Към 1919 г. Димитър Благоев е всепризнат лидер на тесните социалисти, главен редактор на списание „Ново време“ (1897 – 1923), депутат в 17-о ОНС.

Той е удовлетворен , че неговите предсказания за настоящето и бъдещето в света се сбъдват.

България преживява катастрофа, влизайки във войната на 1 октомври 1915 г. на страната на Централните сили, и на 27 ноември 1919 г. ще изпие в Париж до дъно горчивата чаша на погрома и унижението, а мечтата му световната война да се превърне в битка срещу империалистическата буржоазия също е факт.

В Русия от 25 октомври 1917 г. управляват болшевиките на Ленин, влизайки в кървав конфликт с обществото за налагането на новия земен рай. Гражданската война ще вземе милиони жертви и ще приключи на 25 октомври 1922 г.с победа на комунистическата власт.

Има основание за гордост у Дядото – та нали той, 34 години по-рано, създава първата социалдемократическа клетка в Петербург, наречена „Групата на Благоев“.

Не случайно при откриването на 22 конгрес на БРСДП на 25 май 1919 г.заявява с апломб: „Другари и другарки! Сбъднаха се нашите предсказания, че войната ще завърши със социалната революция. Да, избухна великата социална революция в Русия. Войната се свърши с началото на великата болшевишка революция, която тържествено върви към комунизма. Тя коствува скъпи жертви на руския пролетариат. Дойде революцията и в Германия, дето нашите другари, спартакистите, се сражават за нейната велика победа!“

А също е много симптоматично, че именно той е избран за почетен член на Петроградския съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати, за чиято чест отговаря с прочувствено писмо от 21 януари 1923 г.

В България обаче предстоят важни и съдбоносни събития, в които дейно участие ще вземе и партийният ветеран Димитър Благоев.

Създадената от него на 20 юли 1891 на Бузлуджа Социалдемократическа партия, нарекла се след 12 години на 6 юли 1903 г. Партия на тесните социалисти, решава да скъса пъпната си връв с компрометирания Втори социалистически интернационал.

На 25 – 27 май 1919 г. в София се провежда 22 конгрес на БРСДП (т.с.), който се превръща в 1 конгрес на БКП (т.с.), а самата партия става член-основател на Комунистическия интернационал.

Отчетният доклад на ЦК пред Конгреса изнася Благоев. Той е публикуван в отделна брошура през 1919 г., но е полезно да се припомни финалът му: „Централният комитет е убеден, че партията ще продължава да работи с още по-голяма енергия и с пълна вяра в тържеството на нейното дело, в тържеството на комунистическата революция.

Да живее комунистическият интернационал!

Да живее комунистическата революция!“

По негова инициатива към новото наименование на партията БКП се добавя в скоби т.с.

Този парадокс не прави впечатление на делегатите, но за Дядото ходът е важен – така той подчертава приемствеността, но и връзката на комунистическата партия с „тесняческото горнило“, ако използваме крилатата фраза на Георги Димитров. Дали пък в главата на Благоев не възниква някакъв опит за новаторски подход към тълкуванието на Марксизма-Ленинизма, чрез който той да примири неговия социализъм и комунизма?

Новият състав на ЦК е показателен – в него откриваме имената на най-изпитаните функционери като Георги Кирков, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Луканов и Никола Пенев. На челно място е избран и Димитър Благоев.

На Втория конгрес – 31 май – 2 юни 1920 г. остава в състава на ЦК. Приема безкритично проявите на налагания усърдно култ към него като вожд и учител на българския народ – отваряме популярния „Работнически вестник“ и в уводната статия „Майската манифестация в София“ от 3 май 1920 г. четем: „От балкона на Народния дом основателят на Комунистическата партия и учител на българския пролетариат по революционен комунизъм др. Димитър Благоев държа една бурна, пропита с младежки ентусиазъм реч, в която посочи революционното значение на Първи май днес и неговото значение на истински всенароден празник в комунистическото общество“.

