откъс от едноименния нов роман на автора
4
.
Никога не бе живял до река.
Никога не се бе крил в клоните на върба.
Никога не бе виждал параход, който пори водите срещу течението на пълноводна, широко разлята река.
Никога...
Никога...
Никога...
Колко много неща не бе правил никога?
5.
Леля му приличаше на американка.
Слаба и висока, с бенка върху лицето, по-близо до устната, отколкото до лявата буза, точно там, където гримасите на радост и тъга бяха издълбали своя канал - сух, като старческа бръчка.
Очите й - големи и сини, постепенно ставаха мътни, досущ като езерна вода по време на буря. Често правеше забележки на вуйчо му: „Стига си се тъпкал, довечера пак ще хъркаш!" или „Лочиш като смок, кръвното ще ти пръсне кратуната!", нещо, което той не би позволил преди години, но сега приемаше с безразличие, било поради дългия съвместен живот или поради това, че не дочуваше.
После вуйчо му умря.
Умря смирено. Заспа завит до брадичката, последния ден му беше много студено, а на сутринта не се събуди.
Леля му поплака, както биха плакали всички нейни връстнички по подобен повод; поплака не лошо, никой не можа да я упрекне в коравосърдечие. А след това започна да го кани често на гости. Звънеше по всяко време на деня, питаше как е, облича ли се добре, полива ли цветята, има ли храна за обед, работи ли парното, защото при нея все е студено, дали ще вали, от прозореца виждала как врабчетата се търкалят в прахта. Отговаряше едносрично - по това време си имаше проблеми със следването, но безразличието му не я огорчаваше , а напротив, стремеше се да измъкне от устата му поне цяло изречение, ако не смислен отговор за къпещите се в прахта врабчета.
Всеки разговор завършваше с покана за гости, обещания за курабийки, соленки и сладки, които леля му приготвяше изумително вкусно. Това умение тя бе придобила по време на артистичната си дейност. Сигурно бе записвала рецепти във влака, а в студените и тъмни хотелски стаи, два часа преди представление, бе бъркала тесто и сода, за да може през първия антракт да почерпи колегите си. Дали защото се е увличала по печене на курабийки и всевъзможни торти, леля Аня си бе останала посредствена артистка от пътуващ театър.
Лейди Макбет тя не бе играла.
А и никога не я бе питал дали е искала. . .
От месеци наред единственият контакт с нея бе телефонът.
Дойде есента, сезон мек и тъжен по своята същност. Кой знае защо оголените дървета му заприличаха на лелината окастрена фигура и една вечер тръгна за дома й.
Беше времето на безкрайните дъждове. Започват в последните дни на септември и много често не свършват и през средата на ноември, докато с облекчение някоя сутрин забележим, че вместо тих, продължителен дъжд над покривите се стеле сняг.
Сняг метеоролозите не очакваха.
Едва когато позвъни на лелината врата, разбра, че си е забравил чадъра. Мокър и подтиснат каза: „Добър вечер” и след миг усети по бузите си как заплуваха двете червилени лодчици на устните й.
- Забравих си чадъра! — започна.
Леля му го прекъсна:
- Направила съм от любимите ти соленки!
И го потупа по рамото, а когато се разхвърчаха водни капки от шлифера , продължи със заповедни нотки:
- Веднага се събличай!
Беше му неудобно да се съблича пред нея. Грижите около последния изпит не му позволяваха да бъде акуратен с тоалета си. Все пак разчиташе на дискретността на червения абажур над масата.
Леля му отвори гардероба и измъкна дамски жакет от кадифе.
- С него играх Елизабета! — въздъхна тя и го подаде.
Знаеше, че всички костюми на вуйчо му ги продаде на един вехтошар за тридесет и осем лева, след като се убеди, че не му стават. Обясни , че споменът в сърцето й стига и не се нуждае от веществени спомени в гардероба.
Леля му нареди дрехите около печката, от тях започна да се вдига пара, замириса на мокро и като че ли и двамата се успокоиха.
- Кога ще станеш професор? — попита тя, докато редеше върху масата чинии и чинийки.
Суха и кокалеста, приличаше на подвижна закачалка, щураше се наляво и надясно, търсейки дрехата, която най-много ще й приляга да увисне на нея.
- Ето и кафе! - каза тя.
