ТЕМА: Тема за месец ноември

Ценното за семейството и младежта днес

Срокът за публикуване е до 20.11.2011 г., а за гласуване - до 30.11.2011 г. Гласува се с бутона "Благодаря", като може да се коментира също.

Здравейте, аз съм нова сайта и не ми става ясно как да направя публикация!

Просто в нов пост копирайте Вашия текст като Отговор в темата: Тема за месец ноември

Остава да ми кажете къде е това "Нов пост". Ха-ха. Забравих да кажа, че аз не съм много на "ти" с компютърните термини.

Кликате върху Отговор в темата и действате.

Ами аз докато разбера, май направих нова тема. Ако прецените, изтрийте я.

ЧОВЕЩИНА
Нели Великова

Има едно място в света, където небето се измерва в квадрати. Обществото е еднополово и токът спира в десет вечерта. Там мирише на спарено. Цветовете на дрехите варират от тъмносиньо за служители до бригадирско дочено за обитатели. Парите тук не са в наличност, а в лавка (стотина лева месечно), цигари (картон на две седмици), кафе (килограм пак за месец) и дребни услуги. Такива, дето ги няма никъде другаде - нито на черния, нито на сивия, на никой пазар. И такива, дето сякаш никога не ги е имало, след като веднъж са били свършени. Това място е затворът!
Ако човек е чувал как се отваря врата на затвор, никога няма да забрави този звук. Това е цял ритуал от звуци, които се надпреварват да бъдат по-ужасни. Първо се открехва малко метално прозорче. Дежурният проверява кой е натиснал звънеца отвън. Пантите скърцат тънко протяжно. Следва махане на резе, придружено с рязко скрибуцане. Всъщност скрибуцането е кратко, но пронизва чак костите. Превърта се ключ - щрак, щрак, щрак - хем скърца, хем щрака. Вратата е тежка, издава стържещи метални звуци от всякъде. Панти, каси, ключалки заформят финалния трясък на желязната канара. Общо няколко минути тракане, дрънкане и писък в ушите, докато се задвижи системата и се покаже постовият, който държи в ръка ключ, голям колкото човешка длан.
Ако човек стои пред врата, може да прави само две неща: да влиза или излиза. Като става дума за врата на затвор, може да иска само едно: да излезе. Разбираемо без причини. Опашките за свиждане, обаче винаги будят любопитство в мен. Имам чувство, че подреждам пъзел. Само дето не разполагам с всички парченца, че и по-лошо: нямам представа как ще изглежда окончателната картина.
И се питам: „Защо? Какво кара на пръв поглед спокойни и улегнали хора да се блъскат, пререждат, спорят упорито кой е дошъл пръв, за да влязат в затвор?”.
Градският затвор на Варна е разположен на голямо кръстовище и не прилича на зандан, макар да е обграден плътно от зидове и телени решетки. Като място за лишаване от свобода не може да има по-добро разположение. Толкова добре е замаскирано. Всеки ден може да пътуваш от тук и пак да не разбереш какво е предназначението на зданието с боиниците. Прозорците на килиите гледат към булевард. Хиляди хора минават по оживената улица на път за плаж, работа или гарата. Никой от тях обаче не прахосва време да погледне към посивялата постройка. Архитектурата не е нито вълнуващо нова, нито впечатляващо стара. Може да се каже, че е предизвикателно грозна или вдъхновяващо красива - зависи от вкуса на гледащия. Сградата просто си стои там, като част от останалите сгради в града.
Но за някои хора това е най-важното място в града.
Тълпа от нещастни майки, жени, деца, близки, роднини стоят до оградата. Зима е. Все още е почти тъмно. Няма къде да се седне. Не е курорт. Приемната е малка, събира само десетина души от опашката. Навесът отстрани, подобие на стара автобусна спирка, скрива от вятъра и снега друга малка група чакащи. Останалите, свити на кълбо, не отстъпват нито на сантиметър от завоюваните си позиции пред вратата. Пред желязната врата, никой не е разтопил и почистил заледената площадка. А времето последните дни бе променливо - хем се топи, хем отново замръзва. Навсякъде има буци лед, хлъзгаво е.
Отдавна е време да се почне работа, но отвътре никой не бърза. Търпеливите роднини пренареждат чантите си, прехвърлят продукти, вещи от една в друга. С очи, вперени в дежурния офицер зад стъклото на гишето, като оркестър диригентска палка следят ръцете му, които ще дават нареждане кой да влезе и кой не. Всички от опашката безропотно са готови да изпълняват, каквото кажат униформените. Такава дисциплина няма дори в казармите.
