- Детайли
- Написана от :Мая Кугева
- Категория: Публикации
Успокой мъчителното безпокойство
в синята прозрачност на мечтите.
Не напомняй за отдадената нежност,
за полета на нощните ти длани.
В отекналите стъпки по паважа
се стича лунната позлата
и изпълва цялото пространство…
- Детайли
- Написана от Деница Бакърджиева
- Категория: Публикации
Деница Бакърджиева за себе си:
Казвам се Деница Петрова Бакърджиева. Родена съм на 03.07.1994 г. в град Троян. Със семейството ми живеехме в град Априлци до 2005 г., след това се преместихме в Троян. Там завърших гимназия. Сега съм трети курс студентка българска филология в Софийския университет. Наскоро започнах и втора специалност – чешки език.
- Детайли
- Написана от Дачо Господинов
- Категория: Публикации
Тъжни есенни листа, които
след последния си танц със вятъра
примирено се свиват
върху плочките.
- Детайли
- Написана от Деян Енев
- Категория: Публикации
Свещеникът
На писателя Илко Минев – с благодарност за тази история
Старецът умираше. Уж се беше поуспокоил, но в гърдите му пак започна да хъхри. Кожата на лицето му приличаше на хартия, залепена върху дърво. И на бялото лице някак страшно стоеше полуотворената, като виолетова дупка, уста. Бабата разбра – дядото й умираше. Тя отново излезе на пътя. И се помоли от вдън изсъхналата си, увита в черната жилетка, пазва: „Богородичке, помогни!”
- Детайли
- Написана от Dacho Gospodinov
- Категория: Публикации
ОТКЪС ОТ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ НА „ДЕВЕТИМАТА НЕПОЗНАТИ”
...Лейла беше имала всякакви Болни. Беше работила и като лекар в различни точки на планетата.
Срещна Гюлбахар в Измир.
Жената беше много тревожна.Когато дойде при нея изглеждаше отпаднала и апатична.
Разказа й, че близо месец вече всяка нощ сънувала един и същ сън...щом се унеса, веднага се появява все едно и също – жена в бяло с малко дете на ръце;жената в съня ми гали детето по главичката, после се обръща с лице към мен;аз виждам тъжните й очи съвсем отблизо;огромни черни тъжни очи;но онова, което ме поразява не са очите, нито сълзите й, а големия златен кръст, който блести на гърдите й...
...и какво точно те поразява, Гюлбахар...
...не зная, докторке;аз уважавам хората не заради вярата им, а заради онова, което са като човеци...
...тогава пак ще попитам – какво точно те поразява в този сън, Гюлбахар...
Жената се разплака.Каза й, че има дъщеря на 7 години. Родила я трудно. Лекарите я предупредили да я гледа добре, защото повече деца Гюлбахар не можела да има. И тя бдяла над нея, не давала косъм да падне отгоре й. Детето обсебило целия й живот.
Сюрайя растяла и името, което майката била избрала – утринно сияние – й подхождало напълно.
Но нещо не било наред – детето не можело да говори. Всички я успокоявали, че с времето нещата ще се оправят, но не станало така. Сюрайя чувала, разбирала всичко, била много умна.
Но мълчала.
...колкото си по-тих, Гюлбахар, толкова повече чуваш...
Майката не могла да се примири.Водили я по всякакви доктори, баячки, билкари. Стигнали и до чужбина, но нямало смисъл.
Детето немеело.
Нейна близка роднина – Фатма – веднъж й казала...това е наказание, джанам;за грях;твой ли, на мъжа ти ли, на друг ли – не знам;ама грях изкупуваш...
Гюлбахар много се променила. Това и Лейла го беше разбрала веднага.Жената бродела разсеяна, умислена, блуждаеща. Мъжът й също вече не приличал на себе си – мълчалив, намръщен. Започнал все по-често да повтаря едно и също...хора сме;каквото ни е отредено, това ще е...
Вече почти не си говорели.Мълчанието на детето било пуснало отровните си пипала и у тях. В техните души.
...Бог знае как да говори, Гюлбахар;дори когато мълчи...
И ето сега, този сън.Вчера Фатма й отишла на гости и казала...разбрах за съня ти;в църква трябва да идеш и свещ да запалиш...
