Спомени, спомени,
есенни спомени,
помъдрял съм уж,
а оглупял от любов.
Като капка е моята мисъл,
като лист от лоза,
от вятърът нейде понесен.
Есен е, есен
в душата ми есен,
а уж помъдрял съм,
а оглупял от любов.
И пеят листата,
и с тяхната песен
се изнизват зад хълма
моите спомени, минали
спомени,
прошумоляват те тихо, на пръсти,
като листи от книга
случайно отворена в края,
- финалът на моя живот.
И как ли, се питам,
се живее със спомени,
старите спомени - есенни спомени,
там някъде тихо
скрити в листата на тъжната есен -
мъркащи котета - спомени
не искащи хляб, ни вода....
Къде си, Любов?
В моите спомени?
Уж помъдрял съм, а оглупял от любов...
Самота
/на моите предатели/
Какво е това чувство,
това светло усещане -
така пеперудите нощем
под светлината се мятат -
пленник съм на нещата
и вещите,
на една стара любов
и признателност.
Ще ме удържи ли карфицата тънка,
с която животът ме прободе до болка,
дали ще ще изсъхнат крилете ми
и дали ще са в жълто
с цветовете на есен
подлоквена
и водите на дъжда от небето,
дали ще са моите сълзи,
дали удавен сред вълните, в морето,
ще докопам спасителен пояс
и на живота по вълните понесен
ще жадувам аз бряг -
ще доплувам до бряг
на мечти,
на любов,
и приятелства тъжни...
-------------------------------------------------------------------------------
© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016