ЕДНА КНИГА С ПОСВЕЩЕНИЯ
НА ВСИЧКИ, КОИТО ОБИЧАМ, нищо лично
На Мария
Само едно лято. Онова последно лято или това, през което ти щеше да се родиш, а аз щях да се ангажирам да ти избера буква…
На колко съм.
Не свършваше, такова дълго лято.
Изнесох едно стайно цвете пред къщата, до зеленчуковата градина. Беше пуснало една единствена шумка. Оставих го на слънце. След което научих, че стайните цветя не обичали особено слънцето. Вбесих се. Всички цветя обичат слънцето. Но шумката беше попарена.
И все пак не вярвах, не вярвах, че е от слънцето. Вярвах, че те са му сипали вряла вода.
Моето стайно цвете
За изненада живях с него още дълго, доста дълго време, шумката изсъхваше бавно.
Когато падна остана само стеблото с корена. И всеки ден все ми се искаше да го изтръгна този корен от пръстта, която беше повече тор, но от инат го оставях, да гние… Един ден някой ми каза за спящите пъпки. Но само, ако е било от слънцето, а ако е било от вряла вода… та тя седеше до него този ден…
На третия месец, към края на лятото покара ново листо. Моето стайно цвете. Жадното лятно слънце, жадуваното. Никога не съм го обичала кой знае колко. Предпочитах уж мекото слънце на зимата.
Минус шеснадесетградусова зимата дойде с целия си ужас на убийствено студена зима. Слънцето едва пробиваше гъстата бяла сутрешна мъгла. Вървях към дома й, а пътят беше безкраен и леден.
Започнах да си мисля, че няма да го извървя и да стигна до кухнята . До нейната кухня. От няколко месеца предчувствах срутване и може би заради това се събудих толкова рано тази сутрин. Призори е рано за човек като мен.
Ужасно обичам да спя.
Студът това и чакаше. Да се събудя. Замръзвах, но се свлякох от леглото, навлякох каквото намерих и тръгнах. Замръзвах, докато чаках автобуса и в автобуса, докато чаках трамвая и в трамвая, а докато вървях през полето съвсем измръзнах.
Виждах как някъде по средата между спирката и нея спирам в сладкосолената студена мъгла, и изчезвам без следа, без да съм я видяла поне още веднъж, поне още веднъж. Дълго време се губеше…
Огледах се. Нямаше никой, както всеки друг път не е имало в този откъснат комплекс на София. Само един спомен ме караше да не спирам, макар да ми се искаше, тъй като мъглата ставаше все по-гъста, все по-сладкостудена между пръстите ми, които усещах, но не на себе си, а срещу, до, около ;
пръстите ми сякаш пръсти от някакво друго тяло, което не познавах.
Малка и светла, кухнята й беше винаги топла и някак си пленително пуста, отделена от голото поле само с едни тънки прегради.
Не можех да я напусна. Тя винаги стоеше там, срещу двукрилия прозорец на терасата в десет и половина сутрин, винаги усмихната. Този път ледена литания.
Най-вече не усещах кутрето й.
Цял час търсих място за новото листо. Беше толкова тънко и бледозелено.
Радвах му се, както понякога се радвам на леката си сънливост. Ефирно отпуска-не, в което ме обгръща някаква невидима материя, усеща се, дошла е не знам как, заради липсата. Обгръща ме той, тя, аз самата понякога;
някаква фибра в сетивността, спяща пъпка, развиваща се чрез корена на собственото ми, като че отдавна подготвяно точно за това тяло
Сложих саксията до стъклото.
Януарското слънце. Всеки друг би се сетил, но не и аз, не и когато луната така се беше избистрила през нощта
Забраних им да пипат каквото и да е мое в кухнята, и изобщо не повярвах, че те наистина са го направили. Майка ми каза, че слънцето цял ден напичало стъклото.
Така ме стегна неврозата
Изтръгнах стъблото от саксията. Този път си бяха отишли и спящите пъпки, и коренът, и изобщо не исках да се говори за това.
На другия ден започнах да се храня с всичко, в което имаше ръж.
Сега едно друго листо кисне вече цели два месеца и гледам, че зимните му
коренчета прозират през наситената със захар вода, на тъмно, в стаята ми, зад пердето.Топнах до него стрък китайска роза, която откраднах от болницата,
но със сигурност няма да пусне, защото казват, китайските рози трябвало на-
право да се засаждат, но точна в какво и как никой не ми каза, и да се похлу-
пват, но точно с какво и как
“мъртвите знаят само езика на цветята и затова мълчат”, Г. Сеферис
---------------------------------------------------------------
Росица Лиронска, "Ръж", ИК "Кръг", София
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Заб. Жанровото определяне на книгата в раздел "Импресии" е на редактора и не ангажира автора.