Брод

Когато ми е нежно,
а грубостта край мен расте,
лавина сякаш снежна
тъгата ми от радостта краде.

Когато безпощадно вият
нагли ненаказани злини,
тогава Бог единствен
надежди светли ми реди.

И вярата ми плахо тръгва
брод за мен дано съзре,
молитва вярна да изтръгне
от умореното сърце.

КРЪВОЖАДЕН тоя свят е, кръвожаден,
всеки ден разпалва свойте клади.
От екрана час по час скръбта наднича
и деца убиват и жени отвличат…
Сляпа някаква амбиция погубва
и скиори и боксьори със юмрука груб,
в дива футболна омраза фенове,
падат в бой като на римската арена.
И награди все валят награди,
смайващи, същински водопади…
А земята ни съвсем душа бере,
нищо в нея вече не е на добре.
По трънлив и невъзможен път
крета вяло някак си духът.
И къде ли може да ни изведе
по това така объркано трасе…

ТЪГА ли е това, което
и нощите, и дните ми разяжда
със неуспелите надежди,
с илюзиите жадни, неудачни?
Без край ли е това, което
убива ме при всяко поражение,
а после със замах ме вдига
до следния ми неуспех,
за да ме тласне и след него
по пътя ми далечен, чужд
на бляскави и шумни магистрали,
от истината само
скромно осветен?

Есенните теменуги

Нямат време за съмнения
своя път отдавна са познали,
те са най-специалното растение,
знак божествен, нежен звук хорал,

като миг от вечността красив.
Укротили страстите си късни,
цвят невинно тягостно присвиват,
студ и болка някак да отблъснат…

Плахи някога сега са силни,
дързост съхранили от мечтите
и небето и земята отразили,
а какво е самота не питат…

Вяра и любов докрай раздали,
те не могат и да бъдат други,
скрити в своята поезия - печал
есенни прекрасни теменуги.

--------------------------------------------------------------------------------------

Диана Атанасова, „Есенни теменуги”, ИК „Захарий Стоянов”, София, 2016

---------------------------------------------------------------------------------------

© Диана Атанасова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016