Седяха край масата, той отпиваше от златните чашки внимателно, тя забеляза това и каза:
- С тях играх в „Недостижимата". Бях камериерка, една от главните роли, непрекъснато висях на сцената... Тогава ние сами си търсехме реквизита... Купих тези чашки от Луковит. Нали са хубави?
- Чудесни са! - кимнах.
- Подарявам ти едната! На мен две вече не ми трябват!
Знаеше, че е безсмислено да отказва. Кимна с благодарност. Леля му постепенно се зачерви, сигурно от кафето. Преди двадесет и пет години лекарите й бяха забранили да пие кафе. Тя извади от бюфета малко тумбесто шише, погледна го съзаклятнически и попита:
- Коняк?
- Малко! Нали не бива да пиеш?!
Тя не отговори, а бързо наля в кафето.
- Наздраве!
Сега щеше да започне да разказва за майка му, как се е родила с продълговата като тиква глава, как всички мислели, че няма да оживее, пък тя оживяла...
Как са пътували от град на град по време на мъчителните и дълги турнета, как полицията е спирала прогресивните пиеси, пък те са се присмивали на полицията, как по време на второ действие през тридесет и първа година, вместо да подаде нож, подала солница, та партньорът й вместо да извика: „Ще те убия!" — простенал: „Ще те посоля!"... '
Беше му приятно да слуша тези хиляди пъти слушани истории, макар че леля му ги разказваше винаги по един и същ начин,като заучена роля. Вместо това обаче тя се отпусна назад, досущ като скършена закачалка и запя:
Чуй, бледи докторе,
ти който, надвесил си се върху мен
и режеш ми месата мъртви
с нищер безжалостен, студен. . .
Тук тя спря и го погледна в очите:
- Ти сигурно не знаеш какво е „нищер"?
- Зная! - отвърна веднага, страхувайки се, че ще се впусне в дълги обяснения. Разбира се, че не знаеше, но предполагаше, че е нещо за рязане.
Леля му си наля още коняк в кафената чашка и въздъхна:
- Значи си забрави чадъра?
- Да, много бързах...
Тя стана, дръпна плюшеното златисто перде, погледна навън и каза:
- Вали, но ще спре!
После се обърна внезапно:
- Откога не си идвал?! Сигурно има две години?!
- Идвах на шестте месеца на вуйчо!
- Ах, да... Много ти отива жакетчето! И на мен ми стоеше хубаво. Не съм го обличала от тридесет години... Всички колеги от театъра ми завиждаха за него...
Каза, че на него също много му харесва.
- Жалко, че не си момиче! - въздъхна тя. - Щеше да си го носиш!
Помълчаха няколко минути.
- Знаеш ли?! - обади се тя, застанала права по средата на стаята, с леко присвита напред ръка. - Много ми е приятно, че си тук. Идвай, винаги, когато искаш! Напоследък ми става много самотно...
- Ще идвам! – кимна той.
Леля му тръгна да прибира тумбестото шише, но в последния момент се върна, доля още в чашките и го остави по средата на масата.
Отпиха.
Нямаше и помен от кафето. Това си беше чист коняк в малки, позлатени чашки.
Леля му примлясна, остави празната чашка и запя отново:
Чуй, твоят нож ме мен не плаши
или не знайш коя съм аз?!
Тогава, чуй ще ти разкажа
коя съм, пък режи тогаз...
Мелодията беше протяжна, нещо като „Черен влак се композира" и „Градил Илия килия", но не съвсем. В нея имаше повече топлина и повече хлад, нещо като парата, която се вдигаше от мокрите му дрехи, близо до бумтящата шечка.
Какво е майка, татко, свои,
какво е бащин дом не знам
на улицата парцалива
найдох се и пораснах там...
Леля му въздъхна, изкашля се два пъти, понечи да се изкашля и трети път, но по средата секна, само пое въздух и за момент заприлича на жаба, надута и тъжна.
- Виж какво! - започна тя, след като се успокои. - Ако искаш, можеш да спиш и тук... Къде ще се мъкнеш по тези дъждове!
Така каза „тези дъждове" и наистина, навън всичко бе замрежено от вода, това не можеше да бъде само един дъжд.
- Ще спре! - успокои я той.
Леля му поклати глава, усети, че гостуването му вече й досажда и позна, защото тя извади големия албум с тъмнокафяви корици и го разтвори на масата. По страниците му бяха залепени снимки, знаеше ги наизуст, дори по години, по дни, а ако имаше и часове, би научил и тях.
- Това е майка ти! - каза тя. - Виж колко е дълга главата й!
