Паметта за Васил Левски е един от най-ярките и отчетливи феномени на културната и познавателната връзка на съвременните поколения с епохата на Българското възражда-не. Съзиждана стъпка по стъпка в продължение на повече от век, тази памет е важна опорна точка на модерните представи на нацията за политическа идентичност и исторически континуитет. Сред хилядите книжовни текстове, монументални паметници, ръкописни свидетелства, творби на изящното изку¬ство, местни легенди, локални и национални чествания, граждански и църковни ритуали образът на дееца упорно и неумолимо се извисява с присъщите си монолитност и многосказателност. Чрез този образ разказът за консолидираността на възрожденските българи около идеологията за политическо освобождение придобива естествена историописна плътност и лелеяна от следовниците убедителност. Ведно с това, в колективната представа за Апостола на свободата е вградено тежнението на мнозинството граждани на съвременна България към неразпокъсаност на градивните публични послания и практики; и към едно възможно припокриване между идеал и действителност. Припокриване, желано все по-настойчиво и по-настойчиво във време на крехки идейни и могъщи материални параметри на действителността.

Вглеждайки се в продължение на поне три десетилетия върху историята (като хомогенен общ наратив) и историите (като живи фрагменти на говоренето, писането и мисленето), в които е вписан образът на Васил Левски, все по-често се улавям да умувам не толкова върху титаничния размах и пронизващата дълбочина на стореното от него в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век, колкото върху символното и фактическо пребиване на Апостола в културните, образователните, публицистичните, медийните и другите публични пространства, които обитаваме. В Националната спортна академия срещата с малко познатия паметник на Васил Левски е като откровение всред младежката суматоха и разбързаната суетня на университетското всекидневие. Училищата, булевардите, площадите и улиците в българските градове и села, носещи неговото име, ми създават усещане за мрежа, в чиито координатни оси се чувствам истински у дома, в България. Монументалните паметници са плътта, а учебникарските очерци са невещественият елемент, одухотворяващ каменните или бронзови фигури, запечатали трудно доловимите черти на най-известната ни историческа личност. Приели сме ги като част от урбанистичната или от образователната среда, която обитаваме. Втъкали сме ги в устоите на представите си за об¬що живеене. Стоим върху тях с увереността на младежа, гледащ (само)уверено в бъдещето, знаейки, че във видимия времеви хоризонт може да разчита на родители, семейство (и евентуално) справедливо устроено общество. Всяка съвременна нация се нуждае от подобна историческа опора на публичното си битие и по тази причина ние българите сме истински късметлии да имаме в своето минало личност като Васил Левски.

Обект на настоящия обзор са най-представителните и популярни музеи, музейни структури и музейни експозиции, интерпретиращи образа на Апостола на българската свобода. Разбира се, основното ми взиране е върху визията и посланията на институциите на паметта, които имат за свой основен предмет жизнения път и революционната деятелност на нашия именит сънародник – Националният музей „Васил Левски“ в Карлово, Музеят „Васил Левски“ в Ловеч – (филиал на Регионалния исторически музей – Ловеч), Къкринското ханче – музей in situ, посветен на залавянето и последните дни от живота на Апостола (филиал на Регионалния исторически музей – Ловеч). Макар и разположени в общоисторически контекст, важни за поддържане на знанието за националния герой са и фрагментите от експозиционните разкази на Националния исторически и на Националния военноисторически музеи, от експозицията „Възраждане и Учредително събрание“ във Велико Търново, от експозицията „Възраждане“ на Пловдивския регионален музей, от основната експозиция на Регионалния исторически музей в Плевен. Цялостната пред¬става за музейните разкази, посветени на Васил Левски, не би могла да бъде изградена и без прочит на веществените, визуалните и текстови материали, които повествуват върху забележителното му дело в някои обекти с локален характер или хибридна предметност, включващи (ведно с други сюжети) и материали за Апостола. Към тази група бихме могли да приобщим постоянната експозиция „Хилендарски метох“ (част от Регионалния исторически музей в Стара Загора), както и експозициите в Троянския манастир и в селата Голям Извор (Тетевенско), Войнягово (Карловско) и Габарево (община Павел баня).

