Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Мои ли бяха? „Е, като толкова много си видял, като толкова нищо не може да те изненада, защо не си събираш багажа и не си тръгваш?” Емоцията в такива могове надделява... И ето – седнал съм по риза на ръба на човечествето..., на ръба на времето... Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се руши, но такава е решимостта ми, че дажа не се и плаша.

 А там, отпред, е космосът – черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. „Ще ти обясня, баща ми...” – оправдателно отговарям. Виждам Виждам приятело, които ми задават въпроса „Как си?” и, недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми ми – първата... и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща... О, колко са далече... А, ето и един спомен за някакви добри дела... Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи... Спомеът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата... Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват: „Ще ти обясним, баща ми...” Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и и се взирам напред – в тъмното. Там трябва все пак да има нещо?! Не е ли там победата? Празникът? Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма, няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел поет: „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата”. Но странно. Кпгато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни – моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и и много мили човеци... Предадена, продадена, оцеляваща България. Но дотук ли? „Не е трудно да си тъжен” – ми казват те. „Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него...” Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.

Неочаквано си помислих: „А ако отсреща, в Космоса, някой седи и втренчено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самоценки, какво ли той мисли?” Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции... Сигурно си мисли, че няма да избягам.... че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието..., че просто съм слаб... Сигурно казва: „Този човек, толкова може...”

Изведнъж някой ме докосва по рамото. Дали я познавам?

Не ме ли помниш? Аз съм Надето... Толкова сме си говорили... Никога не съм те предала. Да, да, Надеждата... Хайде... Стани... Изправи се...

И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се обръсна.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Николай Петев, "17 есета против този свят', ИК "Български писател", София, 2012