Швецария се сблъсква с една основна трудност, която Жан Тардийо умело определя така: «Изгладете с ютия релефа на Швейцария и измерете така получената площ. Естествено е, че гласът на една малка страна не се чува в хора на народите. Добре, но как да се справим с това?» «Да я изравним за да имаме полза от нея, предлага Жан Полан, но абсурдно е да опитваме. Което не разколебава никого. Във всеки случай не швейцарците! Те са свикнали.»

Какво би спечелила Швейцария от това да бъде изгладена с ютия? Може би тогава бихме забелязали, че тази камара от планини струпани една до друга в сърцето на Европа представлява сама по себе си цял континент. Би ли могло тогава да възникне усещане за значимост? Или по-засилен интерес към нея? От литературна гледна точка въпросът не е никак маловажен. Може ли една малка страна да създаде голяма литература? Разбира се, никой не би си позволил така глупаво да свързва територията на една страна със стойността на културната й продукция, освен ако може би не си представя, че е възможно да съществува обратно пропорционална връзка. Някои малки страни проявяват толкова по-голяма жизнеспособност, колкото идентичността и разпознаваемостта им са поставени под въпрос.

Така или иначе, напълно възможно е френските читатели да гледат на швейцарската литература през двойно крива леща. Твърде малка и географски твърде близка Швейцария поне писателски минава за мъглява провинция, сериозно лишена от екзотизъм.

Още през 1929-а, в едно свое прочуто писмо Рамуз¹ се оплаква на френския си издател Бернар Грасе: «Общо казано, такава е участта на моята страна - да бъде едновременно и прекалено подобна, и недостатъчно различна, прекалено и не достатъчно близка, прекалено и не достатъчно френска; защото или нехаят за нея, или не знаят какво да я правят, когато се натъкнат на нея. Нищо интересно няма в това да си дават труд да я откриват, тъй като тя не и е далечен остров, което ще рече, че няма с какво да разпалва любопитството им».

Когато през 1985-а Етиембъл² се обръща към Бертий Галан с молба да напише в Encycloepedia Universalisстатия за френскоезичната швейцарска литература, последният стига до същите изводи, което обаче не му пречи да гледа на нещата по-оптимистично. «Писателите, отбелязва той, които по мнение на начетената публика и критика в Швейцария заемат най-високите позиции, са често същите, които читателската публика във Франция не зачита. Да, но ако оставим настрана тесния кръг почитатели, незачитането им в Париж ни най-малко не уронва у нас престижа на такива автори като Шарл-Албер Сингрия, Моник Сен-Елие, Катрин Коломб, Густав Руд, Корина Бий.».

Вярно е, че през 1973-а Жак Шесекс бе отличен за «Великанът» с наградата Гонкур, а през 1975-а Корина Бий получи за «Госпожицата» стипендията Гонкур. Но това са изключения.

Този род размисли не водят доникъде, ако се забравя, че хелветската конфедерация разполага с четири официални езика, което ще рече с разнообразие, неприсъщо на такава малка територия. Което не значи, че на немскоезичните автори се гледа много по-добре. Имената на Макс Фриш, Фридрих Дюренмат или Адолф Мушг са със сигурност по-известни в Париж от споменатите по-горе, но славата им не е нищо друго освен бледото отражение на същата тази слава в немскоезичните страни. А какво да кажем за итало-швейцарците?

Париж, обичам те!

Джовани Орели

Положението се усложнява от факта, че Франция упражнява трайно притегателна сила върху швейцарските автори. Без да стигаме до Жан-Жак Русо и Бенжамен Констан излишно е да се опитваме да съставим пълен списък на швейцарските писатели,  приобщени към френската литература, като понякога се забравя за произхода им. Ако на една обиколка из Швейцария може да се гледа като на отделен литературен жанр, в който блестящо са се записали някои френски писатели като Юго, Полан и Кале, то по правило всички швейцарски писатели са влюбени във Франция. През 1916-а Блез Сендрар приема френско поданство. Пол Низон и Филип Жакоте отдавна живеят във Франция. Никола Майенберг избира за пристан улица Розие. «Влечението ми към Париж се роди юношеските години: това беше градът на писателите и артистите, градът с който трябва да се сблъска всеки, който предпочита компанията на книгите от реалния живот и си дава сметка, че това му предпочитание издава една основна неприспособеност към това, което другите очакват от него» пише Мишел Конта в своите Бележки на един водиец³, в които се връща на жизнения път на Рамуз двайсет години по-рано. Една толкова жива любов би трябвало да се радва на взаимност.

