/Или какво недовижда дядо Йоцо…/

Много често, в опита си да разберем ставащото около нас и случващото се с нас, се обръщаме към историята. Там търсим причините за обществените си беди и неволи, както и поводи за национална гордост и самочувствие. Но историята не винаги е честна, защото нейната роля е да подреди факта и мита в едно взаимообвързано цяло, при което митът ражда факта, а фактът много често предразполага мита – дава му плътност и сила, а също така го санкционира като истина, удобна в един или друг исторически момент на определена политическа класа. Така е от античността, та до днес. Ако погледнем само странстващата идея на Платон за „Идеалната държава”ще видим, че тя, по един или друг начин, възкръсва във философията на управление на Римската, Александровата и Османската империи, разчитаме я в трудовете на Маркс и Енгелс, виждаме нейните по близковременни превъплъщения във възгледите на Хитлер и Сталин, а ако си дойдем на думата- САЩ и Москва , в техните разновидни опити за налагане на Новия световен ред. Тенденциозно не употребявам тук думата "Демокрация", защото, поне у нас, тя е нещо като Господ- всички говорят за него, но никой не го е виждал. 

Литературата е друго нещо – тя уж работи с фикции, с художествени модели, с измислени герои, но ако искаме да разберем наистина какво се случва днес с нас и има ли то връзка с миналото до толкова, че да могат да се изведат универсални истини за един народ-мястото му в човешката история и в съвременността, трансформациите на битието- добро или лошо - литературата, особено националната, дава понякога по-точни и искрени отговори. Но трябва да четем не само редовете, а и между тях. Защото, по думите на Нобеловия лауреат Гюнтер Грас:” В крайна сметка ние, писателите, сме не просто съвременници на своята епоха, но самата ни професия ни принуждава да осмислим миналото”.Осмислянето на миналото обаче при писателя е по-различно от това на историка, защото той, писателят, борави с духовни реалии, а не с факти. Или, до колкото ги има, фактите винаги са пречупени през мирозрението на човека – героят на времето. Той е важният в литературата – единичен или множествен - човекът е причината и следствието, поражда „битие в битието” и в повечето случаи обърква сметките дори на своя създател. Ставането и наставането в литературата е почти огледален образ на същото в живота, особено в прозата, без значение какъв художествен метод използва авторът, на кой критик се кланя или кого презира. Ако е достатъчно талантлив и органичен- неговите образи „излизат” от произведението и се разхождат през вековете, наметнати с тогата на познанието.

Съвсем наскоро ми се наложи да препрочета оня великолепен разказ на Вазов за дядо Йоцо – слепият старец, който постоянно пита „Де е българското”, търси го в различни едноактни роли /най-вече институционални/, но така и не го намира- докосва мундира на „българския „паша”, радва се искрено на родния войник, поздравява сърдечно нашенската железница, но до смъртта си продължава да се пита дали това всъщност е българското. Просто защото всичко, което предизвиква у него умиление и радост, вече някога някъде е съществувало. Ние само сме си го „присвоили”, сложили сме му епитета „българско”, но то не е нещо автентично, наше, такова, че да накара не само дядо Йоцо, но и неговите съселяни от забутаните краища на свободна вече България да го разпознаят и приемат като вътрешен автономен белег на дълго чаканото освобождение. „Де е българското?” - се пита и читателят, защото случващото се не променя факта, че там, в малкото, забравено и от хората и от бога планинско селце, нищо не се е променяло от векове-сякаш времето заобикаля шепата „ничии” хора и продължава своя ход напред, а те остават някак встрани, безпаметни, бездейни, безисторични и- по своему безсмъртни в реална застиналост – историческа проекция на родното – горчив задкулисен отговор на настойчивия въпрос на героя. Вазов безспорно е най-българският автор, но си мисля, че това не е защото неговото творчество е изтъкано от патриотизъм / което е безспорно/ , а защото в най-добрите свои произведения той, като гениален и съвестен творец, намира точните думи и фрази, с които да ни подскаже, че българското, видимото за очите такова, не е всъщност истина, а илюзия, сън, несъстояло се битие – един голям театър, в който нашите герои в най-добрия случай са дубльори или по- често са зрители на случващото се на голямата сцена. То е просто нещо, което хем е истина, хем –не съвсем, хем участваш в него, хем някак не те засяга. Лягаш си вечерта-нещо се случва и ти се събуждаш- вече нов българин – и започва новият сюжет, в който си набутан, без някой да те пита. И за да не бъда голословна, ще цитирам откъс от началото на гореспоменатия разказ: „Настана свободна България.И дядо Йоцо стана свободен - казаха му това. Но той беше сляп, свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо.” И на друго място, главата „Въстанието” в „Под игото” започва с фразата: „Пет деня вече как Клисура се намира в революция…” и завършва с „- Честито ти царство, булка! - здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.„

