Ловеч

 

Интервю с писателя Пламен Дойнов, Нов Български Университет

_______________________________________

 

 

 

"Писателят трябва да се доказва не чрез продадени тиражи, а чрез медийни кампании и получени награди!", твърди Пламен Дойнов (1969). Той е поет, драматург, доцент в Нов български университет, редактор в "Литературен вестник". Автор на седем книги с поезия, като "Кафепоеми" е преведена във Франция и Унгария, на пиеси, отличени с наградите "Аскеер" и "Иван Радоев", на критически изследвания върху българската литература, последното от които "Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989" излезе съвсем скоро. Директор на изследователската програма на НБУ "Литературата на НРБ (1946-1990)", в рамките на която е водещ на издателските поредици Библиотека "Личности", "Литературата на НРБ: история и теория", "Червено на бяло: литературен архив на НРБ" с над десет публикувани заглавия.

 

Интервю на Милен НАНКОВ

 

- Г-н Дойнов, ако позволите да перифразирам заглавието на Вашия спектакъл "Живи и мъртви в българската поезия" (1996), кои са живи и мъртви в родната политика днес?

- Връщате ме доста назад - към средата на 90-те години на миналия век. Тогава имаше яснота. Мъртвите се представляваха от управлението на Жан Виденов. Но виждам, че днес мъртвите отново се считат за живи.

В края на май т.г. в Чешкия културен център бе премиерата на книгата "Другият "Тютюн": документи и спомени", чийто съставители сте Вие и Анна Свиткова. Като че ли Димитър Димов е и повод да се запитаме днес дали през последните 20 лета чувството у българите, че са "осъдени души" не е една непрекъсната прогресия?

За съжаление, Димитър Димов може да бъде цитиран и по неуместен повод. Българите не сме "осъдени души". Нито вчера, нито днес. В програмата на депармамент "Нова българистика" на НБУ, в която изследваме литературата от комунистическия период ни занимават по-сложни неща - да разберем противоречивото битие на притиснатите от социалистическия реализъм писатели, да видим как през последните години мнозина мемоаристи като Любомир Левчев и Богомил Райнов пренаписаха биографиите си, да проследим двойнствения живот на литературата в архивите на БКП и ДС, да фокусираме вниманието върху алтернативните автори - Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Динков, Биньо Иванов... Само за последните три години издадохме 15 книги, посветени на тези проблеми, но тепърва идва най-интересното, защото попадаме на истински съкровища.

- Какви съкровища - златни, сребърни или...?

- Златни с незначително количество примеси. Всеки момент ще се появи сборникът "Инкриминираният Иван Динков", който за първи път включва автентичния текст на претопената му през 1967 година стихосбирка "На юг от живота", заедно с документи по този случай. Тепърва ще се променят представите за литературата на НРБ - под въпрос ще бъдат поставени редица фалшиви класици-соцреалисти, но и доста псевдодисиденти.

- Цар Борис Трети е казал, че при кризисен момент българският народ показва най-добрите си черти, докато интелигенцията му - недостойния си морал...

- Не съм съгласен с такива обобщения. Нека бъдем по-конкретни. Ето, като имам предвид премиерския мандат на неговия син, бих добавил: А царете - меркантилната си нагласа.

- В изследването си за бълтарския соцреализъм анализирате поведението на писателите при социализма. А какво се случва с българския писател днес?

- Разликата е колосална. До 1990 г. писателят и литературата са тотално одържавени. Тоест писането най-често е вид държавна поръчка с произтичащите от това цензура, страх, липса на свобода. Днес, когато държавата не плаща, българският писател е свободен и работи всичко друго, но не и "писателска" работа. В най-добрия случай той върши нещо близко до това - журналист, преподавател, драматург в театър или пенсионер... В това няма особено неочаквана драма. Просто книжният пазар е малък, както впрочем и пазарът на почти всеки друг сектор от българската култура. Затова писателят трябва да се доказва не чрез продадени тиражи, а чрез медийни кампании и получени награди. И тук вече започва драмата. Понеже това пространство за признание е доста свито, понякога битката да бъде заето от един или друг изглежда некрасавива. Да не говорим за изявите в чужбина, където на пазара на образите има място само за едно-две български имена. Но свободата в литературата на малките народи има такава цена.

