откъс

“Поп Богомил e най-значителният еретически водач през цялото европейско средновековие (...) Учението му e било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания...” 

проф. Стивън Рънсиман (Великобритания) 

“Не съществуват никакви трудности да се констатира, че корените на всички еретически доктрини от Средиземноморието са свързани с голямата богомилска ерес, която през Х в. се създава на Балканския полуостров, в България...”

проф. Ели Гриф (Франция)


В годините на тоталитарния режим в България религиозното учение на българските богомили беше обект на по-силно или слабо изразена фаворизация с акцент върху социалните послания в него. След 1989 г. настъпи своеобразен обрат, при който “българската ерес” отново стана жертва на съвременни научни, публицистични или “твърдо” православни интерпретации. Истината е, че богомилството и другите “ереси” в средновековна България могат да бъдат изследвани и тълкувани от гледна точна на собствената им темпорална, идейна и духовна среда. Не бива да забравяме, че средновековните ни предци са били живи хора, а не просто представители на “класи” и “съсловия”... Фактите показват, че тази “ерес” или “секта”, подобно на самото “правилно” християнство, е имала своите последователи както сред “унижените и оскърбените”, така и в средите на аристокрацията и дори на висшето духовенство! Нейната история показва още веднъж, че нашата земя е “кръстопът на цивилизациите” и че животът на средновековните българи не е някаква сива действителност от изнурителен труд и лишения, нито низ от победни битки и катастрофи... Богомилството е свидетелство за многообразието, свободата и несвободата на човешката мисъл, на бунта срещу несправедливите земни порядки, на мечтаната още от зората на човешката история абстрактна и конкретна справедливост, на утопията с всички нейни добри и лоши страни... Така или иначе, поп Богомил и неговите последователи създават учение, чиито послания обхващат почти целия тогавашен християнски свят. Влиянието на заложените в богомилството идеи и мисловни парадигми очевидно има отношение към по-нататъшното развитие на човешкото общество и цивилизация, колко и това да не ни се вярва... Разбира се, изследванията върху богомилството и неговите “дъщерни” доктрини са твърде много, а споровете надали ще стихнат в обозримото бъдеще. Това непретенциозно есе си поставя далеч по-скромна цел - да припомни и обобщи известното ни за разпространението и влиянието на “българска ерес” в средновековния свят и, естествено, да постави нови въпроси....

Богомилите във Византийската империя

“Триклетата зла ерес”, както я нарича нейният пръв критик Презвитер Козма, със самата си поява е схващана като заплаха за църквата и нейните пасоми както в България, така и извън нейните предели. Поп Богомил, създателят на новото учение, проповядва в “... Македония българска, във Филипопол и околността му...” В онази епоха под това име се разбира Пловдивска Тракия – една от най-активните “контактни зони” между България и Византия. Такава зона са и югозападните български земи, т.е. античната и съвременната географска област Македония, която е в съседство със Солун - вторият по значение византийски център на Балканите. Територията на българо-византийските връзки е обширна, като във фокуса им попадат и двете столиците Велики Преслав и Константинопол. При активните контакти във времето на “дългия мир” от 927 до 966 г. са съществували условия новото учение скоро да намери привърженици и във Византия. 

Въпреки че при цар Симеон Велики (893-927) и неговият син цар Петър (927-969) България обхваща почти всички земи, населени с българи, във Византийската империя остават райони с българско население. Към тях трябва да прибавим и славянските общности, останали извън обсега на общобългарския етногенезис. През VІІ – Х в. такива племена живеят в Тесалия, Епир, Пелопонес, дори Мала Азия. Етническата и езикова характеристика на тези ромейски поданици, говорещи старобългарски език, също е условие за проникването на “българската ерес” далеч зад пределите на самата България. 

