Телефонът на Симон иззвъня.

– Да, моля? – отговори той с досада, предизвикана от непрекъснатите обаждания на съдия-изпълнители.

– В течение сме на вашите проблеми с “Кредит СКБ” банка. Ясно ни е и че сте били излъган от г-н Халер, финансовия ви съветник, в резултат на което сте на път да загубите придобитото от труда за целия ви живот – гласът бе метален и Симон понечи да затвори. – Имаме решение на проблема ви! – продължи машината. – Ще се свържем отново с вас до час, за да премислите нещата – и връзката прекъсна. Внезапно. Без право да отговори.

В хлебарницата влезе клиент и той включи автопилота. Мадам Лангльоа забеляза автоматичната му любезност и липсата на предложение да купи и още нещичко покрай виенските кифли, за които бе дошла. Неизчезващите от месец слухове за фалит витаеха из квартала, но кой нормален им вярваше... Поздравиха се любезно на вратата.

Глупости! – крещеше мозъкът му, – ще трябва да се обади на полицията. Или пък да вземе час при лекаря. Вярно, че проблемът му е страшен, щом дори диаспората* отказваше да му помогне. Независимо че неговата дума тежеше в синагогата. Изкупиха къщата му на нормална пазарна цена. Уверен, че това решение бе, за да не допуснат нежелани хора в “тяхната” част от района. Но заедно с икономиите и парите, взети от децата му, успя да покрие седемдесет и пет процента от проклетия дълг. От банката, чийто клиент беше тридесет и пет години, знаеха, че би могъл да се издължи на месечни вноски, но не! Оправдаваха се с кризата, за да тъпчат. Не разбираше защо и гневът му го гризеше до болка. Не виждаше изход. Да продаде и бутика и да започне отново? Нямаше вече сили и енергия за авантюри. Втората младост изтичаше. Направи си солидна застраховка живот с нечисти помисли. Но не беше лесно да прекрачи вярата си.

Телефонът студено иззвъня. Вдигна, без да казва дума. Слушаше. Същият машинен глас го подкани да включи компютъра и... да гледа. Не схвана, но връзката прекъсна. Пусна омразното техническо чудовище, от което нищо не разбираше. Взе го по настояване на дъщерята. Тя водеше счетоводството от своя кабинет, без да идва, благодарение на интернет. От него се искаше само да съедини касовия апарат и накрая да натисне копчето за отпечатване. 

Казаха да гледа и той гледаше. Видя как на екрана се появиха документи. Името на неговия финансов съветник, осветено в жълто, също и някои цифри. Постепенно разбра. Показваха му принципа на измамата и присвоените печалби. Но не само от него. Шефът на клона и останалите от управителния съвет на национално ниво получаваха своя пай. И това, Симон бе една от хилядите жертви. Опита се да ги отпечата, но не стана. Компютърът придоби обичайния си вид и телефонът пак звънна.

– Да, моля? – реши да отговори.

– Виждате, че разполагаме с документи, доказващи измамата – чу странния глас. – Можем и ще ви помогнем да си върнете загубите, къщата и парите на децата ви, но при известни условия. Те естествено са тежки, но и проблемът ви не е лек. И първото от тях е да не споделяте с никого нашето предложение. – И затвориха.

“На път съм да откача!” - промълви Симон и се обади на момичето, което го заместваше в редките случаи, когато не можеше лично да е в магазина.

Спомни си, че между видените сведения имаше и едно, засягащо дъщеря му. Не го разбра изцяло, но то остави усещане за горчивина. Значи това си е чиста проба изнудване! Не бе се поддавал никога на гадости от този сорт, нямаше да го направи и днес. Набра номера и се обади на полицията. Преди да обясни, служителката му каза бездушно да отиде да подаде жалба в комисариата. Не дочака момичето и завъртя табелата с надпис “Затворено”, заключвайки припряно бутика. Запъти се към спирката. От трамвая позвъни на дъщеря си Рашел и я помоли да се видят веднага. Тя загрижено прие, искайки повече информация, но телефонът прекъсна. Не успя да го пусне отново.

