1

Едва когато минаха няколко дни, в които не го виждаха по обектите, колегите на Колето забелязаха, че липсва. Дори и докато работеха заедно, в една и съща кооперация или къща, те не обръщаха внимание на онзи тих и съвестен работник, който задаваше само по два-три въпроса на ден, свързани с работата, която трябваше да се свърши от него, а през останалото време шеташе от апартамент в апартамент, от стая в стая, от стълба на стълба и изпълняваше задълженията си.

Бригадата им се състоеше от петима човека и правеха електрически инсталации по различни обекти из околността. И един вторник четиримата – Юли, Томето, Здравко и Георги – се сетиха, че техният колега Колето не го бяха виждали от няколко работни дни. Попитаха началника им дали няма да идва днес, но и той не знаеше, тъй като не го бе търсил, мислейки си, че е болен или пак се е запилял по неговите по-особени и странни задължения, за които те просто знаеха, но не искаха да разбират подробности. Така началникът, който бе станал такъв по щастливо стечение на обстоятелствата след смъртта на предишния такъв, се видя принуден да звънне на Колето и да провери най-сетне защо не е на работа.

- Ало, Слави се обажда – започна той, след като чу тих женски глас да му отговаря. – Колето там ли е, че от няколко дни вече... – последва пауза, в която Слави опули очи, явно чул нещо неочаквано. – Сериозно ли? О, много съжалявам! Не знаехме и сега научаваме от вас, иначе щяхме да дойдем, съжалявам! Лек ден и на вас!

- К‘во стана? – попита Юли.

- Абе, Колето бил починал бе... Даже и погребението минало, ние нищо не сме разбрали. Ебаси и...

В магазина, където се бяха събрали и откъдето започваше всеки работен ден, всички млъкнаха и забиха погледи някъде в пространството. В този момент запомниха, че имат още един колега. Сякаш вече го забелязваха, вече го виждаха пред себе си и чуваха всяка негова дума да звучи като ехо.


2

Много е трудно да кажеш какво е щастието, мислеше си Колето. Но го има. Ето, неописуемо щастие е да пиеш кафе в пластмасова чашка по време на малката почивка преди обед към десет и следобед към три. Да, аз се почувствах щастлив, докато стоях до преди малко на две тухли четворки, слулшах разговорите и мрънканията на колегите от шефа или от някой капризен клиент и усещах най-пленяващите глътки кафе. То дори не е чисто, а е с мляко и захар. Тях също усетих. Нищо, че покрай нас има само прах, бетон, и десетки метри мостови кабели, висящи по неизмазаните стени. А сухите сандвичи, които ям в абсолютно всяка обедна почивка, са едно от най-вкусните храни, които могат да съществуват. А, да, и сокът от малини. Да видиш стрък малини, в който слънчевите лъчи ровят, за да огреят зрелите червени плодове, обвити в листата, ме кара да желая вечно лято. Не ми трябва море, не ща и плажовете му, нито пък пясъчни му брегове. Вместо това искам да се потя и да набръчкам чело от жегата на лятното слънце и да съм между грижливо подвързаните редове в малиновата си градина. Такъв покой има там...

- Коле, вземи гипсирай кабели в трети апартамент – прекъсна мислите му Юли, който беше бригадирът на групата им.

Колето не каза нищо. Кимна в знак на съгласие и с ентусиазъм взе свободната сгъваема стълба, насочвайки се към трети апартамент.

Така бързо и фино животът ни краде от времето. Губим реалността, губим световете си, погубваме и себе си. И как силно ме е стиснал за гушата, и стиска, проклетникът, не пуска, докато не му дам още и още от времето, от силите, от себе си. Ето, това канче гипс сега го разбърквам, ще започна работа с него и ще разполагам с около шест минути, докато не се втвърди и стане неизползваем. Ако не си достатъчно добър – не ставаш, не те бива и се махаш, защото трябва да се работи качествено. Може да смесиш строителния гипс със сатенен гипс, но няма да държи и при мазилката кабелите ще падат, а майсторите ще псуват по електротехниците. Защото все са ни виновни други, защото някъде във веригата се е получило слабо звено или просто ни е заложено така.

Докато гипсираше, до Колето достигнаха гласовете на други хора от съседния апартамент, от където се качваше и сваляше всичко необходимо за външната изолация на сградата.

- Не мога повече така, не издържам. Снощи пак легнах късно, всичко ме болеше и не успях да се наспя, не мога повече – говореше някакво момче.

- Еми така е, няма нищо. То остана още малко – отговори мъж, чийто глас подсказваше, че е по-възрастен.

