ххх
Попитах мама, какво е диагоналът за един квадрат.
- Нима не е ясно?-каза ми тя-Той разделя квадрата на минало и бъдеще; на това, което се е случило и което ще се случи... Но двете половини са еднакви. Пътят на живота към смъртта и на смъртта към живота е един и същ. Въпросът е в гледната точка. Все едно е, в кой триъгълник ще попаднеш –диагоналът не разделя-той сближава за да можеш да видиш по-добре...
ххх
Попитах мама, защо постоянно водим войни?
–Ние нямаме участие в тях-отговори ми тя- Войните, както и мирът, се случват като паралелни пространства. От нас зависи само кое пространство избираме за обитаване .В стремежа си да бъдем щастливи забравяме, че и нещастието има право на съществуване. И на изява. То също иска да бъде забелязано и оценено.
ххх
Пиехме чай с мама и наблюдавахме залеза. Първите звезди се уплътняваха въру вечерно-синьото платно на небето. Внезапно като палави деца, две от тях се търкулнаха по розовата пързалка на облака.
- Защо Мойсей е водил 40 години евреите през пустинята? Толкова ли е страшно робството? –попитах аз.
- Робството и свободата са само понятия ,които не съществуват извън нас. Те имат своите предимства и недостатъци, които се преливат едни в други и само от нас зависи, дали ще излезем от робството по-мъдри, по-силни и търсещи, или пък свободата ще ни погуби. Понякога за 40 години звездите се променят, но хората – не. Затова евреите и до днес се скитат.
ххх
- Цял живот хвърлях хляба си по водата, но тя ми донасяше само камъни – оплаках се на мама - Къде сбърках?
- Всъщнос никъде – реката ти е била благодарна, защото вместо нея си хранила нейните обитатели. От камъните можеш да си направиш зид, да си построиш дом, да си смелиш брашно...Готовият хляб развращава, за което и ти имаш вина...
ххх
По новините даваха, как единият брат беше убил другия. Много ненужни приказки и нищо за същността на скръбта и жертвата. Мислех си, какво би станало, ако Авел е убил Каин?
- Логиката на живота отхвърля такъв вариант – успокои ме мама – Животното убива, за да се нахрани, а растението живее, за да ни храни. И в единия, и в другия случай трябват грижи, но отглеждащият животни също се превръща в убиец, а земеделецът е длъжен да съхранява живота. Когато Каин убива Авел, той дава право на нашата цивилизация да живее върху смъртта и разрушението. Обратното вече не е възможно...
ххх
- Какво е Родина?- попитах мама.
- Някои хора принадлежат на Родината си както робът на господаря. Те й служат вярно, дори умират за нея. но дали я обичат? Други смятат, че са нейни господари и са способни да я управляват. да се разпореждат със съдбата й, но дали я познават? За трети тя е чяст от сърцето и душата-те я носят навсякъде със себе си, но дали те са част от нея? Единственият спомен от моето детство са двата големи бряста, под които обичах да седя и да гледам как Дунавът тече. За мен те са Родина.
ххх
- Молих се, работих, надявах се...и вместо в хола на живота, се озовах в килера, налазена от паяци. – Нали ти ме учеше така?- попитах мама.
- Не можеш да се молиш, без да имаш Бог. Не можеш да се надяваш, без да си отчаяна. Не можеш да да местиш камъни, без някой от тях да те нарани....Когато попаднеш между зъбите на живота или ги счупи, или се остави да бъдеш погълната. Това е решение, което изисква сила , а не знание.
ххх
- Може ли някой да си присвои небето? – попитах мама, докато наблюдавахме как сивата паст на облаците капризно отхапва от лазурната синева на лятната вечер.
- Някой цял живот се стреми към слънцето и накрая то изгаря крилете му. Друг вижда отражението си в локвата, редом с това на слънцето и си мисли, че е избраният. Най-голямата илюзия на човека е, че може да притежава земята или небето. Да управляваш живота и смъртта е едно, но да се разпореждаш с техния дом – това не е по силите дори на боговете. Първото е митология, а второто – патология...
