Анотация

Книгата „Ранени от словото” , на Мина Карагьозова съдържа есеистика, публицистика и литературна критика. Тя е издание на „Славянска литературна и артистична академия” с редактор Елка Няголова.Един откъс, от предисловието, написано от авторката, е точна характеристика на посланието на книгата:

 „Много са воините на светлината в историята на човечеството – от Икар до Христос – всички носят достойно своята мисия, която ги отвежда надалече, дори в отвъдни светове... Славянството има своите светли души, които са проправяли пътя не само на съплеменниците си, но и на всички хора през мрака на хилядолетията. Това са славянските воини на светлината.

Тук споменавам само някои от тях – Пушкин, Толстой, Дора Габе. Това са световноизвестните имена.Но всеки автор на поезия и проза на български, на сръбски, словенски, руски, чешки, полски, хърватски принадлежи към това велико воинство, населяващо територията на словото и ранено от него.

Тази книга е създавана в продължение на почти две десетилетия. Но ценностите, които изповядва Славянската литературна и артистична академия – едно свободно творческо обединение на творци от много славянски страни – създадоха за мене цялостна тъкан, в която да вплета и моя скромен принос към славянската духовна територия.

Аз припознах тази държава като своя родина – родината на моя дух.
И всички досегашни проблеми и постижения, на които откликваше моята душа, станаха част от едно възвишено цяло, от една духовна светлина, която огря живота ми и всичко, написано от мен.

Благодарна съм на Бог и на съдбата, че ме срещна с тези творци, с тези воини на светлината и ми позволи да служа на една велика кауза – духовната еволюция на човечеството.”

Поетът, който е любов

Кой е Ивайло Балабанов - един окован щурец, един поет с преправена бяла риза, един мъж, останал цял живот дете, селянин от Хухла, пръв от своите загърбил хлебните ниви заради поезията, заради една мечта – да се освободи от тежките окови на битието...Неговият живот се сбира в две прости думи: „България” и „Обичам”. Неговите потомци трябва да го търсят в думата „Любов”. Над него горят звездите на съзвездието „Кураж”, а той иска от птицата, която е спасил, полет до седмото небе. Несретата и духът, живял под псевдоним, са цената, платена за този полет...Детската вяра в бягството от смъртта „в небесния живот широк” го води под скучното неделно небе, в което дори ангелът дежурен е заспал...

Той е поетът, дето животът му сипва вино от татул в празничната чаша, поетът с уморената от вечната борба за хляба душа, поетът с раненото чувство за вечност.Той знае, че ако си простиш сам страха, страшен грях си сторил. Той знае, че животът е вечна съпротива, той знае че юмрукът и ласката живеят и трябва да живеят заедно... Той знае, че има време за смърт, че животът има смисъл, когато никой не може да го спре по пътя към небето.

Животът е безкрайна съпротива
и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли на път – не спира,
дори да я пресрещнат канари.
Посял ли си – по жетва не умирай!
Градил ли си, на покрива умри!
Небе ми трябва – искам да опитам
посятия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото вече е живот.

И, може би, в него живее частица от лудия негов съселянин, който в празното село приготвя рало, за незнайния единствен жител, който трябва да е оцелял. И прави невъзможното, за да му приготви семе за посев. Защото, това, което не направи                      войната, направи го сривът на българското общество – умряха и умират онези магически селца, създали съзвездия наши духовни водачи. Но докато ги има хората като Ивайло, които наричат себе си „селянин от Хухла”, докато ги има хухленските „Мистерии”, има кого да чакат селцата, жив е българският дух.

Ивайло е поетът, който казва на света :”България - това съм аз!”. Той е поетът, който е готов да заплати със смърт за докосването до звезда...Той е поетът, който въплъщава в себе си и в своите стихове висините на духа български...небесният гурбетчия, който граби с пълни шепи от красотата на света и я носи на България...

Той е и поетът, който предупреди за страшната опасност да загубим духа си в борбата за хляба в едно жестоко в своята откровеност стихотворение.

Когато мисля за Ивайло, мисля за тежкото вино, за тъжните мъже, за прекрасните жени, събуждащи в душите ни копнеж за прекрасното. Мисля за полета на птиците и хората. Мисля за живота, който е истински живот, когато е докосване до звездите и до красотата.

Той моли сина си за прошка, че му е откраднал света на узрелите череши, лозята и дивия бръшлян. Но това, което нито един човек не може да отнеме на друг човек – това е виждането и усещането , че светът е голям и хубав.... Такъв е и светът, създаден от поета, – голям и хубав...

Ивайло е поетът, който се опитва да запълни и освети празните пространства „между орел и кърт”, между вълчите дири и пеперудата, залепнала в калта. Гигантско е неговото усилие като атлант да крепи на плещите си товара на битието, товарът който в никакъв случай не бива да смаже устрема на крилете ни...

Светът на Ивайло е свят на достойните мъже.Неговата съдба е „с небесен корен”, неговият завет е „да издържим до Втората тръба”. Светът на Ивайло е светът на неизпитото вино и нецелунатите жени....

Ивайло Балабанов е поетът, който е Любов.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Мина Карагьозова, "Ранени от Словото", издание на Славянска литературна и артистична академия, Варна, 2013