Залата в приемната на полицията беше пълна. На двете гишета – опашки от по седем-осем души. Нищо, тъкмо дъщеря ми ще дойде, помисли той. Но времето течеше ужасно бавно. Бяха минали близо четиридесет минути и пред него все още имаше трима мъже, когато видя щерката. Помоли жената на опашката след него да му запази реда и излязоха. Успокои я и й разказа набързо случката. Тя го гледаше с невярващи очи, докато не стигна до документа с нейното име. Пребледня. Дръпна го да отидат в колата. Той не искаше да изпусне реда си, но тя настоя да поговорят, преди да вземе решение.

– Моля те, опитай се да си спомниш повече подробности за въпросната страница!

– Някаква си декларация. Нещо за банка, но не тази, която ползваме ние. Освен името ти бяха подчертали 50 000 евро – започна той и в главата му светна, че се отнасяше за сумата, която тя и зет му им дадоха.

– Татко, дотук не вярвах, но съм принудена да призная, че сме притиснати. Съпругът ми изтегли заем миналата година за апартамента. Никоя банка не се съгласи да ни отпусне нов и ни посъветваха да не казваме за стария. Кредитът от 50 000 е на мое име и тази декларация гарантира, че никой от семейството ми няма такъв. За това нося наказателна отговорност! Рискуваме да си поискат незабавно парите, които няма как да им дадем, нали? Ще се наложи и ние да продаваме и... – разплака се Рашел.

– Миличка, знаеш, че никога и никому не съм се оставял да ме шантажира – насили се да отговори твърдо той, но краката му омекнаха. – Не разбирам защо? Защо не шантажират гадовете от банката? Очевидно разполагат с много повече доказателства за тях! А нас, нас тормозят!

– Разкажи ми повече за тези документи – помоли тя.

– Доста бяха. Запомних начина, по който си разпределяха печалбата от сключените договори, без никакъв опасност за тях. Моят случай е дребен в сравнение с останалите, но общо за клона тук числото е твърде респектиращо. Знаеш, че не разбирам много, но бе повече от ясно, че въпросните документи, ако са истински, могат да ни върнат всичко загубено от тази пасмина – казвайки на глас, Симон го и осъзна. – Странно, така се вбесих от шантажа с твоята декларация, че дори не осмислих какво предлагат. Но вече загубих, защото ти казах.
– Нещо не те разбрах?

– Условията им, защото естествено поставиха условия, били много и тежки. И първото от тях – разговорът ни да остане в пълна тайна!

– Че ти само на мен си казал, нали? Как ще разберат? Нека видим какви са другите им изисквания и ще обмислим заедно. Нечовешко е да си сам за подобно решение – погали го момичето. – Сега ела във къщи да премислим.

Познанията й по информатика надхвърляха със степени средните и тя се надяваше да “издърпа” въпросните документи от компютъра на баща си, свързан в частна линейна връзка.

Успя! Но ползваното разширение й беше непознато и при опит да ги запише или каквато и да било манипулация изчезваха безвъзвратно. Забеляза, че всяка справка оставаше петнайсет секунди, след което се изпаряваше. Четейки, опита да запази всичко, но от екрана й се изсмя надписа: “Убедени ли сте, че искате да форматирате всички твърди дискове?”. Пробва още няколко начина и всеки път пропускаше да прочете важни неща.
А документите наистина бяха страхотни. С няколко от тях и един оправен адвокат можеха наистина да си върнат заграбеното. Спря опитите да ги запази на машината и започна да стенографира на ръка референциите на писмата и имената. Успя да запише немалко.

– Татко, прав си бил. Стига тези неща да съществуват, ще си върнем откраднатите пари.

– Как, мила, ти не забеляза ли, че всичките бяха с гриф “вътрешна поверителна кореспонденция”?

– Не казвам, че ще е лесно! А че е възможно! – и тонът й стана доста неубедителен. – Да, банка е това, не хлебарница!
Подвижният телефон на Симон изведнъж се оправи и иззвъня. Погледна го, но бе изписано “обаждане от чужбина”, без нищо друго.

– Те са – стреснато и питащо се обърна към дъщеря си. – Сега какво?

– Нищо, не се притеснявай, а слушай. Нека разберем повече за условията! Натисни два пъти тук, за да слушам и аз.

– Да, моля! – послушно изпълни заръката, включвайки високоговорителя Симон.