Това не е последният триумф на папата на българските комунисти – тесни социалисти, той е избран за депутат в 18-о ОНС на проведените на 17 август 1919 г. избори, остава такъв и на изборите на 28 март 1920, а на най-оспорваните и фалшифицирани от земеделците избори на 22 април 1923 г. е отново народен представител от София, заедно с Георги Димитров (фактът е отбелязан във вестник „Зора“ – „Притурка на вестник „Зора“, 23 април 1923 г., стр. 1), като изнася доклад по аграрния въпрос на II конгрес на БКП на 8 май 1921 г. и открива и закрива и IV конгрес на БКП – 4 – 7 юни 1922 г.

Като народен представител до 22 септември 1923 г. той се запомня основно с речта си на 8 ноември 1919 г., когато се обсъжда Ньойският договор: „Само по пътя на болшевизма ние ще имаме обединение, ще имаме в Балканския полуостров условия за траен мир, ще имаме съветска балканска федерация, в която всички народи според своите наклонности, според своите национални тежнения, ще отидат да се обединят в тази съветска република“, но и при отразяване дебатите около палежа на Народния дом на 24 май 1921 г.: „По случай станалото на 24 май нашата парламентарна група внесе в Народното събрание интерпелация. По предложение на министър-председателя Стамболийски интерпелацията се постави на дневен ред на 9 юни. Разискванията по нея заеха цялото заседание от 4 часа след обед до 12 часа през нощта.От страна на парламентарната група на Комунистическата партия обстойно разви интерпелацията др. Христо Кабакчиев, който прикова към позорния стълб всички буржоазни котерии без изключение.“ („24 – ти май в Народното събрание“, Благоев, Съчинения, том 19, 1963, стр.174).

Влизаме в един лабиринт на въпроси без лесни отговори и догадки, които обаче няма как да подминем. Как е възможно лидерът на една партия, а според Никола Г. Алтънков в неговата „История на БКП 1919 – 1989“ (2018), стр.41, той е такъв до смъртта си на 7 май 1924 г. не държи здраво кормилото на партийното управление?

Вероятно боледува, съгласен съм. Но дали тази прословута астма го е мъчела толкова много, че не е можел да бъде активен? И то точно тогава, когато любимата му партия се е хванала за гушата с БЗНС в битка за влияние, авторитет и власт?

Когато останалите лидери на БКП съвсем сериозно се замислят за насилствено вземане на властта и въоръжаване на своите членове и симпатизанти?

Знаем от партийната митология, че през 1922 г. болният Благоев диктува на своята дъщеря Стела прословутите си „Кратки бележки из моя живот“, които пише „по настояване на другарите ми от ЦК на БКП (тесни социалисти) и руските другари от Руската комунистическа партия (болшевики)“ и чийто предговор приключва на 13 април 1923 г. Това са семпли и стройно поднесени мемоари, в които Дядото разказва за детството и младостта си, за ученическите си години, за срещите и разговорите с обаятелния си учител Петко Славейков, за учението си в Русия и завръщането след това в България, за създаването на любимата му партия и признанието на Плеханов през 1910 г.: „Е, другарю Благоев, нашата победи!“, за това, че революцията в Русия е възможна само като работническа революция…

Всъщност това е неговият последен труд, който успява да довърши приживе и който оформя корпуса му от класически творби, включващ още „Нашите апостоли“ (1886), „Христо Ботев“ (1887), „Що е социализъм и има ли той почва у нас? (1891), „Обществено-литературни въпроси“ (1901), „България преди Освобождението“ (1906), „Принос към историята на социализма в България“ (1906), неговият opus magnum, „Към марксизма!“ (1911), „Пълен руско-български речник“ (1914), съвместно с Георги Миндов, „Балканската война и социалдемокрацията“ (1915), брошура, в която е отпечатана речта му пред парламента на 25 април 1914 г. относно анкетата за виновниците за националната ни катастрофа, „Из историята на руската революция“ (1918), „Книжка за малограмотните. Какво казват за тесните социалисти“ (1919), както и „Гладът в Съветска Русия“ (1922). Не мога да допусна, че се е изолирал от обществено-политическия живот, че не го е следял. Дори е имал време за равносметка, личаща от писмото му до неговия бивш стар боен другар Константин Бозвелиев от 1919 г., в което му се извинява за партийното разцепление – на тесни и широки социалисти, на русенския Х конгрес от 6 юли 1903 г.