- Вашата книга "Кафепоеми" беше преведена във Франция и в Унгария. Видяхте ли дали българското кафене има място във въображаемия европейски град?

- Лесно е да се отговори с метафора, но ще Ви отговоря буквално. Няма нито едно запазено старо българско кафене. Днес виждаме само призраци - например на мястото на разрушената през 70-те години на миналия век сладкарница "Цар Освободител" в София. Това са призраците на старата ни градска култура. Тъкмо този градски пласт е зарит у самите нас, а в него са и културата на дебата, и на самоусилието да бъдем граждани, и на изтънчения вкус, ако щете. Стиховете и есетата на "Кафепоеми" изповядват такъв копнеж - по липсващото българско кафене. Никакво чисто и уютно лично пространство не може да замени добре поддържаните общи места, в които ставаме истински граждани.

- Как си обяснявате, че в момента в Народното събрание няма писатели?

- Възприемам го като нормализация на политическия живот.

- Доколко вярна е тезата, че подир 1989-а българският роман линее?

- Непосредствено след 1989 г. беше епохата на поезията. С началото на новия век отново романът застана на върха на жанровата пирамида, но пък и понятието за роман претърпя промени. За мнозина не е проблем един роман да е от 100-120 страници - кратко, спретнато четиво, готово за бърз превод. Романът не линее. Просто романите не са това, което бяха.

- Кое заглавие на книга пресъздава най-точно и вярно състоянието на България в лятото на 2011 година?

- Не може всичко да се сведе до едно заглавие. Всеки си живее в своя роман - от "Война и мир" до "По пътя", от "Английският съсед" до "Фарс или Никога вече самота". Едни жадуват "Нежна е нощта", други - "Стрихнин в супата", но обикновено - "Птиците умират сами".

-Доброто, което не иска да си отиде от българската духовност?

- Да се работи - въпреки безпаричието, въпреки натякваното отвсякъде безсмислие на хуманитарния труд.

- Предстоят ни местни и президентски избори тази есен. Безвремие ли са изборите?

- Могат да са всичко. Трябва обаче наистина да бъдат време за избор. Ако говорим обаче не за деня на изборите, а за предхождащите ги кампании, не бива да се изгубваме в тях. Особено когато изплуват калните компромати и неизпълнимите обещания. Следвам един трезв съвет: Правете избора си не в последния ден преди изборите, а в последния ден преди началото на предизборната кампания.

- Писано е, че в утайката на всяко народно движение се излъчва духът на свободолюбието. Днес духът на възкресението ни се свързва с Бойко Борисов?

- Какво възкресение. Да запазим спокойствие все пак. Иначе директно ще кажа, че до този момент Бойко Борисов като цяло се справя с премиерските си ангажименти. Създава впечатление за лидер с кауза, което не може да се каже за много български министър-председатели. Като всички критично устроени хора, имам забележки за стила му, но спрямо личността на премиера надделява усещането ми за убедителна автентичност.

- Къде се влиза по-лесно - в Европейския парламент или в пантеона на европейската духовност?

- Ако посочите на днешните българи къде се намира пантеона на европейската духовност, ще влязат и в него, за да открият обаче, че друг българин вече е бил там, а те не са знаели за това. И ще побързат да излязат. Но ще ги разбера. Всеки пантеон е студено място.

- В какво продължавате да упорствате в ежедневието?

- Съвсем конкретно - да чета и да пиша. В по-общ план - да настоявам за среда на разбиране, в която прочетеното и написаното да набавят повече смисъл. Това е част от проблема в България - че трябва не само да създаваме текстове, но и всячески да предпазваме контекста от разпадане, за могат тези текстове да означават нещо.

- Чудото за Пламен Дойнов?

- Все повече вярвам в чудото на изцелението.

 

--------------------------------------------------------------------------------

Забележка: Снимка - Личен архив