоров привлича интересни факти за фотографията от онова време (например, че експозиционното време за снимка е било над една минута) и за фотографа Карол Поп де Сатмари (най-известния тогава румънски фотограф и придворен художник). Бих попитала автора: защо българите от Букурещ да знаят по-добре от авторите на румънските изследвания къде точно се е намирало ателието на Сатмари и всъщност кои са тези букурещки българи, цитирани като източник на с. 113?
От текста на Николай Чернокожев си припомних прекрасното списание "Дъга" и обърнах повече внимание на детайлите в изображението на Левски и на останалите особености в комикса "Неуловимият", откроени от Чернокожев. Не помнех, че "Гости" е останал единствен епизод, и не бях обърнала внимание на много неща, включително на липсващите от уважение "балончета" на репликите. Ако присъствах на конференцията, бих попитала автора защо според него "[ж]ивотът на Васил Левски като литературен, а и филмов герой е доста труден, ако въобще е възможен", докато "[в] драматургията нещата не стоят по този начин" (с. 120) – на какво според него се дължи тази любопитна разлика?
Гергина Кръстева обръща внимание на систематичния отказ на българската лирика от последното десетилетие "от художествени интерпретации, обвързани по някакъв начин с фигурата на Апостола или паметта за него" (с. 140), както и на изключенията от тази тенденция. Освен интересен, информативен и на моменти забавен, текстът на Гергина Кръстева е и провокиращ по-генерални размисли – у мен например в посока на това кои институции, критици и наградни механизми подреждат най-новата ни литература и по какви критерии в поезията се дели "стойностно" от "маргинално".
Текстът на Елена Рацеева представя изследванията й върху образа на Васил Левски в самосъзнанието на бесарабските българи в Молдова (предимно ученици, но също и студенти, и учители). Освен българските литературни и културни герои (начело неизменно с Левски и неговите проекции), любопитно би ми било да узная кои са били и останалите посочени от респондентите герои (руски, молдовски, универсални – с. 162).
В самия край на сборника Дора Чаушева представя нови издания за Левски, реализирани от ръководения от нея Национален музей "Васил Левски" в Карлово, както и проекти на музея, насочени към две основни целеви групи: децата и чужденците. Книгата завършва с нейното вярване, че "Васил Левски може да бъде най-добрата визитна картичка на България пред целия свят" (с. 175).
Всички добронамерени питания, отправени тук, доказват, че гледните точки, събрани в книгата "Васил Левски. Из кривините на литературната иконография", наистина провокират размисли и диалог. Това качество ми се струва по-важно дори и от множеството факти за направата на иконата Левски, които читателят научава. Затова си позволих да коментирам в "конферентен стил" текстовете и да потърся диалог с авторите. И ако не е станало достатъчно ясно, да го кажа и в прав текст: възхищавам се от избраните в сборника свежи и различни перспективи из кривините на една толкова обговаряна тема като темата за Васил Левски.
1 Никола Георгиев. Избрано в два тома. Том I. Литературна теория. София: Изток-Запад, 2017, с. 346.
2 Тук и по-нататък сборникът "Васил Левски. Из кривините на литературната иконография" е цитиран само с посочване на
съответната страница.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Сборник "Васил Левски. Из кривините на литературната иконография". Съст. и ред. Любка Липчева-Пранджева и Елена Гетова. София: Аз-буки, 2018, 176 с.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
© Калина Захова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2018