Ето тук - между „наставането” на свободата, „намирането” в революция и „Честито ти царство, булка”, се лута несъстоялото се българско – онова, дето все го търсим и не го намираме, просто, защото не е точно формулирано – Фата моргана, за която постоянно гръмко говорим и с която нерядко се хвалим, без да я осъзнаваме като такава. Но Вазов е гениален писател. И истински хуманист. Той, дори да е искал от любов малко да ни поизлъже, да повдигне духа ни, талантът му не му е позволил да бъде докрай неискрен. Извинете, но може да настане утро, да настъпи есен, да се намираме на едно или друго място, но да „настане” свободата, без човек да я забележи?! Цяло село да се „намира” в революция и кой-чул, кой-не разбрал?! И да си честитим царство, както се честити баня?!…Не ми казвайте, че е случайно- при Вазов няма нищо случайно-дори запетаите не са случайни. Защото той не е просто познавач на българската действителност, а експерт по българска душевност. Във всичките му произведения смехът и сълзите се смесват, защото и двете са породени от тази вековна българска трагикомедия, която те поставя в ситуация да си лягаш прабългарин, а да се събуждаш славянин; да размахваш конска опашка и да колиш прасето по Коледа, а да се кръщаваш в църква; да си герой на социалистическия труд и демократ по убеждение…И няма край – актьорите сменят маските и прическите, прикриват цървулите с плащове на патриции, но вътре, в душата, е някак празно, самотно, неопределено, неясно. Това, което е вътре, няма нищо общо с това, което е на показ. Вазовият герой е сляп и може би това го кара да компенсира взетото от Господ с ентусиазъм и сърцатост, но онези, „окатите”, дето са предпазливи и индеферентни, много добре разбират, че това поредно „българско”, ще мине и ще отшуми, както много други „български неща” преди него, и че техният живот е бил, е, и ще бъде погубен и затрит, както на много преди тях. Защото те са неволни участници в нещо, наричано „перманентен исторически преход”, което, освен че им съсипва хатъра и спокойствието, не им носи нищо добро. Свободата и робството се оказват две страни на една монета- която и да обърнеш- все еднакво струва – не можеш да си купиш с нея идентичност, достойнство, спокойствие, щастие … Та къде е българското?...

В дневниците си Достоевски е написал следното: ...Според мое вътрешно убеждение, Русия не е имала и никога няма да има такива ненавистни завистници, клеветници и даже явни врагове, като тези славянски племена, които Русия ще освободи, а Европа ще се съгласи да признае освобождението им…Ще започнат те, след освобождението си, своя нов живот именно с това, че ще изпросят от Европа, от Англия ли, от Германия ли например, подкрепа и покровителство на свободата си. И въпреки, че в концерта на европейските държави ще бъде и Русия, то те ще направят това именно в защита от Русия…Тези земици вечно ще се карат, вечно ще си завиждат и ще интригантстват един срещу друг...Ф.М. Достоевский. Дневник на писателя Ноември 1877 г.

Цитирам това не защото съм фен на една или друга политика, а защото винаги ме е възмущавал фактът, че българите са били често насилствено закърпвани ту към един, ту към друг политически шинел. Разбира се това не е ставало без съгласието на върхушката /както и да се разбира това/, именно в търсене на тази несъстояла се национална идентичност . В нейно име немалко сърцати българи са погубвали и душата, и тялото си. Няма да съобщя новина, ако кажа, че от както съществува т-наречената българска народност една малка нейна част – управници, интелигенция, политици / според случая/ са се врътвали в посока на тази или онази религиозна, философска или политическа доктрина, обяснявайки на света, че българите, видите ли, тръгват по нов път. Горчивата истина обаче е, че там, някъде, в забутаното балканско местообиталище, голямата част от българите приемат всичко като „настанало”, „състояло се”- вън и независимо от тяхната воля и здрав разум. Те изведнъж осъмват „намиращи се” в поредния исторически коловоз, без даже да осъзнават в първия момент какво им се случва. Научават го от новините. Всъщност никой не ги е питал, нито когато са ги покръствали, нито когато са ги поробвали, нито когато са ги освобождавали, социализирали или демократизирали. Но винаги, с някакво нездраво удоволствие, „нашите” са обявявали често недалновидните си идеи и действия „от името на народа” или в негово име, а чуждите са го обвинявали в предателство, несъвършенство, конспиративност и всички земни грехове. До там се стигна, че ако внимателно прочетем нашата литература- класическа и съвременна, ще открием, че в нея винаги има „виновни” и „невинни”- ту върхушката, ту интелигенцията, ту народът. Сякаш сме направени от различни вещества, които в най-добрия случай се смесват, но никога не се съединяват. Е, къде тогава е българското? Дядо Йоцо приема свободата като „няма вече турци”.По същия начин приехме демокрацията като „няма вече комунисти”.Дали обаче е толкова просто? И защо се опитваме да го докараме толкова просто? Ако хамелеонът от зелен стане жълт, то той става ли по-малко хамелеон. Мисля, че Вазов е един от малкото писатели, които не просто са разбирали многоаспектността на този проблем, но са се опитвали, печелейки преди всичко доверието на читателя, с любов и уважение към народа си, да поставят глобалния въпрос за социалната некомпетентност на българина настойчиво и упорито – там, между редовете – между патоса и пародията. Казваме, че сме образовани и грамотни, но е време да признаем, че по отношение на собственото си битие , националната си идентична сплав, общите си цели и задачи и въобще – това, което наричаме държавническо мислене, усещането си за общност и уникална ниша в световната цивилизация сме, извинете, на позицията на току-що проговорило дете, което нещо си бърбори, и не се интересува чува ли го някой, или не. Далеч съм от мисълта да упреквам само историческите обстоятелства за незрелостта на българина, но нима някой му подаде ръка, нима не го предаваха и чужди и свои? Приказките са хубаво нещо, но пак стигаме до връзката между факта и мита – в трагедията на Шекспир Ромео и Жулиета се самоубиват, за да остане вечна любовта, но истината е, че Жулиета не умира. Тя се омъжва и има деца. Кое е правилното? Може би си струва да помислим, доколко героизмът е просто личен избор или повод за подражание? Аз лично бих избрала живота – дори и да бъда презряна. И си мисля, че българинът също, каквото и да му струва, винаги е избирал живота. Защото Христос се е разпънал на кръста, знаейки, че ще възкръсне. А ако не знаеше, дали би влязъл в Ерусалим?...Оцеляването – ето това е българското. Може и да не изглежда много достойно и героично, но си е качество, с което си струва да се гордееш. Не бих искала да омаловажавам идеалите на нашите исторически личности, но, докато историята ги слави, литературата, добрата литература, подсказва, че идеалът е тогава идеал, когато загубиш времето си, дори и това на поколения след теб, за да го направиш вътрешна убеденост на обществото, в което живееш. Да го превърнеш във факт. В противен случай то си е мит, приказка, в която не винаги доброто побеждава злото. Въпросът е докога ще вярваме в приказки?