Надзирателите на портала се преструват, че приемат тълпата, застанала от другата страна на гишето, за хора без вина пред закон и морал. Но не е така. Наруши ли човек дори смехотворни изисквания на служителите, жална му майка. На лицата им е изписано същото неуважение, с което гледат и близките им, осъдени да бъдат зад стените на затвора. Леко завоалирано зад професионално безразличие, но все пак пренебрежение. Проверяват документи, ровят в багажи и се питат: кой иска да ги измами и вкара нещо, неразрешено от закона. Уж такава им е работата, но е и въпрос на позиция: смятат всички за виновни до доказване на противното.
Всеобща въздишка оповестява, че се открехва прозорчето.
Първият, повикан вътре, изскача обратно веднага, награбил набързо чанти и припряно се затичва към спирката.
- Преместили са го! - Обяснява глас на опитен човек от опашката.
Вторият подава през гишето сухари и салам. Отвътре нещо теглят, нещо вземат, нещо връщат.
- Не приемат портокали ли?! - Шепне някой от задните редове.
- Ами да! Като слагат в тях наркотици! - Пояснява друг.
- Наркотици? Че кой слага наркотици в портокали? Боже, докъде доживях - кръсти се бабичка - за наркотици да говоря!
На третия не искат да приемат кафе в метална кутия.
- А да го пресипя в буркан става ли? - Пита неопитна млада жена от края на опашката.
- Не може, бе, жена! Само в пластмасово пликче! - Получава хоров отговор. Тълпата не иска служителите да прекъсват работа, за да обясняват какви са правилата. Има списък, сложен до гишето. Всеки да чете.
- Къде да го търся сега това пликче?! - Вайкането й потъва в общо мълчание. Всички отклоняват поглед от нея. Никой не се интересува от чужди проблеми точно тук и точно сега.
Възрастна жена е забравила паспорта си. Има само карта за безплатно пътуване в градски транспорт. Не искат да й вземат продуктите.
- От къде да зная какво носиш и коя си. Ние тук си имаме инструкции! - Отсича постовият.
Жената го удря на молба и плач:
- Вземете го, за бога! Чантите са много тежки, а аз не съм добре със сърцето. Няма да мога да ги нося обратно!
Това явно не разчувства началството.
Изведнъж боботещ глас с акцент се извисява над навалицата:
- Пуснете ме! Аз за всички съм донесъл достатъчно.
Тълпата се цепи на две и се оглежда: мърляв циганин, посинял от студ, само зъбите му белеят върху лицето, стиска в ръце две препълнени чанти и трилитрова бутилка със сок.
- Бях вътре. Хората ме храниха. Сега искам да се отблагодаря. Вземете, за всички ще стигне. - Историята му не звучи много на място по начина, по който я изказва. Той и не е сигурен какво точно иска да каже с нея. Но го пропускат.
Полицаят недоверчиво взема чантите, преглежда продуктите и посяга да върне празните сакове.
- Няма нужда! Дай ги на някой по-нуждаещ се!
Нахилен младежът потрива вече празните си ръце, побелели от студ. Върви сред тълпата и говори:
- Настина бях вътре. Ама излязох. Хората се грижиха добре за мен. Сега искам аз да ги нахраня. Ей, така, от човещина!
Маха с ръка за довиждане и се затичва към близката автобусна спирка.
Думата „човещина” звучи смешно, произнесена от неграмотен циганин, но изплющява над смълчаната опашка като стар вестник, развят от силен вятър. И като с магическа пръчица събужда по намръщените лица отзивчивост.
Те начеват тихичко да говорят помежду си:
- Бре, да му се ненадяваш на съвестния мангал!
- Вярваш ли му?
- Не зная. Въпрос на вяра ли е?
- А бе, нали е бил вътре, знае какво е!
Настроението се затопля. Напълно непознати се подкрепят един друг със съвети, вежливо си отстъпват място, безапелационно си помагат при пренасяне на багаж. Отнякъде някой подава пластмасово пликче, друг го държи, за да стане по-лесно присипването на кафето.
- За син ли носиш храна?
- За брат!
Нищо не сближава толкова чужди хора, както общо нещастие. Някак неусетно всеки открива съседа си.
- Вашият за колко години е вътре?
- За пет. Само да ми излезе с тези ръчички ще го... - Тюхка се стринка с плетени вълнени ръкавици с един пръст и развързва пъстра бохчица. Отчупва парче баница и подава на момченце, което срамежливо се притиска в скута на майка. - Вземи, синко, че ти съвсем измръзна тук.
Даже постовият се усмихва и подвиква към възрастната жена без документи:
- Хайде, лелче, днес ще ти приема пратката с карта за градски традпорт, но другия път да си носиш паспорт.
Човещина - обикновена дума, трудно се произнася, но прави силно впечатление.
Да, думите притежават смисъл. Той е толкова важен, колкото правописа и произношението им. Но освен това съдържат и емоционален заряд. И прости, невинни слова могат да окажат истински фурор. Изписана или изказана, дори елементарна, непретенциозна на пръв поглед думичка, може да достави неподозирана наслада. И надежда.
Слънцето бавно огрява площадката и започва да топи буците лед.

