Псалм на пътника

Пътуваше и беше жаден и не мислеше
за поезията за голямата депресия и
сухия режим о! сухият режим в
човешката реалност е реален той
бе жаден и пустинен искаше

да се оближе да се овлажни да се разплиска
по пода на раздрънкания автобус
да си намокри кецовете пръстите
му да набъбват напоени боб
е спондж и спондж е гъба
господи вода

Води ме към водата към дъждовниците
аз пътувам
и от засъхване дори не мога да заплюя
как да плюя
на поезията на голямата тъга на величавото
на тази суша в мен о! как о! дай ми

Дай дадеш ли ми ще се преглътна
ще го повърна много по-навътре в мене
тоз Големия шаманът с мокри кецове и
шамандури под очите той се смее
смее се и ме разглежда в отражението
на стъклото
как съм жаден и пътувам о!

Съм жаден за пристанища и пасбища
и долини
през сенките им как съм се домогвал
до поезията до голямата тъга депресията как!
до сухия режим съм се докосвал и
съм се отблъсквал от водата ми
от резените диня в мен
от тази къща
където винаги е хладно винаги
пътувам винаги съм
мой и никога

 

Когато първо си простирал пръсти
по прозорците и те са ти
говорили
за недоплетените, остъклени връзки,
за чашите на счупените хора,

за протоците на целуването, че
замръзват
и между устните ни само лед и разстояния
забиват нокти в излазите,
но все повече са недостъпни
и все по-хлъзгав е кристалът на
мълчанието -

не вярвай на пейзажа колко дълъг е!
Ландшафтът на сърцето се огъва
и всички Кордилери са осъмнали,
преди дъхът ти да се замъгли и да се
върне.

 

Не съм оттук

Хубави са
стиховете му
хрупкави
бисквитки с мюсли боровинки
антиоксиданти
тачещи се
самоуважаващи се стихове
искат си
английския сервиз и
брюкселска дантела
най-малкото
едно повдигнато кутре
около чашата за чай го
Искат
Изискващи се стихове

Но аз

не съм оттук Ви уверявам!

не съм оттук не съм от тоз
Поет повтарям ви и нямам

нищо общо


Къща от вятър

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина...
В онзи свят, пребиваваш като
в тайна квартира,
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос
нелечим
и излишен не е зле като фигура
на речта

В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака,
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят...
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.

Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.
Довиждане.

 

---------------------------------------------------------------------------------------

© Елена Янева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016

   
© E-LIT.INFO