Дори и условно, обособяването на трите групи обекти създава предпоставки за по-коректен и многоаспектен анализ; дава и мотиви за търсене и откриване на общото и различното в реконструкцията на трудната и неподатлива на разночетения тематика, прикрепена към историята на революционното движение през Възраждането. Разбира се, изброените музеи и музейни структури не изчерпват цялата палитра от присъствия на Васил Левски в българските институции на паметта. Знайно е, че почти всеки музей в населено място, свързано пряко или косвено с Вътрешната революционна организация, отделя място за портрет на Апостола, за откъси от негови писма или от други комитетски книжа, обговаря с присъ¬щи на музейната методика местни или национални събития. Без претенция за пълна изчерпателност, тук бихме могли да споменем музеите в Казанлък, Тетевен, Сливен, Шумен, Ботевград, Нова Загора, Чирпан, Котел, Етрополе и др. Всъщност, едва ли има музей в България, който в своята фондова, експозиционна, популяризаторска или образователна дейност да не застъпва проблематика, свързана с Васил Левски и с оглавяваната от него революционна организация. И затова е редно именно от споменатото обстоятелство за наченем същинско¬то повествование по настоящата тема.

Три са материалите, които са се превърнали в задължителен канон на присъствието на Васил Левски в музейните експозиции – портретната фотография от 1870 г., отпечатък от един от печатите на Вътрешната революционна организация (този, на който пише „Български революционен централен комитет“) и фрагменти от документа „Нареда на работниците за освобождение на българския народ“. В една или друга аранжировка тези три фрагмента от публичния образ на Апостола присъстват във всички форми и формати на неговото експониране. Те са не само част от канона. Те са канонът за минималното музейно повествование, посветено на енигматичната политическа личност. Защо точно тези три артефак¬та? Бихме могли да умуваме и спекулираме дълго и многосказателно по тази тема. Моят кратък отговор е следният: Портретът в най-висока степен изразява вглъбеността на силната личност в себе си и в мисията, с която Левски се идентифицира изцяло. Печатът съдържа най-прякото послание за легитимността на комитетското дело, като за разлика от другия печат (на който е изписано „Привременно правителство в България * Първо отд[еление] от БРЦК“), е много по-удобен за интерпре¬тация в непрофесионални среди – доминиращи сред музейни¬те посетители. „Нареда“-та е най-синтетичният авторски про¬грамен документ на Васил Левски.

Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че визирания канон има различни нюанси на проявленията си. Съществуват известни изключения, като това в музейната сбирка в село Голям извор, където вместо печата на БРЦК в Българско можем да видим печата на местния революционен комитет. Частична нюансираност в портретуването съществува и с оглед на присъствието на скулптурния образ на Васил Левски от първия му паметник в София вместо или ведно със споменатата снимка – Национален исторически музей, Хилендарски метох в Стара Загора, музейната сбирка на Троянския манастир и др. Всъщност, вглеждайки се внимателно в канона за минималното музейно присъствие на Левски, би трябвало да добавим и най-популярният му слоган, който познаваме от читанките и учебниците по история в прогимназията: „Ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.“ Пряко или косвено тези думи са изписани или вписани във всички музейни разкази за Апостола. И това е повече от естествено, защото те илюстрират в концентриран вид и готовността за саможертва и (съ)знанието за огромната значимост на комитетското съза¬клятие.

