ТЕМА: Тема за месец март

Темата на e-Lit.info за март:

ЖЕНАТА

Очакваме творбите ви - без значение от кой литературен род и жанр са - като "Отговор в темата" до 25-и март. Гласуването е с бутона "Благодаря" и продължава до края на месеца.
Творете и пращайте!
И гласувайте - но само за една творба!

Четири сезона - Жена

Най-красива е
в мъжките очи,
жарко лято е
пълно със мечти!
Буря зимна е
и есенна тъга,
но на пролет пак
възражда любовта!
Четири сезона - Жена,
непредвидима,
винаги различна
и нежна и ранима,
но винаги жена!
И отмъстителна,
и справедлива -
четири сезона -
никога и с нищо
несравнима!
Не просто майка
и любима,
Вселена с име на жена!

МАЙКАТА Е ЦЪРКВА

Майката е църква –
денонощно отворена
с незаключени врати.
Идваш с кръста си
и го оставяш пред очите й.
Запалваш от последната надежда свещ
и чакаш опрощение.
Понякога донасяш евтин дар
и нова фреска
по челото й се издълбава.
Майката е църква,
но докато го разбереш
си станал атеист и чужденец.
Майката е църква,
а ти, ти не си светец.
Молиш да те спомене
поне в молитвите си.

ПОПИВАХ
жадно
всяка
капка
на твоето съмнение.
Потрепвахме в радостта
на желаното дълго очакване...

А днес така ми липсва
лятото в очите ти -
разсипано по Търновските улици.
И ръката, която да целувам,
когато се събудя.

