конци

има копчета
с четири дупки
една за тъга
и една за апатия
а отдолу са тези
за гняв и обида
минават през тях
нишки от страх
от потропваща смърт
на вратата
убодат ли ги леко
хващат иглата
и сами се пришиват
в живота

за подуяне

мравката с акордеона свиреше една заучена мелодия
само нея знаеше беше ? едничка
мравката с кутия за пари обикаляше трамвая
и като не ? дадат стотинки псуваше на майка
мравката и черното ? бизнес куфарче седяха
с вирнат нос на последната седалка
мравката четеше книга
мравката разлистваше списание
мравката играеше на змия на стара нокиа
мравката беше гратис и не спираше да се оглежда
мравката говореше с други мравки
мравката си имаше тревоги
в целия мравуняк
мравката се чувстваше съвсем сама и дребна
носеше си винаги емоционалния багаж
а следващата спирка
беше гарата

Анатомия на сблъсъка

Аз мога да си подаря борба,
когато друго нищо не остана
и срещу всичко, с оръжие в ръка,
което мразя в тебе, ще застана.

Оставащото между нас ще бъде анатомия
на сблъсъка на нашите забравящи тела.
И друго няма – само моя територия
и спомена, че слаба преди тебе съм била.

Катастрофата се случи във сърцата ни
между моето, което още биеше за теб,
и твоето ? то само? реши съдбата ни ?
да спре за мен, да се превърна във поет.

Но това е тежка дума с толкова очаквания,
за мене буквите са просто мощен способ
след края ни и всичките разплаквания
над морето от сълзи победно да ме носят.

Думите са хладното оръжие в тази война
между ръцете ни, които се разплитаха.
Написах те и вече съм свободна от тъга ?
телата ни едно от друго си отидоха.

прераждане

въпрос на живот е
първото вдишване да е краят
на един уют и влажна топлина
където сме сами и е достатъчно
да предстои тепърва всичко онова
което е забравено от други

въпрос на смърт е
последното издишване да е началото
на онова което ще си спомним

мерни единици

ако тъгата може да убива
дали щеше да си още жив
и колко

* * *

Обич е като любов, но с повече усилия,
от лявата страна тупти търпение,
от дясната се стича пот по дланите на времето.
А по средата понякога се ражда
отклонение – въже около врата на другия
или камшик по гърба на любовта.
Мехурите по пръстите поникват лесно,
по-бързо от това да оздравеят.
Изненадата в началото винаги е обла
и за двамата.
И после обичта пристяга бъдещето си до просто
о, бич.

баба е

баба кърпеше дупка
на вълнената си пола на цветя
в къщата на село до печката
зад гърба ? лежах на леглото
под мен имаше родопско одеяло
а между пръстите – минало
тя се навеждаше леко напред, за да вижда добре
лактите ? бягаха встрани и ме гледаха нежно
закашлях се заедно с дървата под огъня
тя се обърна и ме позна
глезените ? бяха вселена от вени
очите ? – небе върху детство
дупката на полата я нямаше вече
баба се смаляваше с нея като връх на игла
и преди да падне в спомена и аз да се събудя
успях да попитам: Бабо, тук ли си още?
тя бавно облиза последни устни и тихо каза:
Винаги.

* * *

Онова, което е било, винаги е повече,
отколкото си спомняме.
Ако съм забравила за лятото –
горещ език, залепнал върху времето,
което имахме да се обичаме,
значи не сме се обичали достатъчно.
Ако още ме боли в средата на живота малко вляво,
като камъче в пета или залък в гърло на раздяла,
значи краят вече е преминал.
Тръгването ни един от друг е отхапало парче
от цялата ми вечност и си останал като поглед
в погледа ми, който постоянно да боде.
Ако те помня като всичко в мен
и като свят, от който да не падна,
какво повече може да си бил?

------------------------------------------------------------------------------------------------

Богданова, Б. Рамене и самоти. Изд. Библиотека България, София, 2019, с. 104, ISBN: 978-619-7456-21-9.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Боряна Богданова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2020