Но Щвейцария страда, и то много, от непривлекателност. Самото понятие "кантон" навява асоциации за износен регионализъм, сякаш релефът, пак той, заключва литературата във тесни долини и пречи на погледа да се устреми по-надалеч. Значи ли това, че на писателите, които по лична воля обръщат гръб на Париж, Милано или Берлин и предпочитат да се вкоренят в родната си земя, им липсва размах? Швейцарците, с други думи, не знаели употребата на света. Това означава пълно непознаване на Никола Бувие, без да говорим за Елза Майар и Изабел Ейерхард. Това означава незачитане на факта, че високопланинските автори могат да бъдат и околосветски пътешественици и че един Морис Шапаз и един Жан-Марк Лове се чувстват у дома си както във Вале⁴, така и по върховете на Тибет. Незачитане на факта, че творчеството на Етиен Барилие тъче нишка между германската и италианската култура. Забравяне на това, че Швейцария винаги е приемала хора отвън, винаги е била космополитна. Нима Шарл-Албер Сингрия, френскоезичният швейцарски автор, не се самоопределя като «жител на Константинопол, тоест итало-френско-левантинец? А какво да кажем за Албер Коен, Херман Хесе, който донесе на Швейцария втора Нобелова награда (след Карл Спителер през 1919-а), или по-наскоро за Агота Кристоф и Жан-Люк Бенозилио?

Швейцария кротко си дои кравите и си живее живота.

Виктор Юго

Сред най-упорито срещаните клишета са тези, че Швейцария е страна, която спи на дюшек от банкноти на нейните банки, страна чиято чистота и благоденствие са на такава висота, че няма какво повече да се желае, за какво повече да се мечтае. «Ах, какви здрави деца! Какво спокойствие! Какви витрини! Вижте този магазин за обувки! Какви колбаси! Ах! Но най-вече какви банкомати!» - възкликва Жан-Полан в своя Кратък пътеводител по Швейцария. Вярно е, че това се отнася за 1946-а и че след военните лишения заможността на хелветите изглежда завидна. Този образ обаче е още жив, а към него се добавят наслуки, като външни белези на богатство, шоколада, часовниците, пурите и банковата тайна. Но по-добре е да припомним Март на Фриц Зорн. Прочетете Четири обръщения на един швейцарец към нацията, която не е нация на Адолф Мушг, Сводниците от белите върхове на Морис Шапаз и книгите на Никола Майенберг за да се уверите, че швейцарската литература често е литература на безпокойството и борбата. Жак Шесекс, един от най-добрите примери за казаното по-горе подчертава в Светото писание какви са характерните черти на френскоезичните швецарски автори: «При тях има някаква незарастваща рана. Страх от преходното, натрапчиво присъствие на смъртта (…) Страдание от самотата тегнеща като уродливост върху тази библейска раса лишена от пророци.». Това съществено безпокойство свързано със стария обичай за всичко да се водят демократични дебати кара швейцарските автори да бичуват общественото лицемерие, но също и себе си. «Ако Господ беше швейцарец, щеше и досега да чака подходящ момент за да сътвори света», пише Юго Лечер. Дали чрез ирония, или открито швейцарските автори първи изобличават атентизма и конформизма на своите съграждани. И докато във Франция на всеки ангажиран интелектуалец признават безспорна аура, изглежда така че швейцарският интелектуалец, роден в една обречена да бъде неутрална страна сякаш е белязан с немощ и осъден да заема невъзможната позиция на «ангажиран дезертьор» според думите на Лечер. Всъщност тук може би е същината на проблема. Швейцарците не се обичат помежду си. «Чак тогава, когато осъзнах колко смешно е да си швейцарец, пише Роланд Жакар в Климатик в ада, смешно по същия начин, по който е смешна една госпожица, желаеща да работи в публичен дом и да остане девственица, чак тогава оцених тънката ирония на моето родно място.».

Представянето във Франция на четиринайсет швейцарски автори⁵ би трябвало да извие врата на всички тия клишета и да засвидетелства за богатството и разнообразието на една литература съумяла да запази самобитността си, без да попада в клопката на регионализма. Затова нека забравим ютията изглаждаща гънките на планините, няма нужда да изравняваме каквото и да било или да се впускаме в дълги предговори, достатъчно е да дадем думата на тези автори, за да се убедим, че е напълно възможно и дори удивително приятно, според думите на Анри Кале, да «мечтаем за Швейцария.

________________________________________________________

¹ Шарл Рамуз (1878-1947) - френскоезичен швейцарски поет и писател - (бел. прев. Е.-Д.)

² Рене Етиембъл (1909-2002) - френски синолог, познавач на конфуционизма - (бел. прев. Е.-Д.)

³ водиец - жител на кантона Водоа - (бел.прев. Е.-Д.)

⁴ Вале - трети по големина, двуезичен кантон в Швейцария - (бел. прев. Е.-Д.)

⁵ Настоящият текст е предговор към сборника «Красиви непознати. Четиринайсет швейцарски автори» - (бел. прев. Е.-Д.)

-----------------------------------------------------------------------

Преведе от френски: Евгения Динкова

-----------------------------------------------------------------------

© Жерар Мьодал
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023