две бели кули две сестри издигахме със теб любима
високо към небесната пустиня две кули от мечти
забравили съдба несигурност и страх но тъй щастливи
като онези дето просто вярват вярват прескачащи неволи и беди
но и забравят еднопръстата ръка която внезапно ни посочва
сама избрала накъде да тръгнат дните ни уви
Да
никога не ще забравим мила онези тежки плътни дни
по-плътни и от устните ни свити и от мълчанието което не мълчи
но никой вече го не чува защото вика без посока и без знак
тъй както нищо не остава след хората заблудени във зимна нощ
в която от нийде огън се не вижда и стъпки няма дето да ги водят
така и ние в дни в които гибелта бе призив и съдба
застинахме пред кулите разпадащи се в нас
мълчахме с мълчание което ни показва как
надеждата умира първа и разбираш вече
че няма кой да отговори на въпроса
Господи
защо
тази вечер
точно в тази вечер която ти умишлено не можеш да си спомниш
и за това лъжицата потапяш в мармалада на лъжата
а погледът ти е потънал до дъното на порцелановата чаша
парещ шоколад
та в тази вечер сенките
подгонени от светлината на подскачащите тролеи
тези кенгура на уличната пустиня
рисуваха на стаята пейзажа върху платната на стените и те се издуваха и
спадаха издуваха и спадаха като върху мачтите на магелановите кораби
с които ние не плавахме защото вече сме болни от знанието че земята е кълбо
но не бяхме сигурни дали всяко пътуване свършва там от където е тръгнало
а ти не искаше да кажеш това ли е последната спирка защото крайната гара
винаги поставя най-трудния въпрос и просто
си тръгна
накъде
София Април 2005
в тези в тези дни
когато нещо между нас изгаряше като торф в ирландска печка
и разни гинеси един след друг изникваха вървяха като
старателно безпомощни милосърдни сестри
а дъждът беше видим само когато излезеш навън и го усетиш
единствено понеже капките полепват по лицето ти
тази изровена писта за срещи на времето и преживяното
в тези дни когато думите ни обрастваха в кристали и чувствата
от тях уцелени натежаваха потъваха мъчително сигурно едно по едно
като котви на умиращ кораб
тогава
не чувахме техните позивни SOS
защо
Бургас
* * *
? Но там но там където
желал бях винаги да стигна а ти ме спираше
с ръката си студена загрижена за себе си а не за мене
а аз не можех да я отблъсна обзет от странната магия на мъгла
от чувства които винаги проникват натрапчиво и непрекъснато във тялото превземат го тъй както бурята превзема дърво оголено
във късна есен без всякаква надежда за топлината на снега тогава
от страх панически не смеех да помръдна и целият във себе си се свивах обезсмислен но с капка сила само за да дочакам мигът обречен във който ще намеря това което силно искам което ми е нужно като за жаден пиво и да си тръгна улисан за там да тръгна и пристигна за да запитам
това ли търсех и какво намирам
когато даваш трябва ли и да получиш
дали за да получиш трябва да си дал
и кой ще каже
колко?
* * *
?през дългите много дългите нощи
когато мирише само мирише на любов
тревата е опасно близко и жълта е като окото на лъча
тогава идва онова което тук било е но го е нямало
на онова което никога не виждаш но винаги е тук
пълзи то бавно изпълзява по извивките на дъгови пъстърви
разходки дето правят във улиците на реката
и допълзява до учудените приближава
че гълъбите черни внезапно пощуряват а няма няма соколи във града
защо през тези дълги дълги нощи защо тогава
когато любовта е без следа събудени която празно търсят
във тези нощи от нищо нещо нищо става
защо тогава мирис на любов се появява и попива
след себе си оставил само мрачно пъстрата дреха
на страха
от какво
А краят идва неочакван, но предречен
както в онези филми, в които времето тече по-бързо и от себе си дори
така че последните реплики на героите се появяват внезапно като вече нечакани гости на мигновените ни нощи и на предългите ни дни в които само се премятахме на думите в пороя без никога да кажем най-важните неща защото вярвахме че силата е в тях и те са ключът на загадката която всъщност не искахме да разгадаем единствено обхванати от страх да не намерим истината надигаща се неизбежно в сковаващо предчувствие което бавно но настоятелно изпълваше измъчените ни от учестено дишане гърди
и не че знаехме но усещахме как любовта щом дълго дълго не пристига
не може да си тръгне че не може да я има там където никога не е била
и да я няма щом не е дошла
и просто трябва внезапно да
я забравим но
как
------------------------------------------------------------------------------------------
© Венцислав Панчев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017