Когато четохме с моите ученици „Под игото” им обърнах внимание на начина, по който Вазов описва краха на въстанието. „На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.” Би трябвало да изпитвам срам от прочетеното, но, знаете ли, не се срамувах, защото Вазов беше разбрал /и пресъздал великолепно / най-висшата форма на героизъм – оцеляването. В народните песни хайдутинът умира горд, величествен, „ризата му се белее, перчемът му се ветрее…” Ботев /с цялото ми уважение/ след като е поставил „под ножа” всичките съсловия българи, умира като герой на Шилер. /впрочем, той самият споделя с Вазов: ” – Жално ми е, че не скоро ще се представи у нас трагедията „Разбойници“ от Шилера. Аз бих играл Карла Моора!... Аз непременно искам да съм Карл Моор!...” Така и прави. Без да омаловажавам неговата поезия, не мога да пренебрегна презрението му към българското /във всичките му „второстепени”, нереволюционни роли/. Литераторът в мен ликува, когато чета Ботев, но народопсихологът?...И затова се възхищавам на Вазов, защото той познава и обича българина, с всичките му слабости, дори достойните за презрение – но в неговите произведения българинът звучи…предизвикателно. Даже и в моменти на колебание, предателство, тънки сметки. Като широка неразорана и незасята нива, която чака своите добри стопани. Защото оцеляването също е качество – макар и, на пръв поглед – незначително, но животът е нещо свещено. Всъщност българинът може и да не е усвоил докрай постулатите на християнството, но сърцето му е изпълнено с обич, с милосърдие. Той като че ли най-добре е разбрал сакралната духовна връзка между отеца, и сина. Може би обстоятелствата го принуждават да скътва дълбоко в себе си кълновете на онази универсална философия на човечността и простотата, която ранните християни са слушали в омая от своя божи наместник. Но нима има нещо по-важно от живота, от това, да работиш усилно и да се радваш на плодовете на труда си; да събираш вечер семейството и приятелите си на трапезата и да споделяте радости и скръб; да гледаш в унес как сладко спи твоето дете и да чертаеш планове за бъдещето му. Да носиш родината в себе си, където и да се намираш, може би не с показност, но с вътрешната упоритост и достойнство на оцеляващия човек, който има какво да каже на света, стига светът да е готов да го чуе… За разлика от много народи- пораснали, узрели и всесилни, българинът знае, че парите не са цел, а средство и че всеки, който се опитва да го купи и продаде, е използван, но проклет не от него, а от самия живот. Не е нужно да търсим поводи за самочувствие в далечното минало, нито в свирката на локомотива. Просто трябва да даваме уроци по оцеляване. Защото повече от всеки друг разбираме , че красотата на живота е в неговата преходност и същевременно – универсалност; в оная железница, преминаваща като светкавица през сърцето на планината, която дядо Йоцо искрено приветства, живеейки в мита, но несъзнателно творейки факта. За да разбереш нейната упорита и същевременно деликатна сила, с която тя пробожда гръдта на Балкана, не е необходимо зрение, а сърце и божествен разум.

И че животът е всичко.

-----------------------------------------------------------------------

Есето е наградено в тазгодишния национален конкурс за учители творци

------------------------------------------------------------------------------------------

© Цонка Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015