– Прощаваме ви за първи и последен път неизпълнението на уговорката – каза машинният глас. Очаквахме, че ще споделите с дъщеря си. Нормално и разбираемо е. Нашата борба е против банки и самозабравили се властелини, а не срещу жертвите им. – Симон забеляза, че машинният глас говореше доста бързо. – И също така човешко и предвидимо е да се пазим. Повечето от изискванията са свързани със сигурността ни. Ако бяхте успели да подадете жалба в полицията, щяхте да ни попречите да помогнем на хора като вас. Това не е игра! Оставихме възможност на дъщеря ви да види документите, с които разполагаме, но сега тя е участник при същата договорка. И този път не предвиждаме втори шанс!

Връзката прекъсна и телефона на Симон отново се “развали”.

– Същото стана, когато ти се обадих от трамвая? – слисан произнесе той, показвайки сивия празен екран.

– Очевидно хората са с крачка напред в техниката! – отговори тя, опитвайки се безуспешно да го включи след изваждане и поставяне отново на батерията. – Но щом си помислиш къде бъркат и с кого се заиграват, дано да са наистина достатъчно добри!

– Ти какво, забрави ли декларацията си? – запита намръщен баща й.

– Татко, моята декларацийка е капка в морето! Ти не забеляза ли на какви суми се равнява измамата на неколцината гадове? И колко народ е изпищял като нас? Защо трябваше да лъжа, независимо че не те, а аз ще изплащам и втория заем? За да си вържат гащите, нали? Риск нула, печалби в милиони! Да му се прище на човек да е Робин Худ.

– Странно дъще, какво ти става? В тази каша има шантаж и аз никога...

– Моля те, престани! Хора с техните възможности не биха се занимавали да ни шантажират. Опасността за мен е реална, но е нищожна в сравнение с риска за банкерите! Познах подписа си. Разполагат с копие от банково досие! А документът е недостижим дори за финансовите ревизори без специално разрешение! Татко, тези хора са спасението ни!

– Чакай, не се пали. Нека си кажат какво искат от нас.

– Виж, докато говореше, се опитах да ви запиша с моя телефон. Но не само, че файла го няма, но ще се наложи да въвеждам всичко. Те са велики! – ентусиазмът й ставаше все по-голям.

– Ти си се побъркала! Изтрили са ти информацията от телефона, а ти се радваш?

– Да! Не става въпрос единствено за твоите 50 000 евро, разбери! Не са и от конкуренцията, защото показаха документация и от други банки, свързани със същите лекета. Нека помислим спокойно. Кажи на момичето да те замести и утре, а аз ей сега ще се обадя, че си взимам допълнителните часове. Собственикът бездруго ни гони, за да не се охарчва.

– Мила, разбирам, че видяното ти дава криле. Но на този свят всичко се плаща! – вразумително я успокои стареца.

– Татко, искам да ти призная! Когато разбрах как мръсникът Халер те измами, замислях начин да го очистя. Знам, че е грях, спри! И не съм го направила, но съм убедена – заслужава го. Мама по цели дни плаче! Брат ми започна работа на още едно място, за да могат да плащат кредитите. И всичко това, че и още, за да може мръсното копеле да се вози в Ауди Q7, а шефът му във Ферари? Цял живот си работил, за какво? За да ни заробиш в дългове ли? Не, не се сърдя на теб, знаеш! Ако можехме, щяхме да изтеглим 300 000 и да се приключи. Щяхме да плащаме цял живот, като роби, лукса на подобни мръсници! Но не, не ни дават дори тази възможност! Имам чувството, че го правят нарочно, за да ти вземат и магазина!

Баща й повехна още повече. В очите му се появи черна болка и той бързо излезе. Не желаеше дъщеря му да го вижда такъв. Не искаше черния гняв. Не беше човек на гнева, напротив. Но сега цялото му тяло се тресеше, а устните му трепереха.

– Защо, Господи? Защо? Цял живот съм се трудил честно и почтено. Никому не съм навредил! Защо ме караш да се гневя? Недей! Ще продам и магазина и ще платя, щом такава е твоята воля! Но моля те, отнеми този бяс от душата ми. Не ме вкарвай в двора на дявола! Дай ми сили да устоявам!

– Татко, моля те ела, влез вкъщи! – прегърна го нежно дъщеря му. – Хората слушат и ще ни разнасят – продължи тя.

– Прости ми, дъще! – тихо промълви Симон. – Не мислех, че говоря на глас!