А за Празника на труда написва известния си опус „Първи май“, в който посочва: „Събитията, които се развиват днес навсякъде, но особено в Германия, все повече тласкат масите наляво, към Комунистическата партия“, при което при една победа на комунистическата революция в Европа: “Тогава ние по-другояче ще празнуваме Първи май, отколкото днес. Тогава той ще бъде наистина народен празник, както днес той е в Съветска Русия.“ („Работнически вестник“, 1 май 1923 г., стр. 2).

Не е бил и съвсем изоставен от другарите си. Та нали те за 25-годишната му обществена дейност през 1911 г. тайно му купуват за кабинета на „Лъвов мост“ МАСТИЛНИЦА, ПИСАЛИЩНА МАСА, КИЛИМ, ВАЗА ЗА ЦВЕТЯ, КРЕСЛО. А КОГАТО МУ КАЗВАТ, ЧЕ ВСИЧКО Е ПО НАСТОЯВАНЕ НА ПАРТИЯТА,ТОЙ СЕ СЪГЛАСЯВА ДА ПОЗИРА И ЗА СКУЛПТУРЕН БЮСТ .

Тук му е мястото да отбележим, че партийните пристрастия на Дядото често го оставят без работа и препитание, че многобройната му фамилия от четири деца, без да броим брата близнак Никола, с когото са родени на един и същи ден – 14 юни 1856 г., е трябвало да разчита на учителската заплата на съпругата му Виктория – Вела, сестра на някогашния просветен министър и регент Георги Живков, че е обичал цигарите, кафето и бирата и често след парламентарни заседания и партийни или редакционни сбирки е отсядал в кафе-ресторанта „Златният елен“, намиращ се на гърба на двореца, най-често в компанията на Георги Кирков, на запазена за него маса.

Дълги години живее под наем, но когато става депутат на 23 март 1914 г. Софийската партийна организация събира пари и купува къща на своя лидер на улица „Дебър“, сега „Лайош Кошут“ №34, като в работния му кабинет дори доставя легло, изработено с любов от група дърводелци!

И какво излиза на практика?

Георги Бакалов критикува вожда през 1905 г.в прочутата си книга „Оръжията на нашите противници“ за котерийна политика, вкл. по отношение на кадрите и книгите, и брошурите, които се печатат, а това неизбежно води и до въпроса за парите, които ще бъдат прибрани след тяхното пласиране, а лидерът на тесните социалисти се оказва партиен храненик, използващ „полицейската борба против идейните свои противници“? Че не е злоупотребявал със средства е ясно, но няма друг случай в нашата нова обществено-политическа история, при който партия да обгрижва така цялостно своя ръководител! Който освен всичко друго грижливо е прибирал парите, които са му се полагали като общински съветник и депутат, като вестникът на Симеон Радев и Никола Генадиев „Воля“ в броя си от 4 февруари 1914 г. прозорливо отбелязва, че социалистите „не щем да ринем боклуците на буржоазните партии“, но „те не се отричат да ринат касите на буржоазните институции“, като самият Благоев чинно прибира изплатените му 1119 лева от участията му в комисии като съветник в Столичния общински съвет през 1913 г.

Защо да се учудвам тогава, че наследниците му Димитров, Червенков и Живков смятаха цяла България за своя бащиния!

