* * *

Върти се колелото, слиза час след час
ту амфора красива, ту крив ненужен тас.
Грънчар си ти, живот, а глината съм аз
и кой сега е по-виновният от нас?

* * *

От толкова пожари на кръвта
сърцето ми превърна се в пепелище.
Но, дай бог, някога – по сняг –
поне за теб да е огнище!

* * *

Любими на поети! Каква съдба завидна!
В плитките ви греят най-ярките венци!
Ала затуй, че и до днес на свят ви има,
виновни са онези влюбени певци!

* * *

Ще си тръгна от тебе най-сетне.
Ей сега – зад първия ъгъл ще свия.
Но се страхувам – ти не можеш без мен.
И ще ме върне едно кратко:”Мария!”

Орех

С красивата корона горд,
в края на градината ми орехът тъмнее.
Могъщ. И със обилен плод.
Но под сянката му нищо не вирее.