А това е моят текст, понеже ми се видя ценен за семейството и младежта


Дни на проверка



-Помогни ми да напиша есе за Пеньовата поема?
-Тя е за домашна употреба, каза майка ми и уточни, че „Дни на проверка” не е включена в нито един учебник по литература.
-Есето не е за в училище, отвърнах и прочетох няколкото въпросителни в очите й: Чия домашна ще пишеш? Защо? Необходимо ли е? Ще участвам в общинския конкурс за Пеньовите празници, добавих.
Майка ми се престори на нечула и ми помогна така:
-В сайта имаш съобщение от Нора .По скайпа пък те търси Итън. Как всъщност са приятелите ти?
Недочакала отговора ми, който и без друго нямаше да я задоволи, майка ми се облече набързо и излезе навън, което означаваше по работа. Не се огорчих, бях предположил реакцията й. Пеньо Пенев и е университетски проблем, образно казано. Майка ми, доколкото са ми разказвали, е писала дипломна работа за този противоречив, сложен и не знам още какъв автор, с когото дори преподавателите не се захващали. Обвинили я в непознаване на Пеньовото време, после пък и писали шестица., музеят откупил дипломата й , при което спечелила симпатиите на колежките си. От тогава обаче тя започнала да чете други текстове, повечето от чужди автори.
Стихосбирките на Костас Монтис, Елиът и пр. изпопадаха, когато издърпах изпод тях в библиотеката ни Пеньовата поема. Попрелистих за секунда „Дни на проверка” , помотах я из ръцете си и осъзнах, че съм изгубил или въобще не съм имал , навика да чета от книга. Седнах пред компа и влезнах в Импулса. Изпратих до близо десетина приятели следното съобщение: Какво знаете за Пеньо Пенев? Отговорите не закъсняха. Пеньо Пенев е име на училище. Пеньо Пенев е езиковед, Пеньо Пенев е име на улица, Това е паметник в Димитровград, Имаше един Пеньо в Биг Брадър, но не знам фамилията му Пенев ли беше? И пр. и пр. След тези изречения ми идваше да плача и да се смея едновременно. Разбира се , намерих и стихове, и биография, и критика за Пеньо в Гугъл, но тази информация не ми помогна кой знае колко , че да разбера поета с ватенката, а оттам и милата ми майчица. Какво пък толкова го е наранило, че е решил да се самоубие? Как така е чувал гласове, които не е искал да слуша? Откъде му е хрумнало сравнението „празна пещера е днес човека” и защо е сложил героя си в релси? Регистрирах се в Нетлог, Хайфайф и Салса под псевдоним Пеньо Пенев. Качих от снимките на поета, написах „Епоха”, „Релси”, част от „Дни на проверка” и други негови стихове, за мото ползвах „човекът е човек, когато е на път”, в любима музика включих Бригадирския марш, кликнах на прозорец „търся приятели”, и зачаках. Докато чаках обаче се заразхождах из града с мисъл за Пеньо. Влезнах в един магазин и под формата на шега зарицитирах на магазинера „ и аз съм загрижен за цената на хляба…”Той ме изгледа като фиксален бон. После срещнах доволно пийнали фенове на ЦСКА и почти им изкрещях; „на тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл…”,”Дойдох на тоя свят да видя слънцето…” Преди да ме изгледат като футболна топка обаче -избягах. Незнайно защо след това в главата ми нахлуха други едни такива мисли на поета „Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена, нали не бях роден страхливец слаб?”,”Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!..но аз не съм на тоя свят за плач роден, очите ми не са на мокро място”. Докато се разхождах и припомнях на случайни минувачи за Пеньо на шега, започнах да разбирам майка ми и отношението й към поета. Продължавах да не разбирам обаче поета . Как е живял с тези мисли?Като аутсайдер, като безумец? Как се е грижел за детето си? Близките му разбирали ли са го? Как са му помагали?... Намерих отговорите в сайтовете. В Салса Пеньо имаше множество обожателки. Всички те харесали зелените му очи, буйната му коса… Канеха го на срещи, питаха го за финансовото му положение, дали има кола, каква марка е и пр. В Импулс почти същото – беше събрал рейтинг 6, снимки на разголени момичета и нито един приятел. В Хайфайфа най-често изпращаните му послания бяха „глупчо”, и „смешко”. Една жена и почти още една само бяха проявили добронамерено любопитство към поезията му. Първата дори му отвръщаше в същия дух със свои стихове от времето на 60-те. В Нетлог двама ласкатели го канеха на културни събития, хвалейки гражданската му позиция, с мерак да ги почерпи след това. Залисан в Пеньовите вълнения не бях забелязах, че от няколко дни Нора ме търси по скайпа напористо. Влезнах там и разбрах, че вече не иска да се виждаме. Реагирах светкавично с Пеньовия стих без да се замислям:
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадежност
без думи аз ще разбера
за отзвучалата ти нежност…

Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.

Последва телефонен звън.
- Как си , поете?
- Нора?!
- Да се видим в седем?! И двамата сме ангажирани тогава, но не мисля, че се римуваме с времето .
- Римуваме се само помежду си.
- Точно така.
- Ще си кажем неща премълчавани…
- Обичам те!, увисна на врата ми Нора. Бях забравил входната врата отключена и тя ,както по всичко личеше, се бе промъкнала , без да я усетя.„ На времето завоите опасни извървял, при тебе се завръщам пак…Не съм ли закъснял?”, нареждаше на пресекулки тя.

Вратата се хлопна. Разбрах, че майка ми се връща. Обадих й се, но за Пеньо повече не я попитах.

Доколкото разбрах:
Текстовете за конкурса трябвало да се публикуват във ФОРУМА. В "Последни дискусии" в "Тема за месец ноември"!
Дано да съм го направил по упътването

Всичко е наред, Ангеле!

Убежища

Избягахме
в убежищата тесни
на телата си
и се обрекохме
като миньори
да лазим
в сантиметрови галерии
с единствената мисъл
да запазим себе си
в гибелните битки
с ръждивото ни време.

Прокъсаните знамена
стърчат на самотни колове.
Горчив пелин
поглъщаме ,
вместо нови елексири.
Мечтите на децата ни
стигат до чисти болници
с топло ядене,
а ние сме доволни
от глупавия факт,
че сме още живи.

ние сме развалено поколение
с развалени зъби
с развалени сърца
с развалени нерви
затова пушим –
та като се целуваме
да не усещаме дъха си
затова живеем бързо –
докато спрат сърцата ни
да сме изживели живота си
затова от нищо не ни пука –
ако ни пука ще се разпукаме
от пукването на капилярите ни
не ни остава време да осъзнаем
защо сме се появили
съмняват се
ще оставим ли нещо след себе си

Есето на Ангел Димитров "Дни на проверка" събра хай-много гласове в месечния конкурс във форума на e-Lit.info Сайт за литература.
Честито на първия победител!
Скоро текстът му ще се появи и в сайта.
Ще получи и книга на редактор от сайта.