САКСИЯТА





Тази сутрин на Николай му беше много тъпо. Нищо не му се правеше. Даже и душ насила си взе. Пиеше кафе и зяпаше нещо по телевизията, като въртеше от време на време каналите. Пушеше, гледаше, пиеше кафе и се чудеше днес от къде да я започне. Дали вече да не вземе да изчисти мазата. Какви ли не боклуци имаше в нея. Беше мъкнал какво ли не от къде ли не. Да има. Може да потрябва. Пък толкова години нищо не потрябва. Всичко ще отиде на вторични суровини. Цената на желязото скочи, а на медта отиде направо в космоса. И малко алуминий имаше. То какво ли нямаше в тази маза. Две детски колелета, едно буре, гуми за лека кола и един шкаф, пълен с всякакви джунджурийки. И още и още. Че щеше да вземе някой лев от вторични, щеше. Обаче нямаше да стигнат за нов акумулатор за колата. Мислено шареше из пространството в мазата, в която нямаше ток. Светваше лампата, като слагаше един кабел в електрическото табло. Единия край пъхаше в предпазителя за мазите, а другия в един контактор. И светлото идеше в мазата... Да, бе, точно пък днес ще вземе да чисти боклуците долу! Тая работа – друг път. Първо ще трябва да я планира, за да може да се настрои.
Пиеше си кафенцето Никито, пуфкаше си цигарката и си мислеше дали пък да не вземе да разчисти терасата. Жена му се уби да мърмори, че се спъвала в какво ли не, когато простирала, прането. Че си е права, права си е жената, щото и на терасата беше като в мазата. Ама пък в края на краищата – да си отваря очите. И терасата също я няма в плана за днеска. Всъщност Николай нямаше план за днес. Това не е било до сега. Да, нямаше го дежурното листче с написани куп неща, които трябваше да бъдат свършени. Това го стресна малко. Значи се е поотпуснал. Нищо. Понякога трябва да бъде и така.
Горчивата черна мътилка вече свършваше в чашата, обаче Николай не усещаше никаква бодрост. Телевизорът беше само като фон на кафето и цигарите. Изведнъж се улови, че мисли за снощи. Беше заминал на работа в късния следобед, но в депото нямаше свободен локомотив за него. Понякога се случваше и това. Наложи се да почака доста, докато се върне една машина от път. Не че си е загубил времето, докато чакаше. Бяха направили едно каре с още една бригада. Цакаха картите по дебелата маса и освобождаваха негативната си енергия, която тутакси се преобразяваше в смях и псувни. Когато мина през контролния пост с локомотива и влезе в гарата, Никито помоли дежурния ръководител по движението да го изчака около пет минутки, за да прескочи до вкъщи. Беше си забравил разписанията и още нещо. Живееше в железничарското блокче до самата гара. Направо влетя в коридора. Нещата му стояха на рафтчето под закачалката. Грабна ги и щеше да се обади на жена си за „чао,” когато съзря мъжки обувки. Отвори вратата на кухнята и видя жена си весела. Ама толкова весела, колкото не помнеше откога не беше я виждал. На стола до пералнята беше седнал колегата му от отсрещния блок.
-Забравих нещо, та минах да го взема – туй беше към жена му.
-Как си? – това пък беше към колегата му.
-Минах да те викам да пием по едно, пък ти си бил на работа.
-Няма как. Айде, чао!
Толкоз. Ама не беше толкоз. Защото от едно известно време забелязваше осезателна промяна в поведението на жена си. Студенееше тя към него. И беше станала много раздразнителна. По принцип когато една жена изневерява на мъжа си, тя трябва да е по-топла и по-добра. Да не трупа чинии в мивката вечер и да казва, че ще ги измие утре. Да не казва, че сега не й се готви или пък, че ама хич и не й се пере. И да бърза да си ляга вечер първа и да обръща гръб. Да, по принцип е така. Но те принципите нали затова са измислени, за да бъдат нарушавани.
Та мислеше си за това Николай и чак сега му просветна нещо. Чехлите пред вратата навън, в големия коридор. Едни от тези чехли и само те, понякога нощем, когато той се връщаше от работа, бяха разбъркани. И все ги оправяше. Е, бягат децата по големия дълъг коридор, играят си. Блокът беше построен като общежитие и коридорите по етажите наистина бяха много дълги. И детски колелета се караха по тях. Бутнали са ги чехлите. Обаче нощес, когато се върна, не ги оправи. А снощи беше видял колегата си в къщи. И то доста късничко. Търсел го да пият по едно. Дрън-дрън! Картинката вече му беше ясна. Когато го нямаше, жена му разменяше тези чехли и комшията разбираше, че него го няма. Само че трябваше да се обади по-късно, когато децата заспят. И той оправяше... после чехлите. Ама понякога забравяше. Както беше забравил и сега. Но Николай този път не ги оправи. Върна се и легна. Жена му доста се беше учудила сутринта, когато излезе за работа, че чехлите стоят неоправени. Ама че любовник! И ги оправи. Обаче й стана много кофти. Просто за нея денят не започваше по най-добрия начин. Но продължаваше да си мисли, че мъжът й нищо не е разбрал.
Нямаше кафе вече в чашата на Николай. Спря телевизора. Запали поредната цигара и се замисли, загледан през прозореца. Отсреща, където живееше неговият колега, жена му простираше пране на терасата. Пеньоарът й беше леко разгърден и едрите й гърди напираха да видят света навън. Особено, когато тя протягаше ръце да защипе прането, гледката направо не беше за изпускане. Ама че съм глупак! Укори се Николай. Къде е бил до сега? Зениците му се разшириха. Усети и нещо друго. Изчака я да влезе в стаята и набра номера на телефона.
-Добро утро, Юлка...
-Комай че вече е към девет, а?
-Да, бе, ама аз сега ставам. Ела да пием кафе.
-Ооо, аз вече пих.
-И аз. Ама пак ще пием.
-Ако искаш, ела направо така.
-Как така?
-Така, бе, само по пеньоар.
-Ти да не си луд, бе, Ники?
-Направо. От всякъде. Хайде, чакам те.
Юлия затвори телефона и поне десет секунди стоя без да помръдне. Преди да простре прането, се беше изкъпала. Отиде пред огледалото. Пооправи косата си. Пръсна си малко парфюм и излезе. Точно така. По пеньоар. Натисна звънеца на апартамента от другия блок. Николай отвори, след като му се беше сторило, че чака цяла вечност.
-Направи ли кафето, Ники?
-Кафето... после. С едната ръка я хвана през кръста, а с другата завъртя ключа и изключи бушона на звънеца. След това тази ръка много бързо разбра какво шмаше под пеньоара на Юлия. Устните му залудуваха с нейните устни, докато намерят леглото в спалнята...

