Вик

Във тази стая – тясна, тъмна, ниска,
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.

Аз искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.

И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи. –

Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо –
като вихрушка над света ме вдигат.

1923

Сняг

Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла – без име,
нито писана, нито разказана.

Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.

И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и сенки дантелени.
И ний, първите стъпки поели –
от съня и покоя извели ни...

Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.

Но през някоя коледна вечер
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.

И ще спрат в този град, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панихида
– на нашата младост угаснала.

Амазонка

Вее утринна прохлада
в моето лице –
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.

Моя вихрен кон лети
бодро и безспир –
пред очите ми цъфти
неогледен мир.

Искрометните копита
кой ще проследи?
Песен светла се разплита
в моите следи:

Ний ще стигнем Хеликон
в изгревния час –
смело, мой крилати кон,
жребият е с нас.

Там под твоята подкова
извора лъчист
ще избликне в струя нова –
животворен, чист.

И когато стигнат там
моите сестри,
вдъхновение и плам
в тях ще разгори.

А над нашата победа
в трудния ни път
и Персей, и Андромеда
трепетно щя бдят.

1922

Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали,
И все едно – дали Мария или Анна е,
и все едно – да молите и плачете, -
не ще се вдигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни –
последния въздъх и стон изпуснали.
И ето че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й в люлката съседна?
Там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на тоя свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак „Мария” или „Анна”
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите – на незримата.

1925

Потомка                             

          На Маня М.

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя –
аз съм само внучка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

1925

Моята песен

                                                  На Вл. Василев

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безмълвно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне –

тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен – за моята малка родина,
чието е име – облак над мене надвесен,
чиято е песен – за мене мед и вино!

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки и нощи дълбоки,
и майките пеят – пеят, когато оплакват.

О. песен такава, злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с участ по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля – безропотно няма.

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи – Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята – плодна, но тъжна безмерно.

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека –
да стигнем небето, да стигнем чайките волни!

1925

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Елисавета Багряна
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012