Повдигам още един болезнен въпрос. Е ли Благоев шеф на БКП, след като тя става член-основател на Коминтерна? Съзнавал ли е той, че с този ход любимата му партия губи своята самостоятелност и физиономия и след като е секция на Комунистическия интернационал, а това го пише с гордост под главата на „Работнически вестник“, станала такава единствена преди Втория му конгрес, и самият той е само неин символичен управител…

Този въпрос е съдбовно важен, щом стигнем до онова прочуто и легендарно заседание от 5 – 7 август 1923 г., когато се решава да се вдигне въстание за установяване в страната на работническо-селска власт. Знаем, че то се свиква след като Коминтерна сурово порицава БКП за политиката й на неутралитет, предприета от ръководството й, след преврата на 9 юни 1923 г., когато Стамболийски е свален от власт.

Вождът на Коминтерна Григорий Зиновиев е бесен, той праща генералния секретар Васил Коларов на място да „затяга гайките“, като има и реална опасност партията да се лиши от получаваната ежемесечна субсидия от 10 000 долара. Ръководството на БКП в лицето на лидера Благоев и организационният секретар Тодор Луканов следват непричастност при борбата на градската и селската буржоазия след преврата и не желаят авантюра с въоръжено въстание, тъй като БКП е втора по сила парламентарно представена партия с 51 депутата на изборите от 28 март 1920 г. Една необмислена революционна акция би поставила партията извън закона, както и става на 4 април 1924 г., и би я хвърлила в десетилетна изолация.

Ако отворим кн. 23-24 на сп.“Ново време“, излязла на 15 август 1923 г., откриваме статията на Благоев „Политическата криза“, в която Дядото назидателно посочва: „Това е главната историческа поука на селските маси от 9 юни: те се убедиха на дело, от горчив опит, че без борбата на градските работници и без тяхното ръководство те не могат да се борят против буржоазията и че съюзът и единният фронт с пролетариата е жизнена необходимост за тях.“ (Благоев, Съчинения, том 19, 1963, стр. 436).

Размишлявал съм върху едно интересно обстоятелство – ако на 7 август 1923 г. групата на Димитров и Коларов не бе взела връх, каква би била съдбата на БКП по-нататък. На 18 ноември предстоят парламентарни избори. След разгрома през септември комунистите получават осем мандата, но ако я нямаше авантюрата на 22 септември, смело заявявам, че те отново щяха да бъдат втора политическа сила и биха спечелили осемдесет места! Дали пък нямаше да се стигне до предполагаема широка коалиция между Демократическия сговор и БКП?

И защо не – този модел сработва след 9 септември, когато доста видни сговористи и превратаджии стават ОФ министри – Димо Казасов – на пропагандата, премиерът на България се казва Кимон Георгиев – и дори регенти – като Цвятко Бобошевски!

Чел съм сагата на Камен Калчев „Генерална проверка“ (1976). В първата част „Огнено лято“ има покъртителна сцена на срещата на Благоев с Коларов в партийната централа на „Лъвов мост“. Цитирам дословно: „Научавайки за пристигането на Коларов (арестуван във влака на път за Шумен от Варна на 9 юли 1923 г. за незаконно влизане в страната и глобен за това 25 лева, но освободен набързо по настояване на цар Борис III, тъй като е все още народен представител – всъщност Васил Коларов е арестуван и от дружбашките власти при обиколката му в Провадия и Варна на 18 април 1923 г. – б.м.), той беше помолил да го заведат с файтон до Партийния дом, за да се срещне с Коларов.

Изпълниха молбата му, като го изнесоха на кресло до втория етаж, където стана срещата между двамата – толкова бе тежко здравословното състояние на партийния водач!

Коларов разговаря кратко с него, обясни му главните подбуди за спешното си пристигане в България, изложи съображенията на Коминтерна. Дядо Благоев не се противопостави на тия съображения. Пожела успех в работата и си отиде, за да не се върне вече никога в тоя дом“.(стр. 225).

Трогателно, милозливо и ужасно фалшиво!