Традиционното присъствие на други ереси в империята, сходни с богомилството (на първо място павликянството), създава среда за относителна “смяна на полюсите”, този път от по-младата християнска култура към по-старата. Вероятно за определена част от обикновените вярващи богомилството е било по-разбираемо и по-близко в сравнение с павликянството. Както отбелязват средновековните български и византийски автори, богомилството се проявява в самия организъм на църквата, докато павликяните живеят в собствени общности и изявяват открито своето верую. Бидейки “вълци в овча кожа”, богомилските проповедници, най-често монаси, са в състояние на своеобразна мимикрия в самата православна общност от вярващи. Такава е една от съществените им разлики между богомилите и павликяните, които са много по-ясно обособени, с по-силно изразена “природа” дори и във външен план. 

Трудно е да се отговори кога по-точно богомилството прониква във Византия. Започвайки борба против еретиците, цар Петър (927-969) влиза в контакти с Константинополската патриаршия. Тогава тя е оглавявана от патриарх Теофилакт Лакапин (933-956), брат на българската царица Мария-Ирина. Запазен е единствено отговорът на патриарха на второто писмо на Петър, в което се съдържа преглед и характеристика на по-важните ереси и съвети от “технологията” на тяхното изобличаване. 

Погрешно би било писмата на цар Петър да се тълкуват като проява на слабост, още по-малко на зависимост от византийската църква. За един християнски владетел, “... вестител на благочестието, учител на православието, изправител или гонител и унищожител на еретическата заблуда...” (изрази, с които патриарх Теофилакт величае цар Петър), еретическата опасност не е само вътрешен проблем. Наред с търсената идейна подкрепа българският цар се чувства длъжен да предупреди християнските съседи. И наистина, скоро “лъжеучението” прониква във Византия. Фактът, че в началото на ХІ в. “заразата” вече е достигнала Мала Азия и византийските владения в Южна Италия е показателен. Цар Петър се е оказал прав – новата ерес е по-опасна от познатите “лъжеучения”. 
Падането на България под византийска власт (1018 г.) улеснява разрастването на еретическата проповед в покорените български земи и проникването на богомилските идеи в класическите провинции на империята. Сред първите “нови” територии на “българската ерес” е Тесалия – област, която при цар Самуил временно е под българска власт, още повече че в нея през Средновековието и дори до ново време е имало и българско население, цели български “анклави”. Макар и с късна дата, от едно послание на константинополския патриарх Козма Ерусалимски (1075-1081) научаваме, че богомилското учение отдавна се шири в Тесалия и нейния център гр. Лариса. Патриархът произнася ред анатеми, в които се дават подробности за вярванията на еретиците, тяхната йерархия и организация, “нощни събрания” и т.н., изрично се сочи името на нейния създател поп Богомил. Посланието на Козма Ерусалимски показва, че патриаршията познава богомилството в неговите детайли и представлява първокласен извор за самото учение. 

Силно впечатление правят сведенията, отнасящи се до разпространението на богомилските идеи във византийска Мала Азия, при това в много широк периметър. През 1034 г. константинополският монах Евтимий от манастира “Св. Богородица Перивлепта”, родом от гр. Акмония (в северозападна Мала Азия), пише обширно антиеретическо съчинение. Посланието се базира на лични впечатления от срещи с еретиците, чийто “ересиарх” (“пръв разпространител на новопоявилата се ерес”) е Йоан Чурила. Неговото име или прозвище определено не е “ромейско” (гръцко), а българско. Заедно с Чурила се подвизавал и някой си Рахей. Средището на “ереста” е големият град Смирна (дн. Измир, Турция), а сред “лъжесвещениците” е и бившата съпруга на Йоан Чурила. Еретическата пропаганда обхваща темите (провинциите) Опсикион, Тракисион и Кивериоти в западната част на полуострова. Вероятно проникването на ереста е улеснено от отколешното присъствие на български славяни в района на Смирна. Дори в края на ХІІІ в. по онези места са регистрирани селища със старобългарски имена (Дебряне, Селяна, Мадаровуни и др.), като е известен един местен първенец с името Вергота. 

