030121Ноемврийска сутрин е. Вероятно вие, които сега четете този текст, бяхте с мен, без да го знаете . Кафето ни е чакало - вас и мен. Отпивали сме го поотделно, но почти едновременно. Интернет мрежата , зад която вие стоите, ме чака и търпеливо свети чрез екрана на компютъра .Живи сме. Сенките на милионите, които в този момент се борят за живота се спотайват зад монитора и аз ги усещам. Със сигурност и вие. Ще прочетем след малко новините за всичките наши и техни страхове, които бързо и страховито растат върху планетата. Сама съм и не съм.

Самотата е колкото личен проблем, толкова и неличен. Другите , всъщност , са повечето време вътре в умовете ни. На всички ни се е струвало , че до нас физически стои някой , но ние мислено не сме там , а другаде и с някой друг .Да не се замеряме с онези думи на Сартър. Да осъзнаем чуждото присъствие в нас , да го приемем. Да благодарим на самотата и да поплачем за нея. Защо ли от векове поетите плачат за нея. Какво толкова.

Струва ми се, че книгата ми ”Самотата , която уж я няма”, писана повече от десет години, кръжи покрай тази идея . Ще се съгласите ли с мен или не, аз няма никого от вас да изтрия от мислите си . От една страна , защото не мога( изглежда , че така е устроен човешкият мозък), от друга -защото не искам . Всички сте там -познатите и непознатите, приятелите и враговете, живите и мъртвите.

 

-----------------------------------------------------------------------

© Мариета Пигелер
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023

   
© E-LIT.INFO