Феодосий Андонов, художник. Всичко наоколо е сгъчкано, натрупано, разхвърляно, оказион. На пода се въргалят голи женски тела. Неудовлетворена каменна плът. Плът от бронз, дърво, мрамор, варовик и гипс.
– Ще взема да стана писател – разсъждава художникът.
– Защо? – пита номенклатурният кадър на помещението.
– Ей така – отвръща Феодосий Андонов, художник. – Писателят прави по-малко боклук. Писател ли си, по- си уединен, по-малко ти се налага да слушаш! Станеш ли слушател, веднага те записали в някоя партия!...
– Как така? – пита слушателят на Феодосий Андонов, художник. Той е писател.
– Така – отзовава се Феодосий Андонов, художник. – Вървиш си по улицата. Среща те Иван Иванич, пенсионер-счетоводител. Не си отвърнал още на поздрава му, и вече ти заговорил за демокрация. Слушаш. Продължаваш да слушаш. После не спираш да слушаш. Слушаш ти, слушаш, накрая вземе да се окаже, че додето си слушал, Иван Иванич те заклещил, и ето че те записал в някоя партия. Щото, ръководният кадър трябва да членува в някоя партия.
– Ти не си ръководен кадър – изразява се неуверено наплашеният писател, той отлично познава въпросния пенсиониран счетоводител. А и безбурният поглед на Феодосий Андонов, художник, изразява поразително несъответствие между вътрешните стремления на силно замисления Феодосий Андонов, художник, и неговите амбиции, претенции, а и възможности.
– Не съм ръководен кадър – уверено дава своето мнение, свързано с въпросите относно целите на живота му Феодосий Андонов, художник. – Не съм, но някой ден може да ми се прииска да стана!
– Е – още по-неуверено се обажда писателят. – Чак пък писател!... Стани наркодилър. Стани брокер. Стани питиепродавец. Стани пенсионер-счетоводител. Тогава Иван Иванич ще вземе да те презира. Ще те презира, и няма никакви партии. Ще те презре, а публика – колкото щеш. И пари. И жени...
– Не ми говори за жени – сепва се производителят на визуално изкуство. – Имам ги две вкъщи. Жена ми не е бутнала на когото не й е поискал. На мен, обаче, искам, не искам, не бута. Дъщеря ми е склонна към подражателство. Ще ги опиша. Ще се засрамят. Ще получа онова, което най-много ми липсва: семеен авторитет и социално признание!
– А! – възкликва писателят.– Юлиан Августейши!...
Писателят не отделя очи от прозореца.
– Какво? – осведомява се Феодосий Андонов, художник. – Какво общо има с моя въпрос Юлиан Августейши?
– Има – задоволява любопитството на Феодосий Андонов, художник, писателят. – Има общо не само с твоя въпрос. Той също иска да става писател. Даже си е написал вече био-библиография.
– Я глей ти! – въцклицава с пренебрежение Феодосий Андонов, художник. – Какво е написал?
– Био-библиография – отвръща писателят. – Остави, че там той ден из ден си спомня писмено най-важните дати от своя живот пред въображаемия читател, но описва и химическите забележителности на своето тяло, посредством които със свои думи обосновава неоспоримото значение на собствената си знаменитост.
– Какво искаш да кажеш? – хвърля лениво око към прозореца Феодосий Андонов, художник. Стопирал е тялото си в неудържимия порив да се почувства по-творческа личност.
– Вегетерианец – уточнява писателят.
– Че в днешно време кой има пари за месо? – любопитства Феодосий Андонов, художник.
– Има – кратко отвръща писателят. – Намират се още екземпляри с подобни възможности. Но според Юриан Августейши те пренебрегват стремленията на духа. Експедитивен човек! – съобщава писателят.
– Кой? – пита Феодосий Андонов, художник.
– Роса Неком – информира песателят. – Юлиан Августейши си има нов псевдоним. Не му се нрави вече Юлиан Августейши. Отгоре на всичко, с последния си псевдоним обявява партийна непринадлежност.
– Какво? – пита Феодосий Андонов, художник.
– Роса Неком. Чист като роса. И е неком, което ще рече – не комунист. Чиста работа – забързано произнася писателят.
– Давай – великодушно забравя нещението си да бъде слушател Феодосий Андонов, художник. Може пък днес събеседникът да му поднесе наготово някоя случка във връзка с бъдещата му работа на мислител. – Експедитивен човек?!...