Вторият или по-точно казано по-широкият кръг от конвенцията за експонирането на Левски включва три типа материали, които са по-нюансирани в съдържанието и формата си. Портретите на други дейци – национални или местни, съдържащи необходимата кратка информация за личностите и обстоятелствата, по правило са подредени във визуална или сми¬слова йерархическа подчиненост спрямо портрета на Левски. Географската карта на комитетски или други конспиративни структури също присъства по запомнящ се и убедителен начин в част от най-представителните експозиции, например в Ловеч и във Велико Търново. Фрагментите от печатни документи и/или от ръкописи на Апостола допълват по адекватен на историческата реалност начин картината на сътвореното от него в полето на народното добруване. Тук обаче е до¬бре да отбележим, че в много от случаите липсва възможност за съвременен прочит на отдалеченото от нас с век и половина документално съдържание. Почти винаги отсъстват и важни¬те данни за културното битие на безценните оригинали – дан¬ни за оцеляването и за местосъхранението, сведения за произхода, степента на автентичност, атрибуцията и други музейни параметри, които са от ключово значение за опазването на необемното наследство материали за и от Васил Левски с доказана автентичност и с неоспорима прикрепеност към политическата активност и човешкото всекидневие на именитата историческа личност.
Правило е, че музеите разказват своите въздействащи истории предимно чрез оригинални артефакти – дори и кога¬то те не са извлечени пряко от визираните обстоятелства, а имат метафактичен характер спрямо съответния сюжет – картина, мемоарен откъс, поетически къс, творба на пластичните изкуства, академичен текст. С оглед на настоящата тема обаче разговорът за мястото и ролята на оригиналните вещи и документи от и на Васил Левски няма как да бъде подминат. Не са¬мо защото са малко, а и защото са пръснати из различни институции, фондохранилища, експозиции. А може би и защото не сме направили достатъчно, за да ги отграничим по подобаващ начин от всички останали артефакти, имащи по отношение на личността и историческия образ статут на интерпретативни източници от вторичен и третичен порядък. Което не означа¬ва маловажност.

Топографията на оригиналите, прикрепени към историческата личност на Васил Левски е тема, по която българските институции на паметта все още имат да работят – и то екипно. Създаването на единен корпус с метаданни за наследството на Апостола тепърва предстои и дълг в това отношение имат Националният музей „Васил Левски“ в Карлово, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, Регионалния исторически музей в Ловеч, Националния военноисторически музей, Регионалния исторически музей – Велико Търново, Държавна агенция „Архиви“ и Министерството на културата. Естествен координатор на този мащабен проект би трябвало да бъде Националния музей „Васил Левски“ в Карлово, както поради своята силна разпознаваемост в обществото, така и поради факта, че на сайта на институцията вече съществува един мини-корпус с текстови и визуални данни за автентичните материали, свързани пряко с личността на Васил Левски – ръкописи, вещи, фотографии. Полезен е и опитът на Регионалния исторически музей – Ловеч, който през 2014 г. издаде в печатен вид каталог на ценностите от колекция „Националноосвободително движение“. В този каталог се съдържат прецизни инвентарни описания на 43-те културни ценности, пазени в Музея, принадлежащи към веществено-документалното наследство на Васил Левски. Не бих искала да изпадам в прекале¬на критичност, но отсъствието на общ каталог на корпуса от около 200 ръкописни материали и около 10-тина вещи и седем фотографии (с различни оригинални отпечатъци) не е добър атестат за професионализъм в работата ни по опазване памет¬та за Апостола. Подобен корпус би осигурил публична информация и за копията за музейни нужди, които са създадени с цел популяризиране делото на Васил Левски. Би създал и повече предпоставки да организираме временни изложби само от автентични ценности – по подобие на тази, за която отличен пример ни даде на 19 февруари 2016 г. президентската институция на Република България.