Щом слезе от стълбата и тръгна да налива вода, Колето погледна към собствениците на гласовете, който бе чул. Това бяха цигани – единият по-млад, а другият – негов чичо, разбра от разговора им Колето.

- Коле, почни да слагаш конзоли, докато дръпне гипса и след това сваляй пирони, че ни трябват за горния обект при хотела – каза пак Юли, който бе хванал ролетка в ръка и разчертаваше контактите.

Цял живот чакаме нещо. То това е и животът – едно постоянно чакане. Чакаме да хване гипсът, чакаме да дойде обедната почивка, чакаме да свърши седмицата, чакаме да ни пристигне поръчаната книга в библиотеката, чакаме любовта, ваканцията, смъртта. А когато дойдат... нищо.

 

3

- Коле, внимавай да не паднеш! – провикна се майка му от пътеката.

- Няма, хванал съм се здраво, спокойно.

Беше следобедът на един октомври преди много години, когато Колето бе още малък и не живееше с жена си, а със семейството си. Той се бе покатерил на голямата ябълка в двора и пълнеше вълнената торба на рамото си с плодове от най-високите клони. Ябълките бяха зачервени от единия край, където слънцето ги бе напоявало със светлината и топлината си. Този следобед то светеше в очите му между листата, сякаш да му напомни, че скоро няма да го има, защото идва зимата. И Колето откликваше на призива. Провираше се между листа и клони, за да стигне до по-свободно пространство в короната, от което да хвърли една набръчкана усмивка за поздрав на залеза, а щом той свършваше, брането също приключваше.

- Утре иди с брат си, чу ли! – каза му пак тя, докато простираше.

- Защо, къде ще ходи той?

- Ще ходи да вземе коренчета от малини в града.

- За какво са ни, къде ще ги сложим пък сега тия малини? – възнегодува Колето.

- В дворчето на плевнята при реката. Утре като се върнете, направо отиваме да ги набучим.


4

Етажите на кооперацията затихнаха. Чуваха се само отделни звуци от изтупване на дрехите от прахта и слизане на работници по стълбите. Бе дошла едночасовата обедна почивка, която щеше да преполови работния ден и да даде сили за довършване на остатъка от него. Когато излезе отвън, Колето видя, че на платната от куфража се бяха излегнали три циганчета, които бяха решили първо да починат, а тогава да обядват. Те бяха от групата, която правеше вътрешните мазилки. Колето бе забелязал стаите, през които вече бяха минали. Техните стени бяха гладки и равни, готови да поемат боята върху себе си и да удовлетворят нечий капризен богаташки поглед.

Някой някога тук ще живее. Навярно пак ще прилича на онзи стар мустакат руснак от съседното жилище, който все се оплаква, че включваме удължителя в техния контакт и все ни го изключва, повтаряйки, че трябва да използваме този отвън. Та той дори не осъзнава, че токът пак си се плаща от хората в техния вход. Някой някога тук ще сложи Рембранд на стената. Може пък и Златю Бояджиев, но едва ли, хората, които живеят тук, винаги залагат на нещо модерно и комресиално, така че сигурно ще закачат плакат на певица, вместо картина. Някой някога тук ще включи зарядното за смартфона си точно в онзи контакт, за който трябваше да дупча с голямата машина в бетона и да изрязвам арматурата, за да сложа конзолата. И навярно никой никога тук няма да се замисли за тези циганчета, останали без сили още до обяд, за онзи общ работник, който днес беше причислен към водопроводчиците и къртеше навсякъде, за да минават тръбите, от което косата му бе побеляла, а целите му дрехи бяха пълни с прах. Но лицето му бе толкова спокойно. Сякаш не беше тук, мислите му бяха другаде. Сигурно затова и не говореше много. Един единствен път го чух да пита само къде му е чукът и след като го намери, продължи да прави трасета за водопровода. Или пък чукът беше неговия източник на енергия и спокойствие, издигаше го над нещата. Не... Бъдещите притежатели на тези апартаменти няма да помислят за хората, дали толкова много от себе си, за да съградят нещо, за да изкарат прехраната си, защото те едва ли ще получават мижавия надник на който и да е, участвал в строежа. А може би гледам прекалено идеалистично на нещата, може би искам прекалено много от хората за хората? Дали ако си помислят и им отдадат някаква почит, аз ще бъде удовлетворен?

 

5

Колето беше вглъбен в себе си постоянно. Колегите му знаеха, че се занимава и с неща, свързани с литературата, но така и не помнеха какво точно правеше. Случваше се понякога да го попитат дали пак е чел до късно, но това бе просто една от онези постоянни фрази, които присъстваха в разговорите между тях.

- Снощи четох една книга, в която пожарникарите вместо да гасят пожари, ги подпалват. А книгите са... – точно в този момент телефонът на Юли звънна и прекъсна разказа на Колето, който колегите му така или иначе не отразиха особено.