– Да – потвърждава писателят. – Юлиан Августейши или кратко казано, Роса Неком. Роса Неком чете бързо. Говори бързо. Спи бързо. Яде бързо. Гледа бързо. Слуша бързо. Люби бързо жена си. Работи бързо. Пише бързо. Къпе се бързо. Кара колата си бързо. Върви оттук-натам, за да успокои напрегнатите си в творчески размисъл нерви, и бърза. Само дето седи бавно. Но когато само седи. Седи бавно. И гледа. Седи бавно на пейката в парка, не мисли за нищо, после пак започне да бърза. В един взвод бяхме с него в казармата – конкретизира се писателят между другото. – После, след уволнението, работи набързо в някакво
сиропиталище. Чукаше счетоводителнака на социалното заведение. Пак бързо. Счетоводителката крадеше. Бързо, и тя като него. Крадеше. Да има. За него. За нея. За цялото семейство или за семейството като цяло. Нашият човек чука, и е пиян. Непрекъснато е пиян, но чука с известни прекъсвания. А се научи и да краде с известни прекъсвания. Е, не крадеше, вземаше от приятелчетата в сиропиталището онова, което питомците му бяха окрали. С възпитателна цел. Да не крадат никога! Биеше ги с върбова клонка, която не изпускаше никога из ръка. Нали бе педагог. Вземаше си. Да има. Независимо за какво станеше дума, приключваше мисълта си с “Това е едната страна на въпроса!”. Добре, но го срещам веднъж, и след като ми бе казал “Това е едната страна на въпроса!”, наместо да тръгна и продължа пътя си, проявявам наивността да попитам: “А другата?” “Какво, другата?”, вика ми. “Другата страна на въпроса!”, отвръщам. О, казва, това е въпрос на друга история! И каква е историята?, проявявам аз настоятелност. “Мога книга да ти напиша, например!”, отвръща ми срамежливо и свежда глава като безрога крава, подгонена от зли кучета. Сякаш да се е случило нещо изключително важно. А се беше случило нещо изключително важно: освен че, да кажем, от казармата той не беше написал нито едно писмо, за пръв път някой през живота му го беше издебнал и го беше накарал да се замисли коя е другата страна на въпроса. Искам да те попитам нещо, издевателствам аз: Каква беше предишната страна на въпроса? Ами, мога да ти поправя котлон. Мога гроб да ти изкопая. Мога къща да ти направя, от плана, до покрива, после – и до ключа. Може би можеш да ми направиш също така и пантофи, с които да се настаня право в направената от теб къща?, информирам се аз. Мога, отвръща. Мога също така да ти преподавам най-нова американска и западноевропейска литература, древногръцка философия, естествените науки, математика, геометрия, история на изкуството, социология, роботика, термодинамика, статика, ракетостроене, химия, ботаника, зоология, астрономическите науки...
Иначе тъстът му имаше трактор, комбайн и каква ли не техника по селскостопанските работи, стотици декари орна земя, допуснал го бе да живее в собствения си дом, дал му бе за жена дъщеря си, отглеждаше неговите деца. А Роса Неком работеше, с други думи, бързо седеше в едно разпадащо се кресло, бързо се хранеше, бързо разказваше каква е едната страна на въпроса, продължи да го върши и след като тъстът умря, и жена му набързо го беше разкарала от дома си. Сега ходи по приеми. Започне ли да ти обяснява какво би могъл да направи, не може да не се попиташ: Какво ли изкарва от задника си този човек, след като устата му като в скоропоговорка непрекъснато бълват думи за това какво би могъл да направи и всичко, което би могъл да ти каже. Лично аз, каза писателят, реша ли някога да стана писател, ще седна да напиша един разказ. Разказът ще се казва “Юлиан Августейши – Роса Неком” и ще съдържа едно-единствено изречение: “Роса Неком – Юлиан Августейши”...
Писателят беше въздъхнал. Настанала бе тишина.
- Че ти не си ли писател? – обажда се по някое време Феодосий Андонов, художник.
– Не – казва писателят. – Не съм. Ще изчакам малко, първо ти да станеш писател. Тогава ще си помисля.
– Остави ми случката, за която говориш, тогава – моли кокетно Феодосий Андонов, художник. – Може да ми дадеш възможност да започна живота си отначало. Мога да започна да пиша. Може да мога да стана писател. Може би може да добия известност. Може да може да получа някоя важна награда. Може би може да може да изкарам пари. Може да може...
– Не – казва писателят. – Докато ти ставаш писател, малко ще си почина.
– Хубаво – рече Феодосий Андонов, художник. – Даваш ми случката,
додето ти си почиваш, обработваш случката ми литературно, аз си купувам компютър, ти ми преписваш на компютъра литературната случка, и когато стана писател, ставай писател колкото щеш!...
Устата на Феодосий Андонов, художник, стои широко отворена. Не е успял да изложи мисълта си докрай. Въздухът застрашително изсвистява. В ателието на Феодосий Андонов, художник, става течение. На прага на помещението се извисява едно от подобията на един от въргалящите се по пода каменни паметници.
Появила се е жената на Феодосий Андонов, художник.
Чорлава, ранобудна, тя е също художник. Това струва много време, пари, нерви и труд на Феодосий Андонов, художник.
Жената до изнемога пищи. Преди да свърши разказът за Роса Неком, не я бяха чули. И сега нямаше да я чуят. Феодосий Андонов, художник, нямаше да стане писател.
Голяма загуба за народа.