Физическата необемност на оригиналните културни ценности, свързани с Васил Левски, е компенсирана с присъщи за музейната методика начини – копия (веществени, фото¬графски и дигитални), произведения на изобразителното изкуство, материали от и за дейци, работили пряко с Апостола, мемоарни и други литературни текстове, автентични ценности с битов характер от епохата на Възраждането и от съответния регион, думи на Левски, написани или протоколирани. Тази привидно богата палитра от възможности за музейна реконструкция на обвеяната с легендарна слава личност помага само на най-креативните уредници, дизайнери и екипи. Подчертана сполука в балансирането между многото разнородни материали е реализирана в постоянните експозиции на Музея в Карлово, където разделението между родната къща и веще¬ствено-документалната изложба създава отлични условия за два типа наратив – битово-социален в прецизно реконструирания дом на занаятчийското семейство и обществено-политически във втората основна зала. Това разделение, присъщо и на други мемориални музеи, задава един от високите стандарти на исторически коректен и емоционално ангажиращ наратив. Особено лъчение и висока художествена извисеност на този разказ придават оригиналите на едни от най-популярни¬те живописни творби, посветени на Васил Левски, с които посетителите се срещат в експозиционната зала на Музея.

Малко по-различен е подходът на създателите на постоянната експозиция „Васил Левски“ в Ловеч. Там делото на Апостола на свободата е положено в историческия контекст на революционното движение в Българско, ръководено в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век от Централния комитет, базиран в Ловеч. Идеята за Ловеч като средище на бунта е прокарана пълновластно и системно в богатия на веществени материали, документи, снимки и кавалетни творби музеен разказ. Особено въздействаща е своеобразната крипта в специално построената сграда, където с камък са изписани имена на селища – центрове на комитети, ведно с имената на най-самоотвержените революционни дейци. Левски определено доминира в разказа, при все че оригиналите, пряко свързани с него – лично оръжие, разписки, фалшивите печати, преносимата му печатница – не се открояват в необходимата степен. Това, което се откроява, е лошо направената и непрецизно експонирана восъчна фигура на Апостола, изработена през 2009 г. в Музея на восъчните фигури в Санкт Петербург и подарена на Регионалния исторически музей в Ловеч от руския гражданин Владимир Бубняк.

Особена романтичност вее и от другия популярен музей, посветен на Васил Левски – Къкринското ханче. Изоставено на разрухата сред паметната нощ между 26 и 27 декември 1872 г., то е изградено из основи по същата строителна технология и със същия тип материали през 1926 г., когато споменът за Васил Левски и колосалната му революционна деятелност в България се съживява по особено примамлив за нараненото след края на Първата световна война българско национално самочувствие. Обектът е отворен за посещения през 1931 г. и оттогава, та до ден днешен е любимо място за почти физическо до¬ближаване до най-драматичния момент в личната биография на дееца, а и на конспиративната бунтовническа организация, създадена от него. Макар и видимо реновирана, кирпичената постройка с каменни цикли и дървено подпокривно пространство без думи разказва за тревожните среднощни разговори на окъснелите пътници, за внезапно нахлулите заптиета, за ареста, за отвеждането по пътя към Търново, за коня и самара със скритите документи, за уплахата на селяните, за набързо скритите пищови и пушки, за тревогата от неизвестното… и за мощния слух за предателство.

