След дълги и непродуктивни размишления издателят, който вече трета нощ не спи, свиква сътрудниците си край голямата кръгла маса в заседателната зала. Пред всички са сложени бели листове хартия, цветни моливи, вода и кафе. Нервозността е осезаема, бръмчи във въздуха като едра муха

- Ето за какво ви викам, втурва се в темата издателят, със силен, но леко дрезгав глас, да публикуваме ли или да не публикуваме последния роман на Марко Лодоли? Ще ви кажа откровено: двоумя се, нещо ми присяда, имам чувството че пристъпвам по опънато въже. Но преди да започнем, кой от вас го е чел?

От петте члена на читателския комитет четирима вдигат ръка.

- Е, и какво ще кажете?

- Не е лош, отговаря леко трепвайки с рамене, най-възрастният, прошарена коса, пенсия и въдица след шест месеца. Донякъде прилича на издателя: симпатичен, повърхностен, лирично отплескващ се, разрошен, надарен с точно толкова елементарни чувства, колкото се иска. Не чак толкова лош.

- Добре де, но как да постъпим? Да го издадем или да не го издаваме? Да го включим или да го зарежем, с риск че конкуренцията ще го лапне и после ще обере лаврите, а аз ще мина за последния глупак?

- Не виждам как можем да издадем роман от две страници: там е лошото, няма какво да се лъжем, сухо го прекъсва вторият, завеждащ икономическия отдел, отчел три брака и осем издателства.

- Писани нагъсто все пак, четирийсет реда на страница, възразява третият, той е най-млад, леко заекващ, голям познавач на литературата ъндърграунд и на ирландските епически поеми. Много много нагъсто, повтаря многократно.

- Лодоли се е свил, стеснил, изцедил, добавя последният, мършав мъж с голям нос, отличен преводач; той също е чел романа,. Сега предпочита компактното, концентрираното, лиофилизираното писане. Може да се е заковал на место, да се е вдървил, може просто да се е изпарил.
Издателят почуква нервно с химикалката, гризе си ноктите, въздиша. «Вярно, само две страници» измърморва. «Две къси страници».

- Но писани нагъсто, много нагъсто.

- Добре, но как да го издадем? С какви корици, с какво оформление, на каква цена?

- Ако добавим предговор и послеслов, бележки, снимка на автора, посвещение и епиграф, ще се съберат петнайсетина страници, бърза от опит да подскаже най-възрастният.

- А за съдържанието? Какво ще кажете за съдържанието?

- Разбъркано, като самия автор: мъгляво и разбъркано. Но не толкова лошо.

- Свободно, гладко, обтекаемо.

- Но сладко, дръзва да каже по-младият.

- Да, сладко като бонбон! Две странички, тъкмо си засмукал бонбона и той свършва.

Единственият, който не го е чел и не казва нищо, подпира с една ръка главата си, сякаш мислите му са натежали. Гони петдесетте, има дебели ръце и бедра.

- А ако му кажем: вижте Лодоли, стига с тия конфети, с нас шега няма. Като сериозно го заплашим, отсича издателят, леко почуквайки с пръсти по масата.

- За какви заплахи говорите?

- Убедителни, недвузначни.

- Какви по-точно?

- Примерно: или ще разшириш романа или тежко ти и горко. Зани си знае работата.

Зани е именно типът подпиращ главата си тежка като олово. Завежда отдел бой, стреляне в краката и други такива. Понякога действа лично, друг път наема услугите на двама доверени млади хора, външни сътрудници, във всеки случай лица, които дават разписка. Една дама, авторка на семейни саги продаващи се по-скоро добре, но която последния път беше представила роман от хиляда и сто страници, най-напред се наложи да й уморят котката, после кучето и накрая - нямаше друг изход - сина й Микеле. Чак тогава неохотно съкрати текста си с двеста страници. Един прекалено мозъчен автор го бяха вразумили, като го бяха халосали с желязо по главата. Сега ходи леко зашеметен и мръднал, пише по-разбрано, по-четивно, и се приема добре от публиката. Осемнайсет седмици заема най-горните места в класацията.

- Може да не се наложи веднага да стигаме до крайности, нерешително възразява по-младият.

- Не, виж, другояче не става. Авторите искат твърда ръка, иначе ти се качват на главата. Нямаш си на представа колко нисък хонорар Лодоли се осмели да ми поиска, сякаш за да принизи престижа на издателството.

- Освен това е твърде разглезен, самонадеян, затънал в пубертета: от него се иска само да оправи писането си, ако го изкормим малко, важното е да не докосваме жизнено важните органи,

- Това се разбира от само себе си. Как ще уморим автор, който продава осем хиляди екземпляра?

- За начало бихме могли да му подпалим колата, така ще му дадем известен шанс, опитва се да прогнозира най-младият.

- Не, в колата му на задната седалка може да има нов ръкопис или бележки за нов текст. Вярвайте ми, казва издателят, утре ще му звънна и ще му представя как стоят нещата. Ако не чуе, щото няма по-глух от онзи, който не ще да чуе, тогава вдругиден Зани ще се заеме с него.

- А ако стане както с оня историк, дето изпадна в кома и накрая взе че опъна крака?

- Ако опъне крака, ще издадем «Избрани съчинения».

- Не възразявам.

- Добре, става.

- Горкият. Сам си търси белята.

- Отлично, закривам събранието. Можете да се разотидете, всеки на мястото да си вади хляба, с пот на челото да тегли каруцата.

Единствен седнал остава Зани. Както винаги ще изпълни поверената му задача. Както винаги малка сълза се стича по лявата му буза. До време.

--------------------------------------------------------------------

Превод от италиански: Евгения Динкова

----------------------------------------------------------------------

© Евгения Динкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024