* * *

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.

Стремежите и дрехите са стари.
Постъпката –
момчешка глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.

Очила

Не слизам от погледа му.
Без мен не вижда по-далече от носа си.
Обсъжда ме в множествено число, а съм едно,
едно нещо.

Очите му зад мен пропадат в по-дълбоки ями,
докато аз търся гледка, достойна за ленивата възхита
на веждите.

Понякога върху мен падат мигли
и си пожелава нещо.
Понякога остават следи от пръсти:
мислил е какво да си пожелае.

Правя така, че да му вярват, когато говори.

Чупил ме е три пъти
и не научи нищо.

Нощем ме слага в ковчег
и не подозира за това щастие:

да загиваш по тъмно, прегънат
в прегръдка
с меката синя кърпа.

А сутрин да възкръсваш,
за да му покажеш пак
деня.

Табелка за входна врата

Най-добре става с инокс,
за да не ръждясва.

Или с месинг,
за да блести, без да е пошло.

Материалът се полира,
за да изглежда гладко.

Имената на двамата се гравират с лазер,
за да останат.

Залепя се на вратата.

След три години табелката е като нова.
Само надписът е грешен.

Протагонист

Обратите са винаги едни и същи,
зрителите пак не ги очакват.
Синът се оказва син на баща си
за всеобща изненада в четвъртък.

Любовта не се постига лесно, затова
Той пие нещо мътно сам на бара, Тя
разглежда снимки от албум – сама – а
интериорът бял ѝ е душевно огледало.

Тук следва близък план и няколко възможности:
1) Тя къса снимката (решително)
2) сълза се стича върху снимката (замислено)
3) Тя хвърля миналото си в камината (и толкова).

След всеки епизод остават повече до края.
Диван и задник са в свещен съюз. И залепен
е зрителят, постигнал мир с конфликта.
След всеки епизод остават повече до края.

Един човек започна междувременно от дъното.
Със много пот и неумение се задържа на дъното,
за да намери щастие накрая – в дъното. Той син бе
също на баща си. Като малък счупи телевизора.

Три прекъсвания на монолога ѝ

1.
Градът сега е грохнал под теглото
на своите сноби. Нищо чудно и да
изгори,
докато аз те слушам половинчато –
говор?
ония празнични брътвежи там, това
за теб и мен,
предъвкано на есенния ти акцент.
Щастлива и детинска в синята си рокля,
ти си в неведение за главното, нали?
Езика го боли.
Езикът е по правило раним.
Не е за подценяване да помълчим.

2.
След някакви си пет години ще те стигне
онази първа ерозия, победата над розовото
върху ландшафта на лицето ти.
Ще станеш версия на онова,
което общо взето си.
Обзета от предогледалното учудване,
ще си ме спомниш пак: като предмет, като посуда. Аз
ще бъда материалното и окончателното в стаята
(това е всъщност понятието ти за мен като за края).
Ще бъда скришна глътка, седатив, цигара,
ключът от лампата
и чашата до теб.
Среднощните предмети
в този ред.

3.
Последните вечерни новини
са като вчерашните: порасни.

Корабокрушенски блус

Черна и мокра,
тя е
моята локва,
тя е
остров самотен,
навред от суша
заобиколен.

(как искам да съм някой
по-добър от мен)

От сутрин до сутрин
аз тук съм
и чакам,
аз бряг съм
за нея,
полепвам по
нейното тяло.

(хвърлена грешка
в прекрасното цяло)

Аз отдавна тръгнах, мамо,
а не взех дори обувки.
В сушата не се удавих,
но болят петите ми
от стръмната вода.

Наоколо e всичко, все под морското,
под някакво равнище.
Танцува, залита, потъва самo.
Мъжът не дочаква
бутилка в писмо.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Иван Ланджев, „Ние според мансардата“, Ик "Жанет-45", Пловдив, 2014

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Иван Ланджев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016