Уединение

Факт:
Външното
възприемат сетивата.
Вътре прониква умът.

Съвет към себе си:
Събирай си ума,
за да не събираш
грешни възприятия.

 

Премрежих очите, молива подострих.
Душата отворих, прогоних страха.
Преди да захлопат неканени гости
домът ми огря светлина от духа.

 

Видяното вчера умът ми повтори
и сякаш тогава внезапно разбрах:
пердето не скрива самотните хора
от минали гледки, залостени в тях.

 

Уж няма спасение, няма забрава
и всяко начало е спомен познат...
Но нещо, усещам, че тук преминава
през мен и през тебе към другия свят.

 

То с нас нещо върши, но няма си име,
подобие няма в света различим...
Душата отворих, духът посети ме,
а То се притули зад облаче дим.

 

Зад облаче дим в непознатото бяло
само То изписа: Почни от начало.

 

Премрежих очите, молива подострих...

"

Протуберанси на сътворението

1.

Косачът дипли дъхава трева
високо в планината. Сенокос е.
Сеячът восъчните семена за посев
отвява през решетъчна тава
на вятъра в най-пустото поле.

 

Пък аз със песен, с бодрото “Оле!”
нагоре, все нагоре се изкачвам.
Но, всъщност, сякаш бягам от сеяча
да видя жълто витошко лале,
да срещна бърза сянка на елен.

 

Сега е мъдра нощ... Но беше ден.
От утрото по-свеж нагоре воден
аз търсех се сред древната природа,
но тя дори и не погледна мен...
Към своя син, най-свидният й дар.

 

2.

Сънувах храст. Под него – горски цар,
по-нисък от тревата по валозите,
но силата му палеше възторзите
на мартенския весел минзухар.
И ако цар бе той – какво съм аз?

 

Трева? Поле? Не знам. Но в мен Пегас
препуска, рие, еньовчета рони...
А кротките сърни като икони
пасат из моя жив иконостас
и ражда се смирена красота.

 

Това изящно чувство – мисълта,
дълбоко между двете слепоочия
цъфти, повяхва, но ми ясно сочи:
Дори да бъда и на край света,
природата е в мен,
но в нея аз не съм.

 

3.

Косачът язди коня си от хълм на хълм.
Пегас препуска в мене винаги без стреме.
Така в браздата храни си душата семето
преди да се завърне към живота вън,
преди земята да му върне паметта.

 

За  нивата, за синорите, за света...
В хамбара спастряно да продължи живота
не пита семенцето на кого в имота
ще стигне пак до восъчната яснота...
Но аз, орачът, питам се: Дали
ако Земята Слънцето обиколи
за нас с невидима, но по-висока скорост,
животът ни по-бързо ли ще се повтори,
или от него никога не се делим.
Това си мислеха самотните орачи
преди да разседлае коня си косачът
и закрачи.

 

 

Родени в светлина

Дървото през прозореца ми взряно
почуква с клонка, сякаш ме гълчи:
“Погледай ме. В зелената ми пяна,
невидимо за твоите очи,
листо отрони се, политна отлетя...
Промяната едва ли е видяна,
но, всъщност, тебе ще променя тя.

 

Плете ветрецът слънчеви дантели,
отвява сенки, рони аромат...
И в тази пъстра, дъхава постеля
завързва плод, повяхва нежен цвят.
Промяната разбираш, но кога
ще видиш, че цветята овехтели
посяват радост, никога тъга.”

 

Дървото правилата прости спазва –
разлиства пъпките, расте, расте...
А мене тихи тръпки ме полазват
и сякаш ме пробуждат те
едва през есенния листопад.
Тогава в топлата предзимна пазва
заспива утрешния днешен свят.

 

Античните треви и коренища
над него дремят. Сякаш в полусън
привиждат смътно пеперуди пищни,
белязани с прекрасното отвън,
красиви като лесна свобода...
Но знам: Духът щом бързо се насища,
ще бъде утре червейче в плода.

 

Такива мисли в хаоса разумен
пораждат съвършена яснота.
Дълбоко в мене се подреждат думи
за смисъла духовен и плътта.
За космоса в просото и във мен –
в зърното, в клетката... В потока шумен
на прехода между живот и тлен.

 

Дали избухва някъде свръхнова
или свръхново клетъчно ядро,
един и същи майстор с дух и слово
захваща ги на пъстрото хоро.
И само ритъмът недоразбран,
заченал времето, като в окови
държи тук мене, а звездите – там.

 

 

Мед

В килийките от восък шестостенни
аз всеки ден събирам чист прашеца.
От липов дъх, от поглед на синчеца
едреят капчиците откровения.

 

Събирам сладка резедава радост,
смълчан и сам сред нежното жужене.
Но кошерът от спомени във мене
ту пее от възторг, ту тихо страда.

 

Две струйки мед душата ми отварят.
Едната в земният ми път се стича,
а другата е мъдростта космична
от Райската градина на Пчеларя.

 

Вода

Дори изпепелена тя, водата
единствена от оня свят се връща.
Но грешка е да вярвам в кръговрата,
защото тя не се завръща същата.

 

Защото тя от гроба до утробата
пренася ни през разума космичен.
Водата ни спасява. Само робът
си мисли, че животът му изтича.

 

О, тя, безсмъртната, прозря я Платон.
Но как душата чиста се преражда,
когато сме нагазили във блатото
и си умираме от жажда?

 

Георги Атанасов, "Опаковани различия", ИК "Захарий Стоянов", 2012