– Татко, наоколо няма жива душа! – излъга тя, виждайки хората, надвесени по балконите заради стоновете му.

Сложи го на дивана и му пусна еврейските напеви, знаейки успокоителното им действие. Беше й разказвал, че като ги слуша, вижда Палестина и душата му се носи над Обетованата земя. Не сбърка. Симон се отнесе в царството на Соломон.

Обади се на майка си и я помоли да дойде. Каза й, че татко й е с нея и е леко болен, но няма нищо страшно. Поръча й да направи баница за вечеря. Знаеше, че апетитът й ще я зарадва, а покрай нея и всички лакомници. 

Зави заспалия Симон и седна пред компютъра. Реши отново, за пореден път, но спокойно, да възстанови изчезналите файлове. Скоро разбра, че имаше “троянец”. Антивирусната програма не виждаше опасността и дори набутан “насила”, тя го отхвърли заради липса на код за достъп. После въпросният файл изчезна. Осъзна, че няма да се справи сама, и се включи в интернет за помощ. В момента, когато отвори сайта за проверка, компютърът изписа “системна грешка” и изгасна. Опита да го рестартира. Напразно.

Да, биваше си ги. Не бе и очаквала друго, но проверката си е най-добрият начин. Машината се включи сама и в режим “дос”, какъвто тя нямаше на него. Прочете на английски: “проверката е най-добрият начин да се убедиш в истината”. След това се рестартира и си заработи, все едно сън е сънувала. Рашел я загаси. Захвана се с телефона и за свое учудване намери цялата си информация. Е, без нещата от днешния ден. Но спести доста време за прехвърляне на репертоари от запасната карта.

Фигурите от пъзела започнаха постепенно да се наместват във възбудения й до крайност мозък. Рашел осъзна – рискът, поет от непознатите хора, бе с хиляди пъти по-голям от нейния. Тя можеше да бъде осъдена за фалшива декларация, но условно. Глобена и принудена да възстанови взетата сума. Тежки изпитания, но нищо не заплашваше директно живота й!

Докато за дейност против банка на нивото, което видя, отнемане на живота бе от най-леките наказания.

Залагаха живот! И за да са сигурни, че няма да ги предадат, им трябваше еквивалентна гаранция. Парите и имотите не са достатъчни за целта. С възможностите си те бяха в състояние да си доставят безнаказано много повече от мекеретата в банката. Достъпът до вътрешна банкова информация можеше де ги направи богати за минути. Тоест те се богати, реши тя. Оставаха два-три варианта.

Първо, да искат от тях услуга. Но каква? Рашел работеше в голяма счетоводна фирма и през ръцете й минаваха важни документи. Независимо от предупрежденията й, патронът държеше да има пълен контрол дори в чужбина, откъдето и сървъра с данни, минаващ през интернет. Вярно, всичко бе тройно криптирано. Но банката при всички случаи притежаваше по-добра система за защита от тях. Значи, ако се нуждаеха от информация, просто щяха да си я вземат директно от сървъра ни. Логично – следователно отпада.

Колкото до кроасаните на татко, едва ли ги интересува рецептата им. Тя е безценна за фамилията ни, но за такива хора... не, не беше и това.

Второ – да направят нещо, той или тя. Добре, но какво? Нито той, нито тя имаха някаква изключителна специалност, свързана с оръжия, власт и прочее. Камикадзета няма да станат, пък и подобен начин на разсъждение не е присъщ в Европа. Помисли си, че с радост би разбила носа на надутия си шеф по (а и без тяхна) поръчка, но и за целта съществуваха специалисти, чиито услуги можеха по-лесно да поръчат.

Бъркаше, нито едно от тези условия не е в състояние да гарантира тяхната безопасност! А това е най-важното.

Мисълта я опари като с изгоряло желязо – животът! Да, животът им! Прозрението беше жестоко, но логиката безпрекословна и пъзелът довършен. Тези хора рискуваха живота си! За да им помогнат да накажат измамника, или измамниците, логично е да поставят на везната нейния. Не, техния, защото и татко й беше в играта.

Не! За своя не се тревожеше особено. Наистина, ако можеше да очисти гнидата, щеше да го направи, дори да рискува бъдещето си.
Но баща й бе свят човек. Не само тя, всички го обичаха и уважаваха. Неговият живот е повече от скапаните пари и имоти, реши твърдо тя.
И доколкото не са се съгласили с никакви условия, опасност не съществува!

