Без тебе

Без тебе, казваш, ще съм никоя –
презряна, слаба, никаква жена,
като отхвърлена мечта,
като прочетен вестник,
не като стихия,
каквато, вярвам,
че е любовта!

Без тебе, сигурно, ще бъда друга –
наново тухли трябва да редя,
наново съчки в огън да клада
и с нови сили да се влюбвам,
стига!

Без тебе, казваш...
Тъй решил си, нищо –
аз от самата нула даже да градя,
ще нося любовта си, тя не може
на ничие дърво да зрее,
защото си остава
моя вечност...

Какво, че някога със теб съм я делила,
сега ще я приспивам неделена
и ще се будя в утрото щастлива,
че тази обич част от мен е.

Без тебе.
Тъй съдбата ли е отредила
или е бръкнал божи пръст отгоре,
ще трябва, зная, пътя да избирам
без твойта обич и в живот без тебе...
Но знаеш ли, така съм любопитна
да видя – на какво ще заприличат
сълзите ми от много употреба?!

Непревземаема

Заключих себе си,
а любовта ти не можах.
Тя сънищата ми преброжда
и търси пролуки да влезе.
Понякога копнея да я пусна,
така е упорита! Но...
Как да се отключа вече,
когато тъй уютно всичко
във себе си съм скрила?
И тази глупава любов
не може да разбива с взлом,
тя търси и се моли.
А друго, друго трябва
да счупи нежните окови...

След любовта

След най-тежкото лято
отново съм жива.
Отмаляха гърдите ми
под прегърбено тяло
стъпвам на пръсти
тихо приспивам душата си –
пазя я, докато съмне.

Сутрин се тръгва на път
през годините
неотскубнати корени
сплитат гнезда
правят пътя неравен
и ме спират,
но още съм жива…

На земята си стъпвам –
там, където живяхме,
обикалям понякога
(с отмалели гърди)
непожелано жива
след тежкото лято.
И ме срещат познати.
И ме питат за теб,
не за това – какво е останало
след любовта ни –
не за това…

* * *

               „Две хубави очи – музика, лъчи”

Очите ти са бледосини въглени,
когато нощем тихо се притворят
угаснали. Невидимо те плачат
сън невидели
въглени изстинали
без обич
вперени са в мене
очите ти....

Обичам ги такива –
да пръскат утринно желание,
искри да пръскат
от деня запалени
очите ти
са светещи по обед
заплели слънчеви лъчи в зениците
поглъщат светлина отворени
очите ти не спират да говорят...

Като Икар

Помечтах си да бъда крило,
нека вятърът да ми сочи посоката
и дъхът на пристигаща пролет
да е моята точка небесна,
която да следвам.
Може би точно така ще ме видиш –
щом усетиш ефирния полет
на мечтата безумна
може би...
ще се влюбиш

Аз съм. До теб. И летя.

Помечтах си да бъда крило.
Щом си птица – да бъда крило!

Добър човек

Той е добър човек –
става за пред хора.
И вкъщи е добър –
тих, старае се много.
Не смущава хармоничното ми Аз.

Добър е, когато нощем ме прегръща,
когато сутрин приготвя кафето за двама...
Стои добре на барче или на разходка,
можеш дори да го държиш за ръка.
(Вписва се чудесно в градската среда.)
Той е добър човек.

Добър е във всичко:
умее да разсажда цветята в градината,
прилежно да почиства
клетката на папагала,
да простира прането, да мие съдовете,
в които сме яли;
ако се налага, и тежки предмети пренася;
смирено благодари за храната на масата...
Така е добър, че ме втриса,
особено когато казва, че ме обича.
Възможно ли е?! Не се спирам да питам –
възможна ли е такава обич –
убийствено тиха?

Преди съня

Леглото е достатъчно голямо
да ни раздели така,
че даже със дъха си
да не се докоснем.
Постелята, в която аз и ти
наужким спим, не си говорим.

Дали усещаш? Нашата любов
изчезва просто като миг,
но тъй е сложно в този миг суров
да питаш себе си дори –
дали въобще е имало любов?

Когато свърши любовта

Когато свърши любовта,
откриваме – били сме смешни,
били сме луди със това,
че неразбрали, че сме грешни,
сме се обичали без край.

Защо без край? Ами сега…
Когато свърши любовта,
когато мъжките ти пръсти
не търсят моите коси
и аз откривам, че се пръскам
на хиляди страни,
но в никоя не те намирам,
във никоя не си
и краят идва нежелан, със болка,
даже с унижение,
и краят идва със това,
че вече свършва любовта…

Когато свърши любовта,
намирай си любов такава,
с която можеш без тъга
да скъсаш, тя да ти прощава
и да се връщаш пак, безкрай
уж същия, а все различен,
но пак готов, със много чар
да й признаеш, че си я обичал.

Нея – любовта,
която свършва и утихва
като пресъхнала река
не може да я върне никой.

Дните от седмицата

Много трудно прекарвам дните без теб.
Цяла вечност е понеделник.
Като кръст часовете, така ми тежат,
време тъй безлюбовно,
че минутите тегнат.

За да бъда до тебе,
колко думи премислям.
Кратък, цялостен текст...
Сякаш в ново букварче
изречения сричам,
а нуждая се само
да ти кажа “обичам те”.

Утре, утре да дойде!
Да се срещнем отново.
Друго нещо е вторник.
Ще се вгледам в очите ти,
ясно е всичко –
остани си до мене.
В сряда пак ще ми липсваш.

Стихията любов

Любовта на живот и на смърт
вече не е на живот.
И на смърт вече не е.
Просто мина.
И аз не съм същата –
олтарната чиста икона.
Не съм.
Разорана душата ми зее затворена
и мълчи…
И мълчи като в гроб.
Не любов!
На живот и на смърт
ураган е преминал!

Не, любов! –
затова празнотата тежи…
Ако в църква отидеш,
не забождай свещица
на онзи олтар –
не е жива, ни мъртва –
любовта е стихия,
сред която не можеш
да си оцелял.

Рисувам те в червено

Рисувам те – не в сънища, в реалност
те рисувам – платна в червен нюанс,
виж всички как ми ръкопляскат,
изложбата е вече артефакт...
А всъщност приказката се изниза,
красива, пламенна – изчетохме я с теб,
и края колко пъти пренаписахме,
забравила съм вече тоз момент...

Прости ми, но ми е добре така –
сама с боя червена да рисувам –
уста, очи, сърце и плам,
ръцете ти, с които си ме любил,
с които рожбата ни си люлял...
Сега е пусто – минал ураган
помел е пепелта от жар изстинала...
Любов, любов ли беше твойто име?

От времето животът изтъня –
превърна се в нищожна нишка слаба,
дали държи ме, аз ли го държа?
Все още непрекъсната е цялост...

Днес в къщата ни – сврял се полумрак
на сянка от живеца ми за обич –
запомнила съм – имахме тъга
и лято, за което се тревожехме...

От капка кръв рисувам те в червено –
гръд, устни и ... едно сърце!
Любов ще е било, щом от момиче
успя да ме превърне във творец!

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Надежда Радева, "Рисувам те в червено", любовна лирика, Печатна база на Русенски университет, 2016

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Надежда Радева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016