Черна песен
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам.
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря – край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
Усмихнати вълни
Усмихнати вълни край цветни брегове –
с протяжно-сладък звън настъпи златний ден.
Из тайни дълбини глас нежен ме зове...
- Що значи този сън, тъй странно замъглен?
Не си ли ти това, море на мойте дни,
утихнало в нощта след бурний свой кипеж,
и с пламенни слова към светли бъднини,
възлюбена мечта, не ти ли ме зовеш?
Нима ще бликне пак в гърди предишна мощ,
ще вдигнат ли чела цветя на пролетта,
отхранени сред мрак, повехнали сред нощ,
под ледните крила на скръб и самота?
Да вярвам ли... Вълни край цветни брегове,
с протяжно-сладък звъннастъпя златний ден.
Из тайни дълбини глас нежен ме зове...
- Що значи този сън, тъй странно замъглен?
Жъртвоприношение
В зори разискрен, брачний пир
за морна вечер в тихите вълни,
а над сърца ни бог на жажда властна
крила широки властно наклони.
И мълком влезли в сънните покои
де други пир ни носеше нощта,
сами свалихме ний венците свои
и смутно спряхме – жад и нагота!
Той, властен и весталка да прелъсти,
пристъпя – и не сетих аз кога
вля сладък пламък в самите ми пръсти,
впил в огнен обръч моята снага...
Аз чух възторжни устни да се впиват
по мойте бели цвежи колена
и вопли пламенни да ме заливат
като вълната – пламенна вълна.
И в буйно пожеланье взор извила,
в кръвта си чула химна да звучи,
аз паднах нежна – и със сетна сила
протегнах устни и закрих очи.
*
Когато сепнах клепки уморени
по устните ми лепнеше нектар
и бледен дим се виеше над мене
като над новоосветен олтар.
Спи градът
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва – чист и драг –
а скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
Но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото – ах, остана то
тъжен край, от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
***
Аз искам да те помня все така –
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и лчбовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
“В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми твоя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!”
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твоита немощ чака,
ав свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така...
---------------------------------------------------------------------------------------
© Димчо Дебелянов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012