Нямаше смисъл от кафе. Изпушиха по няколко цигари и си говориха. Юлия подозираше мъжа си, че кръшка, ама пък, че беше с жена му... Въобще и не допускаше това. Двете си бяха добри приятелки. Николай й разказа за чехлите и тя ахна.
-Чакай, бе, че понякога и пред нашата врата са така и аз все ги оправям. Значи когато с тебе сме нощна смяна, те...
-Аха, точно така...
Юлия работеше в износа на гарата. На четворка. Дневна, нощна, после два дена почивка. Николай взе една саксия с цветя, която беше върху хладилника и я сложи по средата на прозореца, където беше мрежата за мухи.
-Юле, виждаш ли тази саксия?
-Е, ти пък! Да не съм кьорава...
-Щом я видиш тука, значи идваш. Обаче без този парфюм, да не оцапаме работата.
-Ама ти наистина си луд, да ти кажа.
-Да, но не зная до кога.

И Юлия не знаеше до кога. Но искаше да вижда по-често тази саксия там, отсреща на прозореца.

Вчера пак мярнах дрипавата рокля на Черна Мара в тарапаната. Не съм расистка, но тази направо не мога да я дишам. Не заради друго – работохоличка е. Коси цяла година. Наред. И не подбира. Доста млад народ си замина под острието на косата И. Все чисти души. Видя ме, че я гледам и се скри зад гърба на един господин с голяма глава и ланец на късото вратле. И тя не ме харесва, Слава Богу.

Спомням си, когато я срещнах за втори път. Бях сравнително млада вещица по онова време (около 58 годишна) – пълна с новаторски идеи и планове за бъдещето. Влюбена като ученичка в един слаботоков младеж, който ми обещаваше да ме направи звезда (като че ли аз не мога сама да се звездосам). Та, с Черна Мара се сблъскахме в супермаркета. Тя беше наточила косата и слагаше хормони в свинското месо. Да подмамва добрите христиЕни. Беше преди Коледа. Мара тръпнеше от възбуда.. На бая народ не му понасят хормоните. Отначало не разбра, че я виждам, но после се вторачи в мен и ми скръцна със зъби: »Кво зяпаш, бе.. . Вампир!» Аз се опитах да защитя честта си: «Не съм вампир! – викам... – вещица съм! И мога да ти избеля муцуната, ако искаш. Стриваш един аспирин в кисело мляко и се мажеш.. ще светнеш като месечина!»... Черна Мара ме погледна обезумяла и вдигна косата... Обаче аз съм пъргавелка! Отскочих настрани и там се случи входа за измерение «Гама».. Хлътнах в него и прекарах по слънчевите му плажове цели осемнадесет години... Като се завърнах в родното измерение, моят младеж вече беше станал като мушмула и звездите му бяха избягали. Изобщо не му се обадих, но завинаги И имам зъб на Мара... Още тогава реших да И скроя кур-капан. .. Абсолютно съм наясно, че не мога да я гътна, но поне мога да я избеля. Като Майкъл Джексън...

*****************

Сега аз и Черна Мара сме на етап Студена Война. Предизвиквам я по всевъзможни начини. Любимият ми трик е да се правя на болна. Тя идва превъзбудена, усещам повишеното ниво на адреналина И, кръжи с нетърпение наоколо и си оплюва брадата. Чака ме да си откача Чи-то от теленото копче във вътрешната част на носа ми и Тя да замахне с косата . Усещам я как вижда блясъка на острието и скъсаните И чепици дори се усмихват. Последният път симулирах ревматоиден артрит. Кьоравата зъболекарка ми беше оставила нещо в изпиления зъб и без да се усети го короняса. Нещото започна да прораства (ще се учудите колко бързо растат неща, забравени в канал на зъб– като гъбки) и ставите ми започнаха да се подуват. Глезените ми станаха като на унгарска кобилка. И стъпалата ми се удвоиха. Отидох при ДжиПи-то и, разбира се, бях изследвана по всички последни викове на модерната медицина. Резултатът беше обявен в присъствието на Черна Мара – ревматоиден артрит, който уврежда сърцето ми. Мара изпадна кажи-речи в делириум. Забелязах как мършавата И черна муцуна посветля поне с два тона. Дори Нещото в Отровният Ми Зъб се изуми, леееко надигна короната си и си показа носа навън – олигавено като конец за шиене, който се опитва да влезе в тясно иглено ухо... Хванах го за носа и рязко го дръпнах. Наивно и глуповато Нещо.. Нищо, че расте... Сложих си го в кибритена кутийка за сувенир и го складирах при останалата меморабилия, в бюфета на баба ми Кифляна. Там има сувенири още от нейната младост. Аз съм кръстена на нея – Кроасон (осъвременен вариант на Кифляна)

И двете си поделяме къщата. Баба ми е по-възрастна от Стария Завет, мисля. Никога не съм я питала на колко години е, защото старите поколения вещици много се дразнят като се заговори за възраст... Чакай, че се отплеснах..

