отвори сърцето си лазаре чакам те от няколко века в брадата ми растат дъбове и кокичета от краката ми висят лъскави черни миди главата ми е камък върху който буревестниците гнездят сега ме няма лазаре слял съм се с всичко около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре

да тръгваме подир пчелите и стъпките на белките в снега след крясъка на бухала да тръгваме лазаре там свети онова слънце спасително да му занесем като дар студените си тела кръвта ни бавна да му занесем 

далече е още слънцето а дрипата с която си облечен е вече цялата на дупки лазаре вятър пълни кухото ти тяло кънят по дъното му конските копита от ритъма унесен в ръцете ми отпускаш се подобно младенец

още спиш а обед е лазаре тихо стъпвам да не те събудя в това легло погребал свойта сянка не чакаш възкресение виждам вените ти излизат от коритата си плисва червеното семе навсякъде и зачеват жените само мъртви деца

лазаре стани над облаците пробил със сини нокти пъдиш птиците от своя сън в царството небесно на кого ще кажеш обичам те там горе където има само озон и дишането е като пресечено мляко кой ще те погали и кой ще те погребе о лазаре пусни ме да вляза нека бъдем двама в тъмното на идващия дъжд

тези твои движения на болен от стая в стая вятърът полюшва черните пердета и всички виждаме че зад тях няма прозорци че стълбите не водят до врата така било е казваш лазаре така ще бъде още дълго време но погледни навън първото кокиче вече подаде глава

защо си тъжен лазаре защо очите ти сега са ями пълни с кал и дъждовна вода нима не виждаш как слънцето наднича през листата как тялото ти покълва с песента на авлигите разлистваш се от всеки звук изниква клонка и ето идват непознати птици да търсят в сянката подслон

една жена ще те повика през сезона на жълтите акации ще те нарече по име мой лазаре не се страхувай дръж се за ръката ми пътят е покрит с камъни а боси са краката ни кръв ще капе и страшни ще са мъките трижди ще се отречем от пътя и трижди от себе си преди да цъфне тази роза в ръката ти