Успокои се, но мислите й се връщаха отново и отново на въпроса. Казаха, че искат да помогнат не само на нас? Ако приемеше, че те са хора, правейки се на съвременен Робин Худ, защо ще им е да отнемат дните на един старец?

И стопли! Единствената гаранция за лоялност предполагаше евентуално убийство в случай на предателство?! Но това е недопустимо! Да се занимава с убийци, дори с благородна цел – не!

След като взе решение, й олекна. Захвана се да домакинства, докато баща й се събуди.

– Извини ме, коте! Нямам навик да спя посред бял ден, знаеш, но доста ми се събра. Сънят лекува.

– Да, татко. Междувременно аз проверих разни нещица. Каквито и да се тези лица, капацитетът им е доооста голям. Парите и имотите едва ли са им мотив, защото могат да измамят мошениците без затруднение.

– Как така?

– Така! Информацията, която ни показаха, е в същия куп, където са вътрешните доклади за бъдещи акции на борсата. Стига им е да я ползват дискретно и за няколко дена ще са милионери. Колкото до имотите, те се купуват с пари.

– Тогава какво?

– Приех, но се съмнявам, че наистина искат да оправят “кривите краставици”. Задачата е благородна, но глупава и опасна. Е, като се има предвид, че са се заели с нашия измамник, намалявам процента на глупостта – засмя се тя. – Разковничето е в опасността. Знаем каква е ролята на банките, нали? Да ги атакуваш, значи да се хвърлиш срещу властта! А властта затова е власт, защото не се оставя да я нападат. Затваря и ако трябва – убива. Значи те рискуват живота си, да кажем, за нас. Какво друго, освен нашия живот може да е гаранция, че няма да ги предадем?

– Не, не става! Сега почвам да разбирам защо не искаха да те намесвам! За моя не се безпокоя, той вече е към края си...

– Я, стига, моля те! Аз пък за моя живот не бих съжалила, за да ти върна честа и достойнството, на което имаш право повече от всички!

– Защо се караме за неясни неща? Да, логично е да поискат гаранция, равна на риска им, но...

– Не залогът ме тревожи, макар че твоят живот ми е по-скъп от дълговете. При предателство, трябва да убият. Тоест готови са да го направят. И ако съм права, с какво са по-различни от другите?

– Мило дете, не се пали толкова! – И след дълга пауза: – Нито за теб, нито за себе си виждам защо и как ще ги предадем. Ако наистина ни помогнат да си върнем заграбеното, ще сме им благодарни до гроб! Колкото до убийствата, дядо ти е носител на шест ордена за храброст! И аз се гордея, че е очистил земята от нацисти, искащи да затрият народа ни. Знам, ще кажеш, че тогава е било война! А сега, това, което вършат тези мръсници, какво е? Пладнешки грабеж в законна форма! Ти видя колко хора са изгорили!... Това, мила, си е скрита война! Подмолна и гадна, необявена война!

– Но ти за малко не ги предаде днес в полицията?

– Кого? Вятъра ли? Сънят ме успокои и възвърна мисълта ми. Да, афектиран бях от факта, че твоето име фигурираше в документите, и от евентуалния шантаж. Но ти самата ми казваш, че тези хора няма какво да искат от нас, така ли е? Предполагаш, и е резонно, че никога не са искали да ни шантажират, а просто са ме подтикнали да се обърна към теб. Защо, не ми е ясно все още. Може би защото за човек като мен да води война сам е малко късно – засмя се Симон.

– Ти все го избиваш на майтап – закачи го поуспокоена тя, но думите му попиха в съзнанието й.

„Да - каза си мислено, - на война сме и нашата роля е “пушечното месо”.

Симон и дъщеря му приеха условията. Вече от месеци взимаха сините хапчета антиотрова.

--------------------

*Обособена етническа общност, живееща постоянно извън историческата си родина.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Христина Панджаридис и Димитър Стоянов, “Ярост” , ИК “Сиела”, 2011

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Откъс от романа на руски език е публикуван във февруарския брой на международния литературно-публицистичен вестник “Интелигент”, Москва.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Христина Панджаридис, Димитър Стоянов 
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012