Проникването на богомилството в Мала Азия трябва да се свърже и с масовото депортиране на българи, извършвано от византийските власти. Във времето на българо-византийския двубой (971–1018 г.) хиляди пленници са насилствено преселени в Мала Азия, Армения и т.н. Така постъпва Василий ІІ с войската на българския кавкан Дометиан, пленена в крепостта Мъглен (1015 г.). През ХІ-ХІІ в. са регистрирани редица случаи, в които българи и цели военни отряди постъпват на византийска служба. Сведения за такива военни сили по източните граници на империята се съдържат и в съвременни арменски и арабски извори. Стига се дотам, че през ХІ-ХІІІ в., когато Мала Азия е под властта на Иконийския султанат, в селджукското тюрско “море” повече от век съществува “българско княжество”! И до днес споменът за българското присъствие е запазен в името на планината Булгардаг и др. местни названия. Сред най-прославените византийски пълководци през ХІ в. е Георги Маниак (Mανιακός) от българския болярски род на Гуделите. Допуска се, че в случая прозвището е вариант на “манихей” – понятие, което през ХІ-ХІІ в. най-често се отнася за богомилите. Това е едно косвено свидетелство за проникването на учението и в аристократичните среди.

Богомилите в Мала Азия са осмивани от своите противници като “фундагиагити” (“торбоносци”), което има пряк паралел в българското “торбеши” - така и днес са наричани българите мюсюлмани в Македония. Монахът Евтимий твърди, че “заразата” е обхванала “цели градове и области”, че се е “... разплула във всеки град, област и епархия...” Евтимий упреква своите събратя монаси, че наричали Йоан Чурила “отец”, докато той “... не е такъв, а слуга и пратеник на дявола...” От посланието се вижда, че богомилството е проникнало не само сред монасите, но и сред свещениците, че самите православни храмове в градове и села са се превърнали в огнища на “заразата”...

Византийската власт предприема жестоки гонения срещу богомилите, като заловените са оковани и хвърлени в тъмница. За да бъде компрометиран, Йоан Чурила е обвинен в прелюбодейство и изнасилване… Еретиците твърдо понасят мъченията, а последователите им само привидно спазват каноните на православната църква. Въпреки оскъдните сведения за Йоан Чурила, в негово лице срещаме един от най-изявените проповедници и ръководители на богомилската ерес в онази епоха. 

Безспорно най-яркият пример за успехите на богомилската пропаганда във Византия е онзи с прочутия “ересиарх” Василий Врач (“Лекаря”) и неговите последователи в началото на ХІ в. През 1109-1111 г. със своите дванадесет “апостоли” Василий се появява в столицата Константинопол, след като дълги години е разпространявал “плевелите на лъжеучението” в България, а вероятно и в Мала Азия. От проповедите му са повлияни широк кръг хора, вкл. представители на аристокрацията, което мотивира император Алексий І Комнин (1081-1118) да предприеме решителни мерки. Алексий и неговият брат Исак канят Василий ІІ в двореца, разигравайки абсурден “театър”. Наричайки недоверчивия проповедник “свети отче”, те твърдят, че искат да се запознаят с учението и да станат негови последователи! Попадайки в този капан, Василий излага своите схващания, но се оказва, че зад една завеса има публика, сред която е и самият патриарх! Ересиархът и неговите сподвижници са хвърлени в затвора. Последвалият процес против еретиците е едно от най-мащабните и коментирани от съвременниците обществени събития в тогавашна Византия. Някои от привържениците на учението под заплаха от смъртно наказание се отказват от своите “заблуди”, други са осъдени на затвор. Василий Врач проявява забележителна твърдост и фанатизъм, които раждат легенди за едва ли не паранормалните способности на “дяволския старец”... Той е публично екзекутиран пред многохилядна публика чрез изгаряне на клада на Хиподрома в Константинопол (1111 г.). 

По поръчение на Алексий І Комнин ерудираният богослов Евтимий Зигавин създава трактата “Вселенско всеоръжие” (“Паноплия догматика”). Създаден като универсален наръчник за борба с ересите, трудът на Зигавин е насочен преди всичко срещу богомилството. “Ние разглеждаме най-напред учението на богомилите – пояснява авторът, тъй като то в наши дни е разпространено най-широко на много места...” Евтимий Зигавин характеризира Василий Врач като “... пагубен мъж, крайно способен да показва злото под образа на доброто...”, а самото богомилско учение, независимо от сходствата му с по-стари ереси, като оригинално и “по-ново – и в действителност, и по вид...” явление. 

