Започвай съня си с усмивка –
тя ще бъде пух за умората,
срещу злобата –
нежна завивка,
а за сънните думи – кораб
с гребла от
изящна наивност.

Само в съня си пропускаме
други пространства на егото –
живот без познатите улици,
без облаци,
завист и жега,
но в дрехи от лудости.
Всяка мисъл е сфера от сънища –
нещо кристално-магическо.
Най-краткият път
между злато и тръни,
най-шоколадовото обичане,
надежда,
изгаряща в мълния.

По черния път на Луната,
зареяна някъде
в хорското ходене-дишане
застава сънят без покана,
без да има идея,
че в бялата му раковина
падат
царе и клошари,
грозници и феи.

Страхът е магьосник от восък,
но животът внезапно
му дръпва маската,
два пътя кръстосала,
насън и наяве,
изтрих си лицето –
нечовешко, до блясък.

Сега съм толкова скучна,
говоря с дървета асфалтови –
покланям се тихо на кучето,
на тези летни бунтари,
превзели площада
с пиано и свещи,
рисунки и валсове...

И започва денят ни с гримаса –
с чаша вода от
премръзнали викове –
в страната ни Слънчова,
Боже всемъдри,
изгниват цветята
в градините,
щом не играят свободно
бащите и майките
на децата.

--------------------------------------------------------------

© Анжела Димчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023