Болният Благоев е докаран при основния си съперник и съм сигурен, че на 5 август двамата са си разменили много остри реплики и закани. Дядото разбира, че вече не притежава реална власт в партията и е тъжен свидетел на формирания от Коларов, Димитров и Гаврил Генов нов революционен комитет, който запалва на 22 септември 1923 г. пожара на бунта. Дали си е спомнил с горчивина мантрата, която е произнасял за партийното ръководство: „И партийната критика, и новите мнения, които има да изнесат ръководителите пред партията, трябва да го направят по партиен начин, за да бъдат в полза на партията… наш дълг е да смъкваме маските на Тартюфите, византийците и лъжците. Така ще тръгнем на чисто. Ще върнем доверието на народа. И ще започнем да побеждаваме.“

Мерсия Макдермот твърди, че Благоев е арестуван на 11 септември и престоява в килия до 30 септември 1923 г., когато е поставен под домашен арест.

Задържането на Дядото за мен е поетическа измислица, дело на отявлен, левичарски настроен, западен интелигент. Той е бил само под домашен арест.

Знаем как завършва тази авантюра, как въстанието е потушено с много жертви и усилия, като ръководният правителствен център се е намирал в кабинета на транспортния министър-социалист Димо Казасов, същия, с чийто министерски автомобил избягват в Югославия Димитров и Коларов! Тежко ми е да си помисля какво е преживявал в тия дни, седмици и месеци Благоев.

Според Христо Карастоянов в романа „Т като Ташкент“, 2021, стр. 57, при избухване на метежа, на 22 септември 1923 г. вестникари посещават в дома му Благоев и го питат какво мисли за случващото се. Той „прокълна от цялото си огорчено сърце Димитров и Коларов.

-Хем ги предупредих – каза, а те старателно си записаха думите му, - че ще ми съсипят хубавата партия, а те скопосаха тая варварска авантюра.“

Мисля си, че е чел с тъга и болка прословутото „Отворено писмо до работниците и селяните в България“ от 27 октомври 1923 г., публикувано в бр. 1, стр. 1 на излезлия във Виена „Работнически вестник“ с автори Димитров и Коларов. Бил е в компанията на въоръжен полицай, който е пазел пред дома му по решение на вътрешния министър ген. Русев.

Мнимият домашен арест приключва бързо след започнал дебат в обществото и преди очаквания шумен скандал. Благоев е прекарвал все повече време в самота и изолация. Вече не е можел да разчита и на помощта на съпругата си Вела, отишла си ненавършила 63 години на 21 юли 1921 г, както и на сина си Димитър, загинал в края на Първата световна война.

Делото на неговия живот – Партията на тесните социалисти, свързаните с нея структури и организации, издания, членска маса – всичко е разпиляно и унищожено с един замах след септемврийската авантюра.

Истината е, че в набързо формирания октомврийски състав на ЦК на БКП от 1923 г. Благоев отсъства, а на 4 април 1924 г. БКП е забранена по ЗЗД.

Има любопитна, но непотвърдена напълно информация, че Благоев дискретно е подкрепял усилията на дисидента комунист и депутат Никола Сакаров, заедно с Иван Клинчаров, Сидер Тодоров и Стефан Манов, които се разграничават от септемврийската авантюра на БКП, а Сакаров, създал вече Трудовата партия и все още надяващ се на партийната субсидия от Москва, след като е дезавуиран, обявява „присъединяването на групата му към Комунистическия работнически интернационал, в опозиция на Московския комунистически интернационал“. (Никола Г. Алтънков, стр. 231 - 232).

В края на своя изпълнен с драматични перипетии живот тежкоболният Благоев се захваща с последната си важна задача –на 28 март 1924 г. диктува Обяснение от БКП до Върховния касационен съд, с което се противопоставя на забраната на БКП, която все още има в парламента свои депутати. В него остро критикува правителството, обвинявайки го, че се страхува от легална борба, тъй като в нея комунистите се избират законно. Вместо това то убива и осакатява хиляди невинни хора, чието единствено престъпление е недоверието към узурпаторите на властта и желанието им за законност.