ххх
- Кога идва човекът, как да го познаем? – попитах мама, докато слушахме досадното бръщолевене на поредния нескопосан „лидер” на доматената лига или на краставическата партия, а може би беше на картофената фондация , която се бори десетилетия за хуманно отношение към колорадския бръмбар...
- Когато дойде мигът, човекът се появява – отговори ми тя.
ххх
- Защо винаги сме нещастни? Защо винаги искаме повече, отколкото ни трябва, а като получим нещо даром, го захвърляме като остарели обувки? – попитах мама.
- Не можеш винаги да снасяш и отглеждаш живота си в чуждо гнездо, за да има кого да обвиняваш после – отговори ми тя – Време е да пораснеш и да споделиш мечтата на света, който е търкалящ се камък...
ххх
- Как един поет разбира, че е написал стихотворението на живота си? – попитах мама в една вечер с обещаващи зачервени пухкави устни, скрила слънцето в едното си око, а луната – в другото.
- Когато омесиш от езика хляб, разчупиш го и с него нахраниш всички гладни по земята, значи си успяла – отговори ми тя и с един нехаен жест дръпна завесите на нощта.
ххх
- Нужна ли ни е вяра? - попитах мама...Тя взря лазурния си поглед в четвъртитото око на прозореца и след един дъх мълчание ми каза:
- Когато дървото разцъфва, то вярва в собственото си предназаначение. Когато даде плод – доверява се на другите. Кога то листата му пожълтеят и окапят – готви се за прераждане...Не можеш да отделиш вярата от познанието, както звънът на монетата от нейната стойност.
ххх
Сивите облаци постепенно отхапваха залеза, а ние искахме да го задържим по-дълго и да го погребем в споменика си.
-Защо в приказката за Червената шапчица вълкът изяжда доброто момиченце и баба му? Дали защото мрази червения цвят и възрастните хора? – попитах мама .
- Само в нашите приказки вълкът е глупав – отговори ми тя. – Разликата между нас и онези отвъд не е в цветовете, а в това, че безпогрешно откриват вълците и пазят стадата си от тях. Поуката от приказката е, че вълците винаги си остават вълци и че не бива да се доверяваме, както и да са боядисани те.
ххх
-Искам да кажа...-заявих на мама...
-Ако имаш какво да кажеш, защо ще го правиш, когато никой не чува?. Ако всички те слушат, дано вече не си забравила какво искаш да кажеш...Най-важното е, да се съберат глашатаят и слушателите, иначе в пространството ще има много случаен и досаден шум, а времето ще заличи дори и най-великата истина, казана някога от човек.
ххх
- Приятели ли са те или наши врагове?- попитах мама. – Как да различим обещаното от възможното; даденото от взетото?
- Историята не винаги е славна и заслужава да се помни. Водата може да напои жадния, но може и да го удави – промълви тя. Ако някой може да превърне хилядолетната история в неграмотно циганче , то той трябва да бъде заклеймен и забравен, дори и това да изглежда като предимство на настоящето и белег за благоденствие. Ако някой успее да ограмоти циганчето до степен – то да изчезне от историята и да се слее с настоящето – той е избраният, макар и светът да го посочи с пръст и да го изгони от себе си. Паметта ще го приюти.
ххх
- Защо днес хората малко четат? – попитах мама – нужно ли ни е тайнството на книгата, за да прозрем това, което ни заобикаля?
- Когато врабчето кълве трошички, то всъщност чете книгата на живота. Когато рибите рисуват елегантни сребристи елипси върху платното на водата, те ни разказват приказки. Ако тялото ни е гладно, ние му даваме нужното. Книгата е храна за душата. Очевидно днес нашите души нямат апетит. Това означава, че или са болни, или – преситени...
ххх
- Не разбирам живота и смъртта, а съм част от тях. Нужно ли е да искаме да разберем или просто трябва да живеем и да умираме? – попитах мама, докато палехме свещи и си спомняхме за нашите мъртви.
