Благословете поетите!
С магията на думите
те разсичат душата си
и я раздават вместо причастие.
Свиват възли в сърцата си,
а нощем развързват ги тайно
и изплитат надежда.
С магията на думите –
танцуват пеперуден танц
подреждат ги в чувства!
Благословете поетите!
С магията на думите
издишат леден дъх
и заскрежават прозорците,
за да скрият светлината.
С магията на думите –
покриват небето със облаци,
докато се плиснат в очите ви.
Но... не винете поетите.
Те могат да стегнат в примка сърцето си,
докато пред вас то се разтвори!
И с магията на думите
ще пуснат слънцето в скута ви,
за да спасят любовта ви!
Да са живи поетите!
Заради магията на думите
денем отиват на гилотината,
а нощем наместо свещи горят.
Благословете поетите!
С магията на думите
те даряват Живот.
* * *
„Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.”
Антоан дю Сент Екзюпери
Невидимите неща! Разтварят се в мен
и заключват ме в думи от нежност…
В пашкул от нишки, метално-сребристи
увивам сърцето си – да стане пеперуда,
нектар да пие от светлината на деня,
с крила, с които трепка пламъкът на свещ.
На кръстопътните ти мисли – верен страж –
затварям всички светове в контурите на
твоя свят.
Ще се раздам. Ще ме откъснеш –
като Ябълка от Рая.
И ще бъда грешна! И нецяла –
но цената ще си зная:
с душа – преоценена,
за сърцето – ще се спазарим,
а чувствата си наранени
ще ти подаря дори.
Ще ме откъснеш,
макар да знаеш,
че няма да съм цяла.
Но няма и да ме оставиш.
Кой отказва ябълка узряла...
Дъждовни мисли
(цикъл)
Дори не знам дали съм права,
когато мислите си крия под чадър?
Не спират да валят, потропвайки
по моите очи – прозорци.
Но всички са разперили чадъри…
дори и …онзи непознат, крещял
до вчера истината гола.
Думи валят.
Празни.
Щом паднат
в душата ми –
пръскат се.
Като капки дъждовни.
Пресъхват.
Като мислите ми…
Думи валят.
Валят безспир.
Усукват се в неврони. Заплитам
сложна плетка – шал,
натегнал
от дендрити и мембрани.
И загръщам тъжно самотата…
Наводни се душата ми…….
Капка по капка изтичам.
В локвата стъпвам.
Няма звезди.
Няма луни.
Само кал…
пръска душата ми.
И валят мисли.
Върху керемида
или лист.
С това ме белязваш, Господи;
лекота ми даряваш-
като перце от гълъб
да се нося в простора,
а да не виждам небето.
Да усещам само мъглите
как се стичат по мене,
като сок от жизнено тяло.
И се спирам пред
твоите селения,
където ти вече ме чакаш, Господи!
Омръзна ми... До гуша ми дойде
от крясъка на самочувствията голи.
И тази
празнота
във въздуха боде.
Объркано живея с последните си роли.
Омръзна ми невярното пространство,
стаяващо безброй предателства.
Разпънат, моят дух се мята в странство
в зенита на отхвърлени приятелства.
Сиво-синкав делникът изгрява
с безсмислена тревога, пустота и яд.
Призракът на злото все ми обещава
да ме нагости със мърша на обяд.
Счупеното ми сърце проскърцва леко,
(ако затупти ще стане на парчета).
Слънцето във мене хвърля сянка меко
и опъва нерви като корабни въжета.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Здравка Шейретова, "Събрано в шепи", ИК "Мултипринт", София, 2012