откъс

 

Зимна ваканция

 

Тя се стопи като сняг във косите ми,
Като отрязана плитка умря.
Как да я върна? Задъхват се дните ми,
търсят я, гонят я мойте утра.

 

В пещерата на своето щастие
образ и тайна заравям със смяг.
После учебници грабват очите ми.
Бързат кохтролни, връхлитат ме пак.

 

Мила ваканция, пазя те, имам те
в спомени, бухнали като лоза.
Пазя те в своя хербарий на зимата
като замръзнала малка сълза!

 

11.1.1977

 

Нощ над града

 

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

 

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

 

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

 

1978

 

 

***

 

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

 

Как искам все да бъде като мене
- не кротко като пролет или есен,
а лятото от свойте оксижени
да дава пулс на синята му песен.

 

Това море за мене е светиня –
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.

 

1976

 

 

***

 

Нозете ми се сплитат изранени
от тежката окова на страха.
Студено е! И няма никой с мене!
                    Ще стигна ли върха?

 

 

***

 

Удавени звезди в морето плуват.
Солта цвета им свеж е прегорила.
Как тихо, без дори да се сбогуват,
изгубиха и светлина, и сила.

 

Но моето сърце ще се превърне
във гробница за тях, във пирамида
и живи, преродени ще ги върне,
узрели във плътта му като в мида.

 

23.7.1976

 

 

Влак

 

Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг,
че слънце в моя ритъм се е скрило.

 

Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да връщам там мечтата си зелена.

 

Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.

 

Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.

 

11.2.1977

 

 

Доброта

 

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

 

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

 

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

 

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

 

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

 

1978

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Петя Дубарова, "Най-синьото вълшебство", Изд. "Български пъсател", София. 1988