Обяснението завършва с тъжната, но вярна констатация: „Искат от вас, господа съдии, да обявите Българската комунистическа партия за нелегална тези, които като буря разнебитиха целия обществен и политически живот, унищожиха партията на селяните, искат унищожаване на партията на работниците, разнебитиха старите политически партии и с камшик, терор и беззакония, управляват страната.“

Последното му усилие остава напразно – на 4 април БКП е поставена извън закона. Остава съвсем малко до фаталния край на 7 май 1924 година…

Около забраната на БКП има интересни публикации в тогавашната преса.

Позволих си да надникна във вестник „Народ“, органът на „братовчедите“ социалдемократи, по това време коалиционен партньор на управляващите сговористи. На 2 януари 1924 г. на стр. 2 е публикуван проекта на ЗЗД, приет от парламента два дни по-късно. В него най-тежката присъда е 15 години строг тъмничен затвор. Няма смъртно наказание, но се предвиждат разтуряне на организации, конфискации и глоби.

Възраженията на социалдемократите са в три направления:

1. Законът трябва да преследва действия, а не идеи.
2. Не може да се преследва политическа дейност.
3. Не може да се налага наказване на идеи, дори те да предвиждат насилствени действия за завземане на властта.

Тезите са в противовес на исканията на Национал-либералната партия, която държи да се преследват призивите за смяната на държавната система, тоест монархията и свързаните с тях републикански идеи.

От името на БРСДП (о) изказване в парламента прави депутатът Крум Славов, публикувано изцяло в брой 3, 4 януари 1924, на вестник „Народ“.

На 3 януари 1924 г., стр. 1, излиза симптоматичната статия на Асен Цанков – братът на премиера Александър Цанков – „Разтурянето на комунистическата партия“.

Присъдата към дейността на БКП е безпощадно ясна: „Една партия, която може така безсмислено да пожертва живота на хиляди свои последователи, която може до такава степен да изпадне в ръцете на безотговорни водители, че им позволи да си играят със съдбините на масата и заради нещастните опити да я излагат на неизмерими нещастия, такава партия няма право на съществуване, нейното дело е едно безумно злодеяние. Катастрофата на комунизма в България не настъпва сега, тя се извърши още в септемврийските дни.“

С унищожителен сарказъм се следят и действията на групата на Сакаров: „Д-р Никола Сакаров, обкръжен от една група кариеристи из средата на Комунистическата партия се мъчи днес след разпущането на старото котило или наред с неговото ядро, което ще остане тайно да съществува като бунтовническа организация, да образува под името Трудова партия една преходна формация, която ще си запази своите родствени връзки със старата идеология, но ще се мъчи да се самоограничи в действията си и по пътя на легалната борба да изтръгне възможните подобрения за работничеството върху почвата на съвременния строй.“

Димитър Благоев доживява разцеплението на БКП. Водачите на септемврийския бунт са в Москва и Виена, а останалите депутати в парламента се изпокарват и се разграничават от налаганата екстремистко-революционна линия.

Как да продължи да живее и се бори? В какво да вярва?

На 7 май 1924 г.в 4 часа сутринта Благоев умира.

Накратко споменавам за самото погребение и как е приета вестта за неговата кончина в обществото.

Вестник „Мир“ от 12 май 1924 г. излиза със статия на 1 стр. “Дядо Благоев“. В нея се посочва: „Добрината му никой не оспорва. Но не за нея може да става реч пред пресния гроб на Благоева.

Даже за противниците си Благоев се представлява като силен характер.

Силата на неговия характер схващат в дълбоките му социалистически убеждения и в неизменното служене на социалистическите идеи“, ако „да беше фанатичен, даже заслепен привърженик на социалистическото учение. Но не и повече“.

Много са лаконични вестниците „Зора“ и „Демократически сговор“.

Флагманът на родната преса отбелязва на стр. 1 на 9 май 1924 г.: „Вчера, в четири часа, починал в дома си Димитър Благоев, социалист, издател на списание „Ново време“.

Бил против септемврийското безумие на Коларов и Димитров.

Погребението ще се извърши в края на седмицата“.

