Един умиращ

Тoй всеки ден пристигаше
във парка със децата си -
системно, скрито
наблюдаван

от скучаещите майки.
Градът се бе оттеглил
и като куче чакаше наблизо -
не се отказваше от кокала.
Как сладко-тъжни
щяха да са приказките после,
примесени със състрадателни,
добре отмерени въздишки...
Той сядаше на пейката,
децата хукваха към скърцащите люлки,
а по лицето му се гонеха
ожесточение и болка.
Изправих се и го погледнах.
Очите ми като крадци се вмъкнаха
в очи, които скоро
щяха да надникнат в бездната.
Нечакано, внезапно, стряскащо
той ме погледна като мъж
с изостреното любопитство на самотник.

Все още идвам тук
като за среща.

The Dying Man

He brought his children
to the park daily,
and bored mothers watched him
furtively and persistently.
The city had retreated,
but waited – doglike – close by,
not giving up the bone.
How bittersweet
would be the gossiping later,
interspersed with commiserating,
well-measured sighs…
He used to sit on a bench,
his children darting
to the squeaking swings,
while pain and acrimony
played tag on his face.
I stood up and faced him.
My eyes, like thieves, sneaked
into eyes that would soon
peer into the void.
Unexpectedly, suddenly, startlingly
he looked at me, as a man would,
with the honed curiosity of the lonesome.

I still come here –
as on a date.

                   Превод: Владимир Мутафов

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Стихотворението е отличено с трета награда на конкурса Red Little Tree в Америка.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Мариета Илиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2014