Някъде през осемдесетте прочетох 3-4 стихотворения от фламандския поет Херман де Конинк. И не само ги прочетох, но и ги преписах, тогава нямаше много издания и преписвахме чинно от списанията. Повече не срещнах Де Конинк до тази сегашна книга с избрани стихотворения на Издателството за поезия „Да”, в превод на Боряна Кацарска. Изрових старите преписани стихове в превод на Емилия Манолова и Паруш Парушев, само едно се повтаряше в новата книга – „Тя”. Преди те ми се струваха много чувствени, сега повече – стилни. Кое повече? Според Де Конинк стиховете се пишат „на пластове” и деликатното дозиране е важно за вкуса, защото големите чувства нямат стил.
Поисках да определя дозите, от една страна, стихотворенията са за любовта и смъртта, от друга – за самата поезия. Двете страни често една друга се коригират. Не може да определиш любовта без името (на жената, например). Базата на това писане е библейската първа глава – Битие, името е нещото. Езикът е логосен, той формообразува и е същност. След като вече знаем това, виждаме и как работи.
Има кристална схема. Ако нещо е било объркано или неясно, твърде подвижно, или съмнително, в този език е сложено на мястото му. И виждаш тази предварително свършена огромна работа на поезията! А да видиш това отстрани е много емоционално. Дървото е дърво, жената е жена. Ще я назова и тя ще ме последва. Доста известно е двустишието на Де Конинк „Имало едно време един човек,/ и той бил винаги прав”. Ако човекът е Адам преди грехопадението, той е бил прав винаги, когато е назовавал и избирал, защото е говорел езика, структурирал e света; ако човекът не е Адам, тогава… След двустишието има тишина, т.е. невъзможност винаги да е прав който и да било от нас, и липсата на трети стих е иронията.
Когато думата е нещото, тогава няма как поведението в тази поезия да не е достойно партньорско, господарски с Господаря. Може да препускаш господарски и с най-далечните значения. Това е господстването на младостта. Постепенно идва битката за нормалността, която остава зад кадър за сметка на „нормалността”-театър. И всяка битка, понеже не е безчувствена, е битка за памет и с памет. Ясни са очертанията на раздялата, къде започваш и свършваш „ти” и къде „аз”. Да пазиш името, вероятно означава да обичаш.
Целият ужас е в това, че смъртта ти взема любимия, без да си го разлюбил, без смъртта на чувствата, а поради смъртта в живота, „посетен съм от изоставеността”, без да съм изоставен. Действителността е мъка, думата сама е дошла, а аз искам да кажа друго нещо. Идва „плач”, но аз не искам тази смърт. Има страници с много силна еротика и повторение на думите „скут”, „място”, „смърт”, „значение на думите”.
Херман пише, че всичко, което виждаш в стихотворението, го има. То превежда езика ти на езика „реалност” и не можеш да скриеш нищо от него. В тази поезия почти няма места, а преди всичко времена. Мястото е колкото да го отмениш от типа на „залутани в дома и у дома в гората” с идеята за „непринадлежност никъде”. Затова пък има изобилие от времена. Когато те се объркат и сегашното внезапно стане минало, тогава се вижда защо има нужда от ясно очертаване на „нея”, „ние заедно”, „аз”. Излиза парадоксът да останеш „аз” поради действителността. Изваждаш се от различните времена, за да оцелееш. Поезията обаче „помага”, описано е точно как. Поради разместването на времената, начините за обичане стават повече. В речника накрая на книгата има информация за силното автобиографично писане на Де Конинк. Неговият личен живот, смъртта на съпругата му в автомобилна катастрофа, когато той е бил зад волана, макар и невиновен; майката, бащата, децата от двата брака и нататък… Трябва ли да го знаем, докато четем? Книгата ни го казва и ние вече го знаем. Можем да го изключим, можем да го пуснем. Така или иначе, когато сме научили нещо не от интернет, а от същата тази книга, на която сме се доверили и я четем, няма защо да се правим на лицемерни. Препълнен с