"Вземи меча". Звънна Дима в 16.25. "Между прозореца и шкафа е". Дачо има среща с димитровградската публика, която предполагам ще е повече от пишещи хора. Паралитичното схващане и режещата болка от крампите от пътуването не ми дават да се помръдна. Преди малко нищо ми нямаше. Библиотеката биланаблизо. Няма нужда чичоТончо да ме кара с колата, обичам да вървя по пусти улrци и да питам вятъра за посоката, но все пак ще се оглеждам за хора. До пет минути ще ми мине, само че болката е по-особена и почвам да се притеснявам.
Замисълът за тази десетоюнска уцелила дъждовен петък среща, (понеже
майските дъждове закъсняха, повтаря мрачно Гроздан, сякаш светът му се срива
от това. ), е заедно с новата си книга Дачо да представи и публикуваните в сайта
димитровградчани. Намерението му е да продължи да популяризира всеки автор
от този град. Тъй като в началото Дима и аз също списвахме e-lit.info, щяхме да
се върнем чрез спомени - за създаването, за крамолите, за работата по първото
издание на обявения от сайта конкурс "Любовен човек". Дачо създаде този сайт
от нищото, на добра воля, със себеотрицание, сeбенаказвайки се като поет и
администратор, и колко пъти му казвах, че така не прави добро на себе си, но по-
добре да не бях. Закъснял виновен майски дъдж. Може пък това отричане на
собствената му идентичностс всичките му други намерения е спомогнало да
задържи през годините виртуалността, в която авторите искат да битуват. Така
се унасяме се във виртуалните реалности с анализа на Ели Видева за
публикуваните в сайта димитровградски автори и препратката към Пеньо Пенев
и Димчо Дебелянов. Дачо говори с малко думи са поезията си, но Ваня Данова с
емоционално изтъканото си есе ни потапя в стиховете от новата му книга , „Аз,
кавалерът на музата“.
Сабята е там. Подпирам с нея крилото на прозореца, което не иска да сто
отворено. Към пет часа краката ми стават послушни. "Тръгваш по правата улица
покрай училището, не по главната и през парка", насочва ме бащата на
Димитрина. Това ме кара да мисля за Димитровград като за Стара Загора. Държа
меча в лявата си ръка, стискам чадъра до него и не знам как се чувствам. Не
рицарски, нося меч по улиците, все едно нося реквизит. Повече е театрално,
отколкото поетично, хора няма, ни пред мене, ни след мене. Пред входа на
училището настигам хилав леко прегърбен човечец, на който му личеше, че е
глух. Носи пластмасова пръчица от балон. И въпреки това ще го питам. След
третото "какво каза" се отказах. В двора на училището три големички момчета
играят с баскетболна топка. Влизам, извиквам ги, но не не ми обръщат
внимание, накрая ме поглеждат видимо притеснени. Като чуват за библиотеката,
се приближават и след подробните геометрични указания на едно от тях, стигам
до бяло керемидено червено здание. На указателната пътна табела пише музей.
И що си мисля за Хамлет и Дон Кихот. Тук вече звъня на Дима, а тя на
автогарата посреща Дачо.
"Чакай там". Заставам до врата, която не се оказва вход, не се сещам, че
входът на такава голяма сграда не може да е малък, но чакам там. Безлюдно. И
както се случва като из нищото да изникне някой, тъй пред мен застава един
много пиян мъж. "Накъде с този...", и не чувам как нарече сабята. "Продаваш ли
я" , все още не успявам да отговоря, а той вече посяга да извади острието от
калъфа. "Не, не се продава. Завещана е." Тъй като той хваща калъфа, я оставям
да я вземе, да не би да я задърпа. "Острието е добро", люлее се той на краката си,
"но това е халтура" и сочи дръжката и калъфа, "пластмасови са". Откъде му
хрумна да сравнява калъф с халтура. Казвам, че не е историческа находка,
просто е завещана, и заглеждам ръбовете на калъфа, „като че ли е от дърво“,
отбранявам се аз. Той не пита, откъде я имам, поставя я обратно в калъфа, пак я
изважда и като опитен познавач отсича, "Калъфът не е важен, металът е
истински. Дай да ти резна пръста". "Резни едно листо", клоните на дърветата до
нас са ниски и се огледжам трескаво къде се бавят Дима и Дачо. А те се появиха
после от другата страна на входа и там където бях, нямаше да ме видят. Пияният
отрязва от раз края на два клона, остава доволен и ми връща оръжието. Слава
богу, заклатушква се накъдето се е запътил. Сабята е завещана от Недялко
Неделчев на Е-лит, като самурайски меч, и сега го виждам как се смее.
Първото издание на „Любовен човек“ беше спонтанно. Димитрина много се
афектираше от това, че ни наричаха соросоиди още от създаването на сайта. По
точки определихме победителя и когато Дима Чонова се оказа на първо място,
Димитрина се притесни, нали и двете са от Димитровград. Щели да я обвинят в
пристрастие. Но при три към едно в журито – Дачо, Владимир Сабоурин,
Димитрина и аз, пристрастията или обвиненията в тях не се зачитат. След
припомнянето на тези очарователно напрегнати моменти от миналото на сайта и
развихрилите се маргинални спорове за четени и нечетени лични стихове след
представянето на „Аз кавалерът на музата”, Дима ми препрати ето това
напомняне за родина.
Из „Самовъзхвала на невъзмутимостта”, Хорхе Луис Борхес:
Говорят за родина.
Родината ми е сърдечен ритъм на китара,
няколко
портрета и една старинна сабя,
молитвата забележима на върбака в
свечеряванията.
По-тих от сянката си, блъсканицата
пресичам на
надменната им алчност.
Те са насъщни, изключителни, заслужилите
утрешния
ден.
А мойто име е един и всеки
„Минавам бавно като някой, който идва от
така далече,
че и не се надява да пристигне.”
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Росица Пиронска