Къкринското ханче е един от най-посещаваните обекти на Регионалния исторически музей в Ловеч, при все че отстои на 18 км. от областния град и че пътят към него не е от най-гладките и удобните. Макар и без нито една оригинална вещ, лишено от многоучения наратив на другите български музеи, несъздаващо удобства за работещи и посетители, това легендарно място на историческа памет притежава най-същественото свойство на музейността. То дарява посетителя с усеща¬не за прекрачване границата на времето и за сливане със събитийността, разказана тук с малко думи, но с точни подредби на артефакти и интериорни детайли. А също така и с леко охудожествяване на фактичността около залавянето на Васил Левски. Защото едва ли ще наруша някакво музейно табу, ако споделя мнение, че в този конкретен случай (а и в ред други) „сценографията“ на конкретния обект следва (хронологиче-
ски и стилистично) част от функциониращите вече в обществото образи и осмисляния. В случая може би е налично силно влияние на литографските изображения, разпространени широко из България в края на XIX и началото на ХХ век, посветени на два ключови момента от биографията на Васил Левски – залавянето и обесването. Тази аналогия ми хрумна наскоро, взирайки се в новопостъпилата в Търновския музей литография, изработена в печатница „Сполука“ в Пловдив и носеща следното заглавие-резюме: „На 27 Декември 1872 година, след безстрашно и с удивително апостолство из цялата поробена Българска земя, ненадминатия себеотрицател и човекът на човековете ВАСИЛ ЛЕВСКИ, издаден от един предател, сам се яви на героична борба, срещу многочисленна турска войска – об¬градила Къкринското ханче, на пътя между Ловеч и Севлиево, гдето Левски се беше спрял да пренощува. За великото си народно освободително дело, той бе осъден от турския съд на смърт и на 6 февруарий 1873 година безсмъртния Апостол увисна на бесилката край София – за да изгрее свободата на България.“ Съчетано с иконичния визуален сюжет на залавянето, в което присъства голяма конна турска военна част, а Левски буквално лети с оръжие в ръка над митичния дървен плет, цитираният текст ни напомня, че музеят не може да избяга от легендата. Но със знание и вещина може да я уплътни с полезна фактичност, да прокара разграничителни линии ме¬жду случките и интерпретациите. И да разкаже историите по приемлив и разбираем начин, като даде свобода на въображението и любопитството на изкушените от вълнуващото ни ми¬нало посетители и почитатели на културното ни наследство.

Отправям се към заключението на настоящия обзор през личен спомен от моето детство. По-голяма част от игрите в родната ми къща преминаваха в огромно за момичешките ми представи помещение с бивш търговско-механджийски профил, носещо името „дюкян“. На една от стените на дюкяна от незапомнени от мен времена – определено отпреди 1944 г., висеше копие на друга популярна литография, тиражирана масово в предсоциалистическа България – „Обесването на Васил Левски“ . Приемайки за даденост прилежно рамкираната полухудожествена творба, дори и не съм се замисляла върху съдържанието и посланията ѝ. Тя беше част от моя свят – бесилото, свещеника, войниците, планината в далечината и героят в центъра. Без да излъчва драматизма и величието на едноименната картина на Борис Ангелушев, с която се запознах отблизо много по-късно, тази стара наивистична литография вгради сюжетиката, свързана с Васил Левски, в представите ми за началата и за края на живота; насочи мислите ми към фигурата на този неуловим за турската полиция и звъображението на следовниците „човек на човеците“; прокара ми път към най-здравите устои на нашето минало.

Може би затова и днес, когато разсъждавам върху музейните ипостаси на Апостола на българската свобода, не се тревожа от близостта на нашите визуални наративи до нарисуваното, изреченото и измечтаното от предшествениците ни на тема Васил Левски. Напротив, легендата е жива и музеят не би могъл нито да я вкара в хладния разказ на академичното мислене и писане за революционното ни движение, нито да я извиси в по-голяма степен от това, което са направили големите ни поети, прозаици, художници, театрали, филмови творци. Би могъл обаче да ѝ даде повече плътност и да я зареди с веще¬ственост и ценностна обагреност – все обстоятелства, които са леко дефицитни в нашия виртуално-комерсиален свят. „Би могъл“ е условна форма, която в случая не се отнася до водещите музеи в Карлово и Ловеч, поддържащи по високо професионален начин жив спомена за Васил Левски и за БРЦК в Българско. Отнася се по-скоро до бъдещи състояния, пред които предстои да се възправяме, когато обгрижваме, подреждаме, интерпретираме и тиражираме скромната по обем и необозрима по културно-историческо съдържание артефактичност, свързана със сюжетиката на националноосвободителните ни борби в последното предосвобожденско десетилетие като ця¬ло, както и с делото на Васил Левски в частност.

