Имахме си тръпка със съседката от улица „Петко Д. Петков”. Всеки ден се гледахме като влюбени петокласници. Деляха ни точно петдесет и пет метра в права линия. Петия етаж, балкон срещу балкон, а между тях – флуиди.

Помня деня, когато се появи. Беше най-щастливият пети май в живота ми. Русата й глава изгря на прозореца, напук на западното изложение, и озари помръкналата ми душица. Пет месеца се къпех в благодатта на любовните протуберанси. Пет месеца, в които и двамата все си намирахме работа на балкона. Аз ежедневно поправях дограмата, суетях се по юнашка фланелка с тесла в ръка и пирони между зъбите, претаках остатъците от зелето сутрин, обед и вечер... Тя пък тупаше килими, тръскаше черджета, простираше по пет перални бельо на ден или поливаше саксиите през петнайсет минути - ще рече човек, че отглеждаше водорасли. И всичко това, само за да разменяме погледи през рамо. Уж случайно. Уж без да щем.

Пет месеца надежди и копнения. Пет месеца, в които сърцето ми туптеше в римната схема на Петрарка: abba, abba, cde, cde... abba, abba, cde, cde... Туптеше за своята Лаура. До оня петък, когато съседката ми се обади по телефона.

- Здравейте! – каза тя. – Вече пет луни си разменяме отнесени погледи издалеч като упоени с райски газ. Да ви призная, нямам нищо против да ме видите и… така… по-отблизо.

- Още следобед очаквайте резултата! – отвърнах загадъчно и затворих, преди да се размажа като петмез върху препечена филийка. Усетих приятни бодежи в лявата част на торакса. Любовната ми хипертония прерастваше в добре изявени шекспировидни екстрасистоли: abba, cdcd, efef, gg... abba, cdcd, efef, gg... Тя искаше да я видя по-отблизо...

Купих си бинокъл. Взех го от руския пазар. За пет и петдесет. Хубав беше бинокълът. Независимо от кичозните петолъчки и надписа „Сделано в СССР”. Ако се вярваше на упътването, той щеше да скъси разстоянието помежду ни пет пъти. Пет скока към жадуваната интимност…

Същия следобед, към пет, температурите паднаха до пет градуса под нулата. Излязох на балкона по къси гащета. Отсреща беше моята Лаура. Простираше съвсем преднамерено еротични бикини по комбинезон. Вдигнах бинокъла и го насочих в упор. Тя застина с щипка в ръка. През околярите съзрях очите на синеглаза кошута. Уголемени пет пъти, тези малки вселени се разширяваха във всички възможни измерения. Пет секунди стояхме като каменни скулптури от Петко Москов, курдисани на балкон... След това тя се завъртя на пети, влезе в стаята и спусна щорите най-безцеремонно.

Пет тона цимент се изсипаха върху сърцето ми. От любовта ме деляха 55 метра въздух, а нямаше как да ги преодолея на пет скока и с тегло на циментовоз. Метафорично казано. Или, казано по човешки, мракът отново се спусна в крехкия ми времево-пространствен континуум.

- Май сглупих с тоя бинокъл. – промълвих втренчено, допивайки петата бира.

Вече пет часа киснех в кварталното капанче „При Петкан”. Бях излял душата си пред Петър Петров - Казановата, най-печения домоуправител в блок №5 на улица „Петобоец”, който тъкмо ми сочеше бинокъла с петолъчките:

- Руснаците не случайно загубиха Студената война. С такава оптика са за никъде. Но ти зарежи суеверията. Сега ще ти кажа пет хитрини за жените.

Наострих уши. Щях да почерпя знание от извора.

- Първо е запознанството – делово започна Бай Петър. - Няма да чакаш пет месеца. Тръгваш в атака. В най-добрия случай жената приема. В най-лошия се опитва да се измъкне с дежурната приказка: „Трябва да има нещо между нас”. Тогава я заковаваш с думите: „Ще има. Презерватив.”

Заведението притихна. Очевидно не бях единственият слушател.

- Бай Петре, не е ли малко грубичко? – казах от кумова срама.

- Да. И винаги действа. Жената не ще молитва. Плуг иска тя, дълбока оран! Ти сам видя докъде я докара с въздишки и бинокъл.

Притихнах засрамен. По тия места авторитетът ми се бе сринал до статута на евнух.

- Второ правило – продължи Казановата. - „Всяка жена иска да си мъж на място. Затова по-често й показвай мястото!”.

Изчервих се като генно модифицирана петуния. Не посмях да гъкна, за да не стана за смях пред кварталните пияндета.

- Слушай трето правило! – извиси глас домоуправителят. - Никога не говори на жената за възраст. На тая тема няма по-твърдоглаво същество на света. Една жена реши ли, че е на трийсет години, ще твърди това до дълбока старост! Нали, Петранке?

Сервитьорката се ухили. Така изглеждаше с няколко петилетки по-млада.

- И накрая. Бъди остроумен. И винаги се съгласявай с жената. Ще - не ще, тя ще се принуждава да променя мнението си, само за да те яде. Защото жената мнението си мени, но нрава никога. Ето как ще я финтираш, без да се усети и винаги ще става на твоето. Това е от мен. Отивай да си гониш късмета!

Благодарих, платих пиячката и хукнах след късмета си. Петте правила на Казановата подействаха безотказно. Свалих съседката от петия етаж.

На петия опит. Казваше се Петя Петкова Петанчева. Ходихме пет дни. Разписахме се в петък, в пет часа. След което Петя си махна грима и призна, че всъщност е на петдесет и пет. Имала пет деца. Бил съм й петия. Дължала пари на пет банки - по пет и петстотин на калпак с по петнайсет процента лихва, а била без пукнат петак... Пред очите ми заиграха петна с формата на петици... Развеждахме се шест месеца.

Така, някак пет за шест, приключи тази история. Приключи, разбира се, на разпети петък. Вече съм убеден, че „5” не е щастливото ми число. Затова взех категорично решение - ще поискам да забранят петицата със закон!

А за целта ще напиша петиция.

--------------------------------------------------------------------------------------------

© Петър Краевски
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012