Официозът „Демократически сговор“ в бележката „Погребението на Д. Благоев“ от 12 май 1924 г, стр. 2 отбелязва: „Погребението мина без всякакви инциденти. На гроба говориха Никола Милев от софийското работничество, Никола Габровски – представител на провинциалните делегати, комунистическият народен представител Харалампи Стоянов.“

Вестник „Мир“ на 12 май 1924 г., стр. 2 уточнява: „Бяха положени 70 венеца.

На гробищата говориха Жеко Димитров (секретарят на Общия работнически синдикален съюз – б.м.), Георги Попов, Никола Габровски, госпожа Анева, Димо х.Димов. Георги Попов прочете прощално писмо от някакъв си Централен комитет на Комунистическата партия. Очакваните и алармирани депутати от чужбина не дойдоха.“

„Зора“, в броя си от 12 май 1924 г. в хрониката на стр. 4 допълва: „Тялото на покойния ще бъде поставено в червен ковчег със символите на Комунистическата партия сърп и чук.“ И още нещо крайно любопитно, след като разбираме кои са в Комитета по уреждане на погребението – Стела и Владимир Благоеви: „Опелото на покойния ще е в гробищната църква“(!)

Уточнявам друга подробност – за погребението на Благоев, разрешено официално от властта да е легално комунистическо мероприятие, за кратко от затвора са освободени Христо Кабакчиев, Антон Иванов и Никола Пенев, а самият ковчег се носи от двете страни съответно от Вълко Червенков и Никола Гешев, бъдещият полицейски ас.

И това ако не е знаменателна символика!

Най-проникновено и смислено за фигурата и делото на Димитър Благоев пише другият социалистически патриарх Янко Сакъзов.

На същият този 12 май 1924 г. на 1-2 стр.на вестник „Народ“ той публикува прекрасния си мемоарно-оценъчен текст „Димитър Благоев“.

Според Сакъзов: „Името на Димитър Благоев е свързано с близо четиридесет години обществено-политически живот в България и с цялото зараждане и разширение и обществено проявление на българското социалистическо и работническо движение. Рядко живот на българин в новото време е бил тъй богат и тъй погълнат от задачите на съвременността, както този, който ще се завърши току-що днес пред нас.“

И още: „Разрастването и влиянието на социализма докара естествени разногласия в средата на неговите последователи. Те се появиха по въпросите на селската агитация, на малоимотните в градове и села, по въпросите с допирните точки с други обществени слоеве, по въпросите на дребните придобития и реформите и други такива въпроси, които българският назаднал и слабо развит капиталистически живот изваждаше на всяка крачка. При едно силно и здраво работническо движение тези проблеми можеха да намерят своето постепенно решение в границите на една организация, но духът на изключителност и книжност, които някои нови пришълци вкараха в Социалистическата Партия, засилиха у Димитър Благоев една по-рано проявявана от него склонност да предава по-голямо значение на еднаквото словесно вероизтълкуване, отколкото на отразяващата живота естествена нюансираност в средата на една голяма, бореща се обществена класа.

Невъзможността да се примирят тези две естествени среди на едно социално движение, неговата разнообразна свързаност в живота с неговата теоретична относителност, дадоха на българското работническо и социалистическо движение печалния резултат на разцеплението, което запълни цели две десетки години от живота и деятелността на Димитър Благоев“.

Сакъзов свидетелства: „Двадесет и две години ожесточени и често дребнави борби бяха успели значително да ни разделят и охладят един към друг, но към стария и предания на едно велико дело другар, аз, по-младият, запазих винаги и явно, и вътрешно, една обич, която нищо не можеше да наруши. Още в 1878 г. съдбата ни доближи на една и съща ученическа скамейка в Одеса, в 1885 г. жаждата за една и съща обществена деятелност (сп.“Съвременний показател“) ни сбра в София, в 1886 – 1887 г. Благоев прекара една година учителска и обществена дейност, заедно с мен в Шумен, в 1891 г. издаваното от мен списание “Ден“ и започването на социалистическата организация в България ни събра заедно в Шумен, гдето десет месеца ние двамата, изпратили жените си по учителстване, при старческите грижи на моята майка, работихме над уясняването характера и формите на българското социалистическо движение.И след това тридесет и две години наред телесният и духовен образ на Димитър Благоев ми е останал въпреки всичко, винаги скъп и мил , както в младините.