Беше звъннал шефът, за да им каже двама от тях да идат в еди-кой си хотел, защото имало проблем с две лампи и луничките в банята. След това обаждане започнаха редовните оплаквания от ръководството, редовните заучени реплики и недоволстване.

А нима те не биха изгорили книга, ако това им беше работата? Защо ли си мислех, че може би този път ги интересува прочетената книга... Та те са толкова далеч от литературата, вкопали са се в живота. Не, не, по скоро той ги е усукал и те не могат да помръднат на метър от земята, не могат да пуснат съзнанието си из дебрите на въображението. Аз мога, но какъв е смисълът всъщност? Хем усещам, че това е правилно, че наистина правя нещо по този начин и така трябва, хем ги виждам и тях – живеещи със семействата си, с работата си и всичко е ясно, няма чудене за едни или други проблеми в душата на хората, за живота, прородата и прочие. И толкоз. Ами ако ей сега времето изтича някъде в небитието, тегли се чертата и се правят сметките за всеки. Какво ще остане от тях? Ами от мен? Аз... кой съм аз всъщност?

Докато обядваха и Колето бе потънал в себе си, до тях се приближи улично куче, което махаше с опашка и го гледаше с поглед, който да му подскаже без думи, че е гладно. Над черните му очи дори веждите бяха присвити по начин, даващ вид на молещ се клошар. Колето се поколеба малко, след което откъсна парче от сандвича си и му го подхвърли леко встрани. Без колебание, песът излапа парчето питка и застана пред Колето преблизвайки се и в готовност за следващата милостиня. Вместо това обаче, Здравко вдигна шишето си с безалкохолно и отблизо го засили с все сила към нищо не подозиращото животно. То изскимтя и побягна със свита опашка.

- Е, не беше нужно да го удряш – обади се Колето.

- Ще му еба майката уруспийска! Какво ми се мотае тука от одеве?! Търси майка си ли тука?! – каза Здравко, докато взимаше от земята безалкохолното си.

Останалите на казаха нищо. След малко отново се върнаха към обичайните разговори, свързани с работата и управата.


6

Сградата ехтеше от всякакви звуци. По горните етажи общи работници сваляха куфраж, на най-долните се чуваше машината, която качваше мазилката до терасите, а някъде по средата Здравко къртеше в бетона дупки за конзолите и кутиите и псуваше заканително. Никой не говореше, никой не стоеше на едно място в цялата сграда. Всеки знаеше задълженията си и се стараеше да ги изпълнява. Имаше и такива, които имитираха работа, опитвайки се да пробутат още някоя минута от работния ден. В помещението, отредено за гараж на приземния етаж, вятърът раздухваше дрехите и празните чанти от обяда на работниците. Постепенно слънцето се скри напълно и из коридорите и стаите започна да става течение, заради липсата на дограма по прозорците. Някои започнаха да слагат дебелите си якета и шапки на главите, други, които не се бяха подготвили, се свиваха от студа, като само от време на време избърсваха течащите си носове.

- Коле, иди изключи макарата от горния етаж – провикна се в шумотевицата Юли.

Колето не сметна за нужно да казва нещо и тръгна да изпълнява поръчаното. Щом стигна до стаята с разклонителя, където беше включена тяхната макара, той видя през прозореца, че един от работниците е застанал накрая на скелето в опит да изреже част от стереопорната изолация на фасадата. Щом дръпна щепсела и отново погледна към този работник, Колето го видя да изпуска малкото трионче и да залита извън скелето. Работникът се изви назад и увисна само на едната си ръка, хваната за металната тръба на скелето. Колето се втурна към него. Протягайки се, той го сграбчи за работното яке и го издърпа към дъските. Щом стъпи на тях, слисаният работник веднага приклекна и като се подпираше на ръце, пропълзя до стаята вътре.

- Леле, брат, спаси ме! Леле, леле, леле, как щях да се изтърся и да си ида за едното нищо! Ей, жив и здрав да си,

Господ здраве да ти дава! – застанал на колене, вече съвзелият се работник стискаше ръката на изправения до него спасител.

Колето не му отвърна с нищо. Усмихна му се, потупа го по рамото и тръгна, сякаш нищо не се бе случило.


7

- Как е умрял, каза ли? – наруши мълчанието в магазина Гошето.

- Бил паднал от ябълката...

---------------------------------------------------------------------------------------

Творбата е отличена с първа награда в конкурса "Когато мама или/и тате ги няма...", Димитровград'2016

---------------------------------------------------------------------------------------

© Мехмед Атипов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016

   
© E-LIT.INFO