ЛИТЕРАТУРА

Печатни източници

Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му. Ред. Кирила Възвъзова-Каратеодорова и Николай Генчев. София: Издателство „Наука и изкуство“, 1973.
Васил Левски и пазарджишките комитетски дейци. [Дипляна]. Община Пазарджик, 2007.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила, Здравка Нонева и Виктория Тилева. Васил Левски: документален летопис 1837–1873 г. София: Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1987.
Генчев, Николай. Васил Левски. София: Военно издателство, 1987.
Европейските измерения на Васил Левски. Съст. Иван Стоянов и Дора Чаушева. София: Издателство „Златен змей“, 2011.
Зарев, Косьо. Васил Левски в Казанлъшкия край. Народен музей „Искра“, Казанлък, 1973.
„... И някога, и днес, и завинаги...“ Памет за Апостола. Съст. Иван Стоянов, Дора Чаушева. Издателство „Ивис“, 2009.
Кирова, Вяра и Йордан Соколов. Музей „Васил Левски“ в Ловеч. [Фотоалбум]. София: Издателство „Фотоиздат“, 1969.
Колекция „Националноосвободително движение в Българско“. Каталог. Съст. Теодор Тончев и Капка Кузманова. Ловеч: Регио-
нален исторически музей, 2014.
Къща музей „Васил Левски“ – Карлово. [Сборник от статии]. Ред. Стоян Джавезов. София: Издателство „Славина 95“, 1996. Вто¬ро издание – 2001. Трето издание – 2008.
Левски в спомените на съвременниците си. Събрал и изследвал Стефан Каракостов. Второ издание. София: Партиздат, 1987.
Левски: Символ и епоха. Апостола и неговото време през погле¬да на българските художници. София: Национална галерия, 2016.
Минчева, Тянка. Реликви в Регионален исторически музей – Велико Търново, свързани с Левски и съратниците му. – В: БРЦК в историческата съдба на българския народ. Ловеч: Исторически музей – Ловеч, 2003, с. 241-247.
Музей „Васил Левски“ – Карлово. [Каталог]. Велико Търново: Издателство „Витал“, 2001.
Петрова, Надежда. Скъп дар на Музей „Васил Левски“ в Карло¬во. – ИПр, 2011, кн. 1 – 2, с. 193-214.
Петрова, Олга. Паметни места и реликви, свързани с дейността на Васил Левски в Плевенския край. – В: Българско възраждане. Идеи – личности – събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 2. 1996/1997, с. 224-227.
Пижев, Александър. Исторически места в Пловдив, свързани с революционната дейност на Васил Левски. – В: Българско възраждане. Идеи – личности – събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 2. 1996/1997, с. 219-223.
Стоянов, Иван. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2012.
Тодорова, Мария. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Издателство „Парадигма“, 2009.
Чаушева, Дора. За родната къща и паметника на Васил Левски в Карлово. – В: Българско възраждане. Идеи – личности – събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 10, 2008, с. 267-273.

Дигитални и други източници:

Интернет сайт на Национален музей „Васил Левски“ – vlevskimuseum-bg.org
Интернет сайт на РИМ – Ловеч – lovech-museum.bg
Интернет сайт на РИМ – Пловдив – historymuseumplovdiv.org
Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – дигитален архив – www.nationallibrary.bg
Ценни литографии на 100 години получи музея [във Велико Търново]. Видеоматериал на телевизия Евроком Царевец. 18 февр. 2015 г. – ekcarevec.com
Лични дигитални фотографии от посещенията на всички посочени в текста обекти, както и разговори с колеги, работещи в музеи и музейни сбирки, ангажирани с тематиката на българското революционно движение.

--------------------------------------------------------------------------------------------------

Бонева, В. Васил Левски: "Да въскръсне България с пълна свобода", Фабер, Велико Търново, 2023, с. 202, ISBN:9786190016243.

--------------------------------------------------------------------------------------------------

© Вера Бонева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023