вини човек, който пише поезия. Въпреки него и въпреки нас – тя е много силна. Ние като цяло, имаме времето на миналото, а за настоящето се държим колебливо. С факта на миналото лирическият човек от стихотворението „Миделхейм” мисли „вече несъществуващото тук” и така изчислява загубата си. Иска да я види прояснено. Това е усилието в поезията на Де Конинк – от миналото, в което си имал, да видиш настоящето, в което вече си нямал. В средата на книгата стои стихотворението „Битие” за първия човек Адам. Шестият ден. Той вижда сътвореното от Господ, дъбовете, планините, сърните, морето, но никой не го следва. Това го поболява. „И рече Бог тогава: сега ти. Не, рече Адам.” Какво отказва Адам? Да бъде или да направи (нещо)? Стихотворението след „Битие” сякаш изяснява с още тънък усет нюансите „време”. Етапите „време”. Тук болното време преди решителността е наречено „есен”. Бунтарството и революциите, знаем, не вършат основната работа, но отстояването на границите – да. Границите в личностен план, не в политически. За героя на Де Конинк те са насъщни, постоянното терапевтично самоопределяне. Някои от стихотворенията са направо филми на ужаса със страха от бившите неща, „останки от каквото не е посмяло да умре”. Разсъждаването за границите е постоянно отместване на една мъчителна, принудителна раздяла. Смъртта на другите е отново и моя. Затова „аз” и „тя” или „другите” са о-писвани по границите, само и само да се подреди редът на сега и тогава. Но той е объркан без право на друг отговор. Тежката пелена на липсата изравнява уравненията. Поезията на игра на времената се случва и буквално в езика, граматически. Смъртта на „нея” бива застигната от смъртта на сестрата, после от смъртта на майката и всяка следваща е силен опит за удържане на себе си през цялото време. Стана въпрос по-горе за Адам, несъгласния. За Адам, назоващия също. Дали Адам е отказал неистовия труд постоянно да назовава неясни състояния, например, своите? Само един бегъл въпрос има към избегнатото бъдеще и е много вероятно – или на мен ми се иска – той да пита за вечността: „Къде ще се случват нещата,/след като тук са отминали?”. Има също един прозорец, да го наречем шанс, за памет през любовта: „С мен до прозореца е дъщеря ми. Да я обичам/е най-простият начин да помня всичко”. Това израства до възможността все пак в един момент ти да се окажеш „всичко около теб”, тогава никой и нищо няма да бъде отделно. Любовта е баналното спояващо, но няма друга истина, както „Да си мъртъв се прави от двама. /Да останеш след това също”.
Има едно стихотворение за страданието на Аушвиц, голямото страдание на ХХ век. Това ми напомни друг един Адам, автор на същото издателство за поезия „Да” – Загаевски. Де Конинк има друго стихотворение, пак за дъщерята, в което са следните невероятни стихове: „На иврит Бог е преведен свободно,/но това е буквален превод”. Поезията за него е наука за липсата, но точно на какво и да го чакаш. Пак ще кажа, езикът в тази поезия е логосен, той моделира смисъла чрез точните форми и когато става въпрос за езика и поезията, винаги трябва да се четат и другите теми-неща. Изглежда, че в тази поезия по всяко време става едно и също. Само че не го виждаме веднага. Има страхотни дефиниции на „море” („Хотел в Дърбан” и „Седем морета”). Морето, например, е огромна метафора на работата със себе си, а провинциалните в носталгичния смисъл на думата стихове в „Остдюнкерк“ – за останалия някъде пъстър свят.
-------------------------------------------------------------------------------------
Херман де Конинк, „Площите на паметта”, Издателство за поезия "Да",
София, 2015, превод от нидерландски: Боряна Кацарска
--------------------------------------------------------------------------------------
Копирано от: http://kultura.bg/
---------------------------------------------------------------------------------------
© Десислава Неделчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016