Началото на 80-те години. Домовете

Сирашките домове в България се пукат по шевовете. В такъв дом в Хасково расте и малката Дани, оставена от рождената си майка, която я е придобила извънбрачно. Умна и хубава, Дани е трън в очите на всички – все нея наказват, все нея бият лелките и строгата директорка Митева. Но към умните деца в домовете проявяват интерес и специалните служби – ДС си ги заплюва за сътрудници и се опитва да печели доверието им. Сюжетът е от книгата „Не подлежи на осиновяване“ на Александра Шехтова. На книжния пазар излезе с логото на авторитетното издателство за българска литература „Лексикон“. На малката Дани ѝ провървява – осиновява я симпатична двойка от Самоков. Така от южния град Хасково малката пристига в полите на Рила, свиква с новите си роднини. А после живее в Москва, където е изпратен на отговорна работа баща ѝ.
Дани, прекръстена на Дара, получава добро образование. Осиновителите ѝ си отиват от белия свят, тя пази в душата си добър спомен за тях. Но винаги се пита откъде са рождените ѝ корени. Така се случва в живота ѝ, че отива на авторитетна работа в Брюксел. Живее сама, симпатичен котарак ѝ прави компания. Писано е тук да научи истината за себе си. Сим карта за телефон и листче с няколко тайнствени думи, подхвърлени от непознат човек, разбулват тайната. Срещата с този човек всъщност е оживяла сянка от миналото – това е оперативният работник, който се е срещал с нея в сирашкия дом в Хасково. Опитва се да я вербува – няма значение, че Студената война вече е минало, че Берлинската стена я няма. Как ли ще реагира Дани на неговото предложение, можем да научим от книгата. А авторката, Александра Шехтова, признава: „Израснах в държава, която отне правото ми да зная кой съм и откъде идвам. Чувствам се като обрулен лист, който е там, където го духне вятърът. Едно зная за себе си – че нося неспокойна и вечно скитаща душа. Коя съм всъщност – това и аз не мога да кажа“.
Тия нейни откровения навяват на мисълта, че „Не подлежи на осиновяване“ носи и автобиографичен характер. Брилянтно четиво, което хваща за гърлото читателя и слага пръст в раната на осиновените. Авторката го посвещава на онази непозната жена, на която съдбата не е дала шанс да ѝ каже „мамо“.