Обмислям края

- същ рецидивист,

проникнал да обира

за последно.

 

Внимателно прелиствам

лист по лист,

изхвърлям гордост,

срещи непотребни,

 

 

които в края 

ще ми натежат,

ако от алчност сграбча

още, още...

 

И акуратно сгъвам

в сейфа чист

самият теб, преди

да станеш мощи -

 

усмивката ти,

двете ти ръце,

които знаят как 

да ме настръхват,

 

обаждания, 

кратко писъмце,

което тайно 

в джоба ми подпъхваш...

 

Ще си отида тихо, 

бързо,

без сълзи. 

Когато си напуснал

тази стая,

 

светът след тебе

ще се изгаси

и само онзи сейф

на скришно

ще отварям.

 

 

 

 

Минал си в другата фаза – фазата на цинизма.

Не е моя работа да те соча с пръст.

Всички ние навярно натам бихме отишли,

ако срещахме толкова много препятствия по своя път.

 

Изпаднал си в състояние на безчувственост

и не усещаш сърцето на човека до теб как тупти.

Нито ласката, нито премеждието ще накарат

по лицето ти мускул да трепне, камо ли да се просълзиш.

 

Прекрачил си в измерение, във което

други хора като че ли няма край теб.

И озъбено риташ към света. И си сам, и страдаш

без близки, без познати, без снимки и без мечта.

 

Боли ме за теб, скъпи приятелю,

че от толкова много жестокост си се сломил,

че не виждаш в света любовта и приятелството,

че си престанал към хората да се стремиш.

 

И се страхувам - и аз ли след време

ще престана да чувствам със сетивата си този свят,

ще се вкопча в отвъдното, в мистиката, фантазията,

в гордостта, в самотата?

 

Лечим ли е емоционалният глад?

 

 

                  Присъедини се към магистърските програми в УниБИТ!

 

 

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------