По една случайност съгласието за изявеното от мен желание да се видя приживе с Дядото не е могло да ми бъде съобщено и когато онзи ден аз отидох да се простя с него и сложих пред нозете му букет от червени цветя, неговото спокойно лице дишаше същата кроткост, какъвто го зная аз, какъвто го знаят всички.

Един живот прекаран всецяло в служба на едно велико дело. Поклон на този скъп и велик подвиг.“

Не мога да подмина краткия некролог „Благоев“, който написва Гео Милев за кн. 5 на списание „Пламък“ от 1924 г., излязла на 25 май , стр. 153: „Дядо Благоев остави работата си недовършена. Но когато десетки хиляди хора, представляващи поробения труд, изведнъж паднат на колене до открития гроб, внезапно обзети от спонтанно благоговение и смело възхищение от величието на делото му, това означава, че неговото дело, ДЕЛОТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО, не е умряло и няма да умре, докато живите са живи и вярата е жива в сърцата им.

Той умря. Но ще възкръсне. Той трябва да възкръсне.“

Вкарвам за разнообразие и малко словесен аерозол от Мерсия Макдермот.

Според нея в биографията на Дядото „Ален мак самотен“ (2014) в деня, в който умира, Благоев е искал да отиде на заседание на ЦК – независимо, че е болен и не е в неговия последен състав, балсамираното (!) му тяло лежи в леглото на дома му, с куп червени лалета на гърдите, на 8 май синът му Владимир го изнася тайно от стаята и с кола го транспортира до Работническия театър в Ючбунар, също нелегално нает предварително.

Властите научават за измамата и настояват трупа да се върне в дома на покойния, но като виждат колко хора идват за прощаване „те разумно изоставят идеята“.

Следва величественото шествие и поклонение, на което според Макдермот присъстват 200 000 души, колкото е населението на столицата тогава.

Хората не са били малко, вероятно са десетки хиляди и тук ще се съглася и с Гео Милев, и с показаното от Людмил Стайков във филма „Допълнение към ЗЗД“ (1976), но е просто невъзможно цифрата 200 000 да е коректна.

Изкушавам се все пак да използвам един по-голям и добре пласиран цитат: „Ораторите, които говорят на гроба са старият му приятел и другар Никола Габровски (от името на работниците и селяните от провинцията) и Димо Хаджидимов (от името на левите македонски емигранти). Ковчегът е спуснат в гроба и работническият хор пее Революционния траурен марш, който уверява поразеното от скръб коленичило множество, че въпреки всички жертви „ще дойде денят, когато силните хора ще бъдат всемогъщи и свободни.“ После, в последния момент, се случва нещо почти невероятно: тежките облаци, които висят над града, съвпадащи с настроението на хората, изведнъж се разделят и като знак от небето един слънчев лъч осветява ковчега, миг преди да изчезне от погледите.

Ядосана и раздразнена от поведението на тълпата, която едновременно е напълно дисциплинирана и едновременно извън контрола й, полицията иска веднага да изчисти гробището, но опечалените отказват да се разпръснат и всички те стоят наоколо, докато гробът е зарит и изравнен, отрупан с повече от седемдесет венци и безброй цветя и лозунги. Тогава и само тогава те напускат по същия тих, подреден начин, по който са дошли.“

Няма спор – Мерсия Макдермот е умел версификатор и майстор на ефектния спектакъл. На мен ми допада края на нейната сага за Благоев.

Защо пък с цитираните вече прочувствени редове не приключа и своя очерк, посветен на последните 5 години от живота и 100 години от смъртта на Димитър Благоев – Дядото.

В него юбилейният повод е претекст да представя един лидер, издиган често в миналото в култ и обожествяван, като човек със своите качества и слабости, в естествената му среда, без идеологически щампи и пропагандни клишета…

------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024