След като прибрах Нещото от Зъба на място, където няма да ме подува, глезените ми се върнаха в изходна позиция и стъпалата ми спаднаха. Отидох отново в болницата за изследвания и светилата на науката бяха на върха на щастието, че са намерили илач за лечение на ревматоиден артрит – МетоТРЕСКАТ. Бяха ми го изписали , но аз така и не го пих ни веднъж... Не им казах, де. Не исках да помрача щастието им. Черна Мара придоби незабавно сивкав оттенък. Скоро ще трябва да си сменя снимката в паспорта.. Иначе ще види пътуване във Времето през крив макарон. От това последно съприкосновение , Тя определено ме отбягва. Държи на тена си жената! В крайна сметка, всяка уважаваща себе си мадама трябва да държи до някаква степен на външния си вид... Когато вчера мярнах Черна Мара в тарапаната, Тя имаше намерение и да прибяга до солариума. Прочетох го това намерение в бездънните И очи. И знаех къде да я намеря, но точно вчера не ми беше ден да я избелвам. Имах си достатъчно друга работа...

*********************

Точно вчера котаракът ми не се чувстваше добре,а е още млад. Горе-долу сме набори. Когато бях на седем години, го намерих на улицата в родното ми измерение. Моментално разбрах, че това е Моят Котарак – сив, с бяло лигавниче и бели ботушки, а гласът му леко дрезгав като на един певец от същото измерение.. Забравих му името на този певец, хич ме няма с имената...

Моят Котарак току-що беше изгубил майка си, която отлетяла в неизвестна посока, а той не можал да я последва. Беше останала само кожата И. Преди полет всички котки си събличат кожите за да не ги повредят при пътуването. Понякога обаче не се връщат и кожите им изсъхват от дългото чакане. Та тогава не беше ясно дали на Моя Котарак майка му ще се върне. Кожата И беше още топла, но аз бях прекалено млада и си помислих, че тя го е изоставила завинаги. Прибрах малкия и го нахраних със салата от краставици. Той ядеше като невиждал и опашката му се виреше нагоре като знаме. Нарекох го Знаменосец. Баба ми Кифляна се опита няколко пъти да го прекръсти, но той категорично отказваше. Явно съм налучкала рожденното му име. По интуиция. Знаменосец е най-добрият ми приятел и от вчера не се чувства добре. Предполагам, че нивото на нитрати в краставиците е превишило много пъти допустимата норма, а той обожава краставици. Ако аз не му сервирам краставици – краде ги от пазара. Многократно го предупредих, че не бива да се доверява на големите производители, но той – не, та НЕ! Ще се наложи да садя краставици в друго измерение, където климатът позволява да растат целогодишно. Опитах се и при тукашните условия и ги направих да виреят при минусови температури, но когато ги откъсна са замразени и Знаменосец си троши зъбите в тях.

Когато вчера мярнах Черна Мара в тълпата и не И обърнах необходимото внимание, това беше защото имах среща с Михал – Лечителя. Трябваше да ми даде една рядка субстанция за лекарството, което приготвям за Знаменосец –АНТИНИТРАТИН. Тази субстанция е нелегален внос от измерение ОМЕГА и се извлича от корените на едно растение, наречено ТОДИТНА. Михал се снабдява с нея по неведоми пътища, защото ТОДИТНА е забранена от официалните власти, тъй като нарушава балансираната популация в тяхното (реапективно - нашето) измерение. Популацията тук не може да превишава 1 милиард души (включително и домашни животни), защото изтънява границата на измерението и митницарите имат много проблеми с нелегално преминаване отвън навътре и отвътре навън. Това, разбира се не засяга нас вещиците и вещерите, защото нашето КПП е открай време неохраняемо, ние просто се дематериализираме при такива пътувания.



Следва продължение...

"Мемоарите на Кроасон" на osi4kata (Румяна Симова) са победител в конкурса във форума на e-Lit.info Сайт за литераеура. Очаквайте ги скоро там.
Ако някой иска да участва в новата тема(ще я обявя посно) или иска да гласува, моля да се регистрира в сайта.