- Когато Бог изгонва Адам и Ева от Рая, той ги праща на земята, където според него е Ада. Всъщност няма друг избор – те сами предопределят пътя си. Познанието е полезно, когато ти помага да извървиш живота си , като се учиш от грешките на другите, облагородяваш света и усъвършенстваш себе си. С теб не започва и не свършва нищо. Ако дори само един човек си мисли, че може да започне нещо отначало, пренебрегвайки опита на тези преди него или около него, това означава действие в полза на злото и хаоса. Разумът и вярата не могат да възтържествуват там, където липсва памет – индивидуална и историческа. Бог като истински баща се е надявал, че синът му ще разбере наказанието и, полагайки усилия да мине по неговия път, ще превърне пустошта в благодат, и така ще се върне у дома. Може би вече разбира, че е сбъркал...
ххх
- Моля се на Бог, вярвам, че ако следвам Неговите повели ще успея да осъществя предназначението си, но защо понякога мечтите не се сбъдват колкото и да сме послушни? – попитах мама, която като древен паяк прехвърляше нишката на времето през пръстите си и то се проточваше в разноцветен шал по ръба на масата.
- Хората и боговете заедно творят общата си съдба – промълви тя. – Ние имаме нужда от вяра, а те – от приятели. Разликата между нас и боговете е, че ние създаваме тяхната съдба , но те знаят нашата.
ххх
- Защо си мислим, че разбираме времето? - попитах мама
- Времето е дете : ту се смее, ту плаче, ту сънува, че луната го люлее на сърпа си.- Отговори ми тя. – За да го разбереш, трябва да имаш наивността на Адам, умът и хитростта на Ева, вярата на Авел и самолюбието на Каин.Трябва да си учител- да го учиш да чете и пише на твоя език – и да си ученик, който от корен се превръща в дърво, цвете или изсъхнала клонка. Тогава ще разбереш, че времето ти осигурява или неограничена свобода, или безгранична смърт...което понякога е едно и също.
ххх
Утринта беше свежа и обещаваше лято. Когато се събудих, все още обладана от съня си, потърсих балната си рокля и стъклените пантофки, но намерих само протрития халат, метнат небрежно на стола до леглото ми. Принцът кротко похъркваше до мен, а мама хранеше врабчетата, прескачащи се на перваза на прозореца.
- Цял живот ли ще си остана Пепеляшка?- промърморих ядосано аз. – Защо залъгваме децата с приказки, които не се сбъдват?...
- Но те се сбъдват... – промълви мама. – Пепеляшка всъщност е била принцеса, която е сънувала, че е слугиня. Така животът ни учи, че нищо не е вечно. Ако имаме мечти и работим за да ги постигнем, чудото ще се случи, но ако проспим дните си си и не искаме да се събудим, вечно ще чистим чуждите къщи...
ххх
- Днес един политик спечели битката, но вероятно ще изгуби войната. Възможно ли е да заповядваш и да сужиш едновременно? – попитах мама.
- Да се съгласяваш, без да се изгубваш. Да се подчиняваш без да се обезличаваш. Да си в историята, без да бъдеш на нейните страници и все пак Бог да те посочи, а хората да те помнят . Да ръководиш и да сочиш пътя, без да заповядваш - това е просто, като въртенето на земята. Тя не ни се натрапва, но ние не можем без нея – отговори ми мама, а ръцете й описваха орбитите на живота.
ххх
-На какво ухае есента? – Попитах мама...
- На разпилените житни зърна, стрити между дланите на вятъра. На пияния дъх на мъглите, посивели от тъга и безнадежност. На тъжните комини, останали без гнезда, които да затоплят. На очакване, загубило мястото и на любов, объркала пътя..- отговори ми мама и топлата й усмивка последва ятото, което пишеше на небето думата сбогом.
------------------------------------------------------------------------------------------
© Цонка Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017