Балчик

               На Никола

Градът, от който някога ме взе,
сега ни е сърдит. Не ни обича.
Очите му – протяжни векове –
обидено в очите ми надничат.
И белият му камък се топи
като петле от захар във ръцете,
затворени са старите врати,
а новите... не знаят световете ни,
не знаят стъпките ни по брега,
не знаят думите ни с вкус на лято.
Градът, от който някога те взех,
сега се сърди на съдбата.
Нарича се „сирак“, прибира с гняв
на спомените скъсаните рокли.
Един от тях във джоба си прибрах,
но споменът е топъл, без да топли,
болезнен е, но никак не боли...
Разбрах: не времето – смъртта лекува.
Със тихите си, старчески очи
разказва ме градът.
И се сбогува.

Очакване

Не е възможно да ми липсваш толкова.
Нали отдавна съм голяма и пораснала,
нали уж зная да се справям с болките
и да превързвам своите и чужди рани?

Защо тогава въздухът е недостатъчен,
денят ми е безвкусен, а водата – суха?
Защо луната ми се зъби като мащеха
и незабравките като глухарчета са глухи?

Защо секундите приличат на човечета,
превърнали се в болни и унили мравки,
които кретат към мравуняка с надежда,
че пътят към дома ще се окаже кратък?

Така намразих побеснелите часовници,
че като луд сега тиктака в мен животът.
Не е възможно да ми липсваш толкова.
А толкова ми липсваш, че е невъзможно.

Записки по никое време

Ти няма как да разбереш защо луната
наднича през прозореца ми всяка вечер
и като циганка се вглежда във утайката,
която по стените на душата ми е свлечена.
И предсказанията няма как да чуеш,
да се усмихнеш на лъжливата им същност,
и няма как да видиш тези жълти устни,
които нощ след нощ света ми преобръщат.
Не бива да усещаш как се впиват в кожата
заострените, криви зъби на съдбата ми.
Ти няма как. А аз, разбира се, ще мога
да продължа сама и по-нататък –
та аз съм червейче, което ще разяжда
дори дървото, оцеляло на скалата,
дъждовна капка съм, но утолявам жажда,
и съм една изгубена мушица по стъклата
на всички влюбени във себе си герои,
които вярват, че небето е за тях измислено...
Така съм себе си и толкова съм своя,
че даже дяволът не вярва, че съм истинска.
Но няма как да разбереш защо сега съм тъжна,
защо кръвта ми е със закъсняла есен разредена.
След неуморната сеитба на живота, жъна
това, което няма да поникне. И ми е студено.
А в твойто изречение съм просто запетайка.
Не съм на мястото си, но променям смисъла.
И тази нощ луната ще гадае по утайката.
Но теб те няма, за да чуеш. Затова записвам.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

За тези стихове авторката получи националната награда "Дора Габе" на конкурса за поетеси в гр. Генерал Тошево