- Да! - съгласих се.
- А това си ти! ... Това е първа сцена от второ действие... А тук сме в един обор... Не ни пуснаха в читалището, полицията забрани... Гара Саранци! Играхме „Крал Лир" на полето...
Леля му стана, повъртя се неспокойно из стаята и каза:
- Ако искаш, можеш да спиш тук! Но, ако искаш, мога да изтичам до Фани за чадър!
И без да чуе отговора му, излезе. Както си е по пеньоар, с широко деколте, притворено най-горе с безопасна игла. Мислеше си, дали да я изчака или да тръгне сам? Нямаше да се обиди, щеше да се обади на другия ден и да го пита дали парното работи добре, защото при нея не се чувства никак...
Погледна по всички стени, но радиатори никъде не видя.
След три минути леля му се показа на вратата мокра, с разпилени коси, от които се стичаха капки, стиснала в ръка дамски чадър, на големи бели рози.
- Имаш късмет! - каза задъхано тя. - Разбира се, ако искаш, можеш да спиш и тук...
Преоблече се набързо, постави внимателно кадифения жакет на стола, взе чадъра, обеща да го върне на другия ден, а на вратата попита:
- Лельо, искало ли ти се е да играеш лейди Макбет?
- Искало ми се е! - отвърна тя. - Но не много!
И му натика в ръцете пакет със соленки, сладки, пухкави целувки, курабийки и продълговати бишкоти.
Вратата се затвори след него.
Излeзе навън, застана под навеса и се опита да разтворя чадъра. Чадърът не се отваряше. Беше счупен. През плата му стърчаха голи железни шишове.
Вдигна яка и тръгна.
Дворът беше заден, прихлупен от кооперациите, но му се стори необикновено светъл.
И тогава забеляза, че вали сняг.
6.
Ако тогава знаеше, че след месец леля му ще изчезне мистериозно, щеше да се върне и да я разцелува за последно.
Горещо...
Страстно...
Артистично...
Но той не знаеше.
7.
Детството му бе сиво.
Дори нямаше къси панталонки, през лятото тичаше по долни сатенени гащи, а през зимата нахлузваше отгоре им дебел панталон, който майка му бе преправила от бащиния.
Баща му пазеше дрехите си - изглеждаха като нови.
Не можеше да каже, че живеят бедно, защото не можеше да сравнява – не знаеше как се живее богато.
Винаги имаше тенджера с готвено- картофи с месо,а когато нямаше месото, бялата емайлирана тенджерата пазеше миризмата му, та той въобще не забелязваше, че липсва.
Спеше между майка си и баща си на една спалня, а когато поотрасна го сложиха на едно желязно легло с табли, върху които бяха изрисуван лебеди в река, а в далечината се виждаше замък...
Към замъка водеше пътечка, но по нея не пристъпваше никой...
Бе пуста и той всяка вечер, когато майка му гасеше лампата, събираше смелост и тръгваше по нея...
Но не към замъка...
Той не му бе интересен, а в обратна посока, пресичаше реката с къпещите се лебеди и надолу, надолу, към големия град. Той не се виждаше, но не бе възможно да няма голям град, като този, който почваше на наколко стотина метра от тяхната къща, но който бе забранен за него....
Поне, докато тръгна на училище...
Един автобус обръщаше на няколко метра от тях, изсипваше неколцина души, качваше пак толкова и отпрашваше нататък...
Къщата им се намираше в покрайнините на големия град.
До къщата им се намираше и градското бунище.
В началото идваха каруци , а после и камиони и изхвърляха съкровищата на големия град.
Не знаеше защо го наричаха бунище, а не съкровищница...
Той се ровеше в купчините и откриваше какво ли не: пъстър глобус, дървено самолетче, бинокъл – истински, електрическо влакче- само локомотива и една релса- 60 сантиметра, обувка на спортист /тогава не им казваха „маратонки”/. ски – почти, като нови, комплект отвертки с червени бакелитови дръжки, комплект гумени балончета /по-късно разбра, че им викат „капути”/ в пъстри опаковки, скелет на праисторическо животно / училищен макет/, кутийки от „кока-кола”, в които слагаше моливи и химикалки, пластмасови шишета, празен кожен портфейл...
Миришеше...
Но бързо се свикваше с постоянната, натрапчива, лепкава, остра, кисело- сладникава миризма...Толкова се свикваше, че дори му харесваше...
...