Проникването на богомилството чрез самата структура на църквата достига върхови изяви в средата на ХІІ в. През 1140 г. посмъртно е изобличен и анатемосан монахът Константин Хризомала, автор на еретическото съчинение “Господни златни слова”. Въпреки съществените си различия с богомилството, Константин определено изпитва дуалистично влияние от “българска ерес”. 

Както отбелязват съвременниците, борбата с богомилската ерес заема съществено място в религиозната и вътрешната политика на войнствения и енергичен император Мануил І Комнин (1143-1180). Има случаи, в които самият император е подозиран в еретически “заблуди” (вкл.по отношение на богомилството!) и латинофилство... Вероятно по тази причина, за да “изчисти” напълно православната визия са самия себе си, систематично преследва еретиците. През 1143 г. църковен съд във византийската столица лишава от сан и осъжда двама епископи – Климент от Сосандра и Леонтий от Балбиса в Кападокия, обвинени в принадлежност към богомилството. Скоро е анатемосан и хвърлен в тъмница монахът Нифон, проповедник на богомилската “зараза” отново в Кападокия (1144 г.), очевидно свързан с двамата свалени епископи. По същото време богомилски проповедници, неизвестни по име, са заловени в Константинопол и изгорени на клада! Най-шокиращ обаче е случаят с низвергването на константинополския паттриарх Козма ІІ Атик (1146-1147), обвиняван във връзки с богомилите. Споменатият Нифон не само е освободен от затвора, но дори получава свободен достъп до дома на патриарха! Според други данни патриарх Козма става жертва на политически интриги, в които обвиненията в симпатии към богомилството са ловко използвани от неговите противници. Така или иначе, тези обвинения към главата на “вселенската църква” свидетелстват за усилването на влиянието на богомилското учение. По същото време, както научаваме от западни извори, в константинополската богомилска община (“Романия”) надделяват позициите на крайния дуализъм, идващ от общината “Драговичия” в България. Такива възгледи изповядва водачът на константинополските богомили Никита, който през 1167 г. посещава Италия и Южна Франция, като оказва мощно влияние върху западните последователи на богомилството – катарите.

Разделението в самия богомилски лагер на “умерени” и “крайни” дуалисти със сигурност е имало своите негативи. Въпреки тях и понесените удари от страна на държавата и църквата богомилската пропаганда продължава да се шири в редица области на империята. В края на ХІІ в. тя достига византийските владения в Кримски полуостров. По същото време Никита, митрополит на гр. Хон (Фригия в Мала Азия) води упорита борба с еретиците, наричани и “погомели” (т.е. богомили). Видният византийски каноник Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), на свой ред свидетелства, че през седемдесетте години на ХІІ в. “цели области и градове” са заразени с богомилската ерес. Живелият в Констанинопол западен богослов Хуго Етериен, съветник на Мануил Комнин по въпросите на западната теология, също пише за силата на “патарените” (богомилите). Гоненията във Византия са съпътствани от мощното проникване на ереста в Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. Това еретическо влияние, за което ще стане дума по-нататък, свидетелства за засилването на богомилските общини не просто в българските земи (преди всичко Тракия и Македония), в различни райони на Мала Азия и т.н., а в рамките на цялата Византийска империя. По онова време водач на богомилите в Средец (дн. София) е “средечкият дедец Петър Кападокийски”, което още веднъж свидетелства за единството на богомилите от българските земи с тези от Мала Азия. С други думи, преди да бъде изградена “еретическата общност” на Запад, тя вече има своя първообраз във Византия. Заслугата за нейната поява е преди всичко на духовни водачи от ранга на Йоан Чурила и Василий Врач, които, по един или друг начин, са свързани с българското “огнище” на това могъщо религиозно учение. Факт е, че когато Никита, “ересиархът” на богомилската община в Константинопол, за когото стана дума, посещава Италия и Франция, той е схващан от катарите като духовен учител на цялата еретическа общност. За съжаление отсъстват данни за дейността на Никита в самата Византия, за неговия произход и т.н.