Гюлбахар държала чаша с чай. Изпуснала я.Чашата се счупила.
Тази нощ също го сънувала. Сънят.
Била чула от съседки само преди няколко дни за Лейла и затова дошла при нея...ти си последната ми надежда, Лейла...няма последна надежда, Гюлбахар, защото няма смърт...
Жената трепна. Изгледа я странно.
- Ще ти кажа нещо, Гюлбахар, което никой жив не знае. Аз бях мъртва. Физически мъртва.И възкръснах.
Туркинята продължаваше да мълчи и да я гледа странно.
- Вярваш ли, Гюлбахар?В какво вярваш?Кажи ми каква е Вярата ти?
- Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк – тя веднага издекламира заучения отговор.
- Не те попитах това – поклати тъжно глава Лейла.
- Не разбирам...
- Ето, затова страдаш.Защото не разбираш.
...Бог не дава на никой смъртен обяснение за своите решения...
Всеки трябваше да спаси Сам Себе Си.Всеки трябваше да бъде Спасител на Самия Себе Си. Такава беше единствената еволюционна възможност в тази Сфера.Достатъчно беше човекът да стане Център на Самия Себе Си.
Не на Егото.На СЕБЕ СИ.
Нямаше какво повече да й каже.Не биваше да й казва нищо повече.
Даде й лекарство за Сюрайя, което щеше да отключи гласа й само след три дни.Освен това, срокът на изпитанието им вече беше изтекъл. Лейла имаше право и Висше позволение да излекува това дете.
Всеки род, както и всеки отделен индивид тук носеше някакъв Дълг. Който трябваше да бъде платен все някога, от някого. За семейството на Гюлбахар този Дълг беше много тежък.
Сюрайя беше тази, която доброволно се беше съгласила да дойде при тях, за да плати всичко до последната пара.
Бе изпълнила мисията си.
И вече можеше да проговори.
...Учителю, кажи ни за Брака.
И той отвърна с думите:
-Съчетани сте родени и съчетани ще бъдете навеки. Съчетани ще бъдете и когато белите крила на смъртта разпилеят дните ви...
Да, съчетани ще бъдете дори в безмълвната Божия памет...
Халил й го беше казал още тогава, преди векове.Но едва след срещата с Гюлбахар, Лейла разбра висшето значение на думите му.
Нямаше вече бои, които можеха да опишат онова, което виждаше Лейла.
Болка.
В Края нямаше и думи, нито звукове. Оставаше само мълчанието на болката.Тишината й.
Лейла вече виждаше през затворени очи. Беше залостила вратите на ума. Но прозорците на душата й бяха отворени. И за нея това беше достатъчно.
...Този свят не подхожда на Любовта ти.
Да съм далеч от теб е смърт,
която накрая ще отнесе душата ми.
Сърцето ми – така прекрасно –
не бих изтъргувал и за сто хиляди души.
Твоята едничка усмивка
го получава безплатно...*
Не беше я докосвал мъж. Лейла се интересуваше от мъжете и жените като от пациенти. Болни. В тях виждаше само духовното Невежество, което водеше до болести.Човеци, които имаха нужда от здраве. Които искаха да оздравеят, но продължаваха да не разбират и да тънат в Мрак.
Човеци, които трябваше да оздравеят, едва когато осъзнаят себе си. Когато се събудят.
Тя беше тук, за да им покаже какво значи да си Здрав.Нищо повече...
*Джеляледдин Руми
НЕЛИ ЛИШКОВСКА е родена в София. Завършила е българска филология в СУ”Св.Климент Охридски”.Автор е на сборниците с разкази „Смърт до насита”(1998), „Зеницата на Бога”(2007), „Стъпки по ръба на месечината”(2008) и „Танго за Луцифер”(2014).Има и сборник с драми „Недокоснати пиеси”(2013).Автор е на романите „Нероденият”(2009), „Леговището на тъгата”(2010), „Зверо sapiens”(2011), „Петнайсетият камък”(2012), „Безкрайната точка”(2013), „Ключовете от Рая”(2014) и „Деветимата непознати”(2015).
Носител е на награди за романтичен разказ и фантастична проза, сред които „Рашко Сугарев”